Още с влизането в класната стая на другия ден, Криси вече усещаше събраните погледи върху себе си.
   Звънецът би. Учителката влезе в стаята и часът започна.
   – Клас стани, клас мирно! – рапортуваха дежурните ученици.
   – Седнете. А сега е време да ви представя  новото ни попълнение...
   „Ново попълнение”? Само това ли?!”, чудеше се Криси. Все едно ставаше дума за вещ!...
   – Това е Кристина. Тя идва от София и... е, ще се запознаете в междучасието. А сега да видим как сте се справили с домашното – г-жа Чеврандукова беше леко невнимателна и разсеяна относно нещата, които се случваха извън учебния ù предмет – английски език. Тя беше жена на възраст, неомъжена, с голямо самочувствие на истински професионалист с високо образование и компетентност, не само в своята област. Ярко-червената ù коса беше почти винаги вдигната на кок, от който излизаха само два-три кичура коса и се спускаха по врата ù или ù влизаха често в очите. Това я караше да отмята небрежно глава назад, с което изглеждаше още по-интересна и авторитетна... поне според нея. По лицето ù трудно можеха да се различат емоциите, които бушуваха в момента в нея, тъй като беше покрито с доста пластове грим, също така ярък както и цвета на косата ù. Червилото почти всякога излизаше извън очертанията на тесните ù устни и се сливаше с дългия ù, леко изгърбен нос, на който пък се задържаха, без много усилия, големи продълговати очила. Обикновено носеше шарени шалчета, които биваха отметнати назад със същата небрежност, с която и косата. Надолу тялото ù се покриваше с пъстроцветно панчо. Тя разчиташе само на оригиналните, затова ù се случваше често в почивните дни да пътува чак до Мексико. Никой не знаеше откъде би могла да си позволи лукса да пропътува толкова много разстояние, само заради няколко покупки, но това беше мълвата, която се носи – г-жа Чеврандукова си купува дрехите само от Мексико. Разбира се, не се знаеше дали е верен слуха, но винаги е по-интересно, когато има какво да се коментира в междучасията. Да, леко ексцентрична си падаше г-жа Чеврандукова, но пък това не ù пречеше да е наистина добра (в областта си), строга и взискателна учителка. Не всички обаче я възприемаха така, особено учениците. С държанието и поведението си тя ги караше единствено да респектират от нея, макар че с малко повече подмазване от страна на някое момиченце, притеснено за оценката на края на срока, тя се омилостивяваше. Това беше и една от тактиките за сближаване.
   Криси усети още в началото характера на Чеврандукова – през всичките тези училища в различните градове беше видяла и много видове учители, от които и този, към когото спадаше новата ù учителка по английски, ù беше познат. Тя също си беше изградила и тактика за процедиране и водене на комуникация – не беше необходимо прекаленото сближаване, важно беше да се държи служебно и никога подмазвачески! Това все щеше да се намери кой да го направи!...
   Часът свърши, домашните бяха раздадени, а учениците – пуснати в междучасие. Някои се струпаха на групички, за да си говорят, други излязоха навън. Криси остана на мястото си. Искаше да понаблюдава обстановката. Беше седнала до едно момиче, което чак сега, когато се изправи, успя да разгледа добре. Високо и стройно, с кестенява коса със средна дължина и тъмни очи.
   – Е, идваш ли? – това момиче сега стоеше пред нея и я канеше да излязат навън.
   – Къде отиваме? – изненада се Криси.
   – Да те разведа из училище. Идваш ли или не, часът ей сега ще почне.
   – Е, значи ще отидем през голямото междучасие.
   – Не, тогава имам друга работа.
   – В такъв случай – друг път...
   – Не оставяй днешната работа за утре! – рече шеговито момичето. – Хайде!
   И то задърпа след себе си Криси.
   – Как се казваш?
   – Кристина.
   – Аз съм Валентина. Значи вече си имаме и софиянка, а? – заключи момичето с ехидна усмивчица.
   – Аз не съм софиянка.
   – А, Чеврандукова се е объркала! Случва се!...
   – ... Идвам от София, но не съм от там – прекъсна я Криси.
   –Ъъъ, обърках се!... А откъде си?
   – От много места – Криси пак се начумери.
   – Не обичаш много да говориш, нали?
   – Научих се да изразявам каквото мисля и чувствам като свиря.
   – На какво свириш? – полюбопитства Валентина.
   – Китара, електрическа.
   – Електрическа китара?! Чудесно! Браво, браво, само така! Добра ли си?
   – Надявам се! – по всичко си личеше, че този отговор освен че силно изненада Валя, я и зарадва.
   – Да, в голямото междучасие ще дойдеш с мен, трябва да те запозная с едни хора.
   – Предпочитам днес да не се втурвам към големите запознанства, може би някой друг път.
   – О, хайде, няма страшно – замоли я Валя.
   – Аз не се притеснявам, просто...
   Звънецът би. Момичетата се запътиха отново към класната стая.
   След третия час Валентина отново поведе Криси навън. Когато излязоха на двора, се запътиха към площадката. Там, на пейката, стояха две момчета и едно момиче, облечени... леко странно на фона на останалите ученици. Едното момче беше с кожено яке и нарязани дънки, другото беше с дънкено яке, бяла тениска и черни дънки, а момичето носеше рокерска кърпа на главата.
   – Здравейте, момчета! – извика им Валя отдалече.
   – Хей, Виолетке, как си? – отговори ù този с коженото яке.
   – Мислех, че се казваш Валентина! – подшушна ù Криси.
   – Така е, но Мики Маус все се заяжда с мен!
   „Мики Маус”се поклони и усмихна загадъчно.
   – Кого ни водиш, Валя? – попита момчето с бялата тениска.
   – Приятели, запознайте се с Кристина.
   – Здрасти – отговориха всички заедно.
   – Мики Маус – започна с представянето Валя – наричам Михаил – нали се сещаш – „Михаил”, „Мишо”, „мишка”, „Мики Маус”. Той е от 10 „в” клас. Момчето с бялата тениска се казва Александър, накратко – Алекс, от 11 „а” клас, а момичето ей там, с кърпата на главата, е Силвия – Сиси – тя е съученичка на Мики.
   – Приятно ми е – усмихна им се Криси.
   – Кристина значи – започна Мики.
   – Да – побърза да отговори Валя – новото момиче от класа ни. Криси може да свири на електрическа китара.
   Валя се усмихна загадъчно и им намигна. Всички се обърнаха рязко и я погледнаха в очите. Само Алекс не прояви интерес.
   – Добра ли си? – попита Сиси.
   – Свиря от почти 10 години... – започна Криси, но Алекс я прекъсна:
   – Това съвсем не значи, че умееш да свириш достатъчно добре, нали знаеш!...
   – Достатъчно за какво? – зачуди се Криси, леко засегната от рязкото държание на Алекс.
   – За новото ни попълнение – побърза да отговори Мики.
   – Новото ви попълнение?
   – Мики! – смъмри го Алекс – Виж, приятно ми беше да се запознаем. Време е да си ходим.
   Звънецът би, междучасието свърши. Алекс, Сиси и Мики тръгнаха назад. Личеше си, че Мики и Сиси бяха развълнувани и се опитваха да убедят Алекс за нещо, но какво? Криси не можа да разбере. Тя се запъти, заедно с Валя, към главния вход на училището.
                       ...
След като свършиха учебните часове за деня, двете момичета излязоха отново навън.
   – Ще дойдеш ли с мен? – попита Валя.
   – Къде? – учуди се Криси.
   – При момчетата.
   – Не мисля, че идеята е добра.
   – Но защо?
   – Струва ми се, че не съм желана там.
   –О, ако е заради Алекс, той просто... така си говори. Леко е прям (нали е овен!), но иначе като го поопознаеш, е много готин. Както и всички останали. Само им дай шанс! Ще видиш, че съм права.
   – Струва ми се, че сте си по-добре и без мен – отвърна Криси – Пък и за какво говореше Мики?
   – О, това ли?!... Ами... виждаш ли, ние свирим в рок банда, тоест – ние представляваме рок бандата. Алекс свири на соло китара, Сиси е на баса, Мики е барабанистът ни, а клавишните са за мене! Имаше и още едно момиче, Вероника, което беше с ритъм китарата, но тя... си тръгна. Те двамата с Ал ни бяха вокалистите, е и аз помагах, но само като беквокал. Сега обаче сме леко закъсали, нали разбираш, нямаме ритъм китара и вокал, а пък Алекс отказва да пее...
   – Не може ли без ритъм китара? Тя не е чак толкова важна...
   – До сега всички песни, които сме правили, са с нея, пък и нали ти казах, нямаме вокал.
   – Нали каза, че ти пееш?
   – Като беквокалистка. Има разлика между това да пееш соло и да пригласяш, нали? Всъщност ти едва ли знаеш!...
   – Напротив, и аз пея, знам за какво говориш.
   – Така ли?! – зарадва се Валя – Ами ето на! Ти ще дойдеш на мястото на Вероника! Ще бъде чудесно! Ще се представим великолепно в училище, ще съберем парите за таксата и ще се явим на конкурса и тогава...
   – Чакай, чакай – Криси съвсем се обърка – какъв концерт, какъв конкурс, какви пари?...
   – О, това ли? След две седмици в училище ще има концерт, на който ние задължително трябва да участваме, ако искаме да стигнем до другия конкурс.
   – Защо? – попита Криси.
   – Защото на победителите ще се даде парична награда от 1000 лв, която всъщност ще ни представлява таксата, която пък трябва да внесем за участие в състезанието. Ако успеем да победим в това състезание, което е само за рок групи, там наградата е възможност да си запишем свой собствен диск. Това ще бъде големия ни пробив в света на музиката! – Валя така се беше развълнувала, че не разбра как изведнъж се бяха озовали пред Мики и Сиси.
   – О, да, ето я и брошурата.
   На един гланциран лист беше написано с големи букви:
   „Рокери, рокерки и рокерчета, ако твърдите, че няма по-добри музиканти от вас, елате, срещнете се и проверете дали това е така! Победителят ще получи безплатен запис на музиката си, който ще бъде издаден на нашия пазар и разпространен из цялата страна, както и награда от 10 000 лв. Състезанието ще се състои на 19 април, Великден, в зала Фестивална в София. Може този ден да се окаже велик и за вас! Да живее рок енд рол-а!!!”
   – Напоследък все я нося у себе си, когато я погледна, ми напомня, че не трябва да спираме да опитваме!
   – С една дума, надеждата ни сега си ти, Криси! – включи се и Мики.
   – Думите стават 6, Мик! – подшушна на ухото му Сиси.
   – Така е, Криси, ти си единственият ни шанс! Всичко зависи от теб!
   – Но аз...
   – Молим те, ти си единствената ни надежда сега!
   – Не е вярно! Ще намерим и друг начин! – никой не усети как Алекс се беше приближил и ги слушаше.
   – Нямаме време, Алекс! Училищният концерт е едва след две седмици, нямаме време! До сега никой не е отговорил на обявата ни, а ние просто не можем да чакаме повече!... – Валя се стремеше да вложи всички усилия и чрез малко помощ от вече създалите се обстоятелства, да вземат Криси на борда на техния малък рокерски кораб, отправил се към музикалния успех.
   – Валето е права, Алекс, помисли трезво! Как ще успеем за толкова кратко време? – подкрепи я Сиси.
   – Ще махнем ритъм китарата.
   – Ами вокал?
   – Валя е добра в пеенето.
   – Не, Алекс, аз съм добра в свиренето на йониката, мога само да ти пригласям. Освен ако ти...
   – Знаеш много добре, че няма да пея, Валентина. И защо, по дяволите, водим този разговор пред непозната?!
   – Тя не е непозната, Ал, вече не е!
   – Така ли, я ми кажи от колко време я познаваш? Колко? От 2 часа? 3? Коя е тя!?
   – Единственият ни шанс! – Валя и Алекс спореха разгорещено пред входа на училище. Всички ги заобикаляха и ги изглеждаха странно. Алекс чак сега се осъзна.
   – Да отидем у нас – промълви той. Гаражът на къщата му – това беше единственото място, където можеха да репитират. Беше съвсем близо до училище – на около 2 минути път. Докато вървяха, никой не продума, нито звук. Когато стигнаха и влязоха вкъщи, момчето ги покани да седнат. Почерпи ги с малко портокалов сок и кекс, който майка му беше направила. Тя беше готвачка в луксозно заведение в центъра на града. Баща му работил като пожарникар, но починал, докато се борел с един от най-големите пожари от години, когато Александър бил в девети клас. Сега той живееше с майка си в тази къща и, подобно на Криси, се чувстваше някак самотен и сърдит на света.
   – Тя не знае нищо за това, което ще правим, не знае колко важно и отговорно е – продължи започнатия от училище разговор Алекс, все едно, че Криси я нямаше.
   – Напротив, знае! – настояваше Валя. – Вече знае.
   Криси се беше ядосала. Откъде накъде ще ù говори така, като не я познаваше?! Той не знаеше нищо за нея, а я обиждаше и ù говореше като на враг. Тя тъкмо щеше да избухне, когато Алекс ù връчи една китара.
   – Покажи ми!
   Тя го изгледа въпросително.
   – Искам да разбера дали ставаш.
   Криси грабна китарата.
   – Какво искаш да ти изсвиря?
   – Каквото и да е. Изсвири ми нещо, каквото можеш.
   Момичето започна „Smoke on the water” на Deep Purple. След като свърши с главните рифове, то спря. Александър започна да се смее.
   – Това ли е? Това ли е всичко, което научи за 10 години? Браво, трябва да призная – впечатлен съм! – и той тръгна да излиза от стаята. Криси беше просто разярена. Тя почервеня цялата, но реши да не се остава ядът да я завладее. Започна солото на песента. Изсвири го съвсем дословно и правилно, с голям хъс и жар. Алекс се спря и се обърна изненадан, като се стремеше да продължава да се държи все така сериозно.
   – Какво друго знаеш на Purple?
   – Какво те интересува? – Криси усети, че му е напипала слабото място. От първия път!
   – „Hush”?
   Без проблем момичето поде и тази песен.
   – А, момчета, мисля, че е време да се преместим в малко по-творческа среда! – обади се Валя.
   – Към гаража! – извика Мики. Всички наблюдатели се втурнаха. Те нямаха търпение да пренесат това настроение и там. Криси също тръгна с вдигната глава и лека, ехидна усмивчица. Алекс излезе последен. Той огледа от глава до пети новото момиче, което сега го засрамваше с китарните си умения.
   В гаража бяха всички необходими инструменти. Всеки застана на мястото си, готов да започне да свири веднага. Алекс също хвана своята бяла „Фендър”, подобна на тази на Ричи Блекмор.
   – Това обаче съм сигурен, че не го знаеш – и той започна с „Burn”. Още на втората секунда се включи и Криси. Останалите така се радваха, че свиреха с невероятен хъс и желание и се споглеждаха засмени. Алекс започна да пее текста на Ковърдейл. Той щеше да продължи и с Хюс, ако, разбира се, не се беше включила Криси. Стана истински дует. Китарното соло също се раздели на няколко части. Беше като надсвирване. Беквокали сега бяха всички, не само Валя. Всички викаха и свиреха с истински ентусиазъм, като че ли за първи път правеха такова нещо. Валя се доказа като невероятен кийбордист, когато изимитира солото на Джон Лорд. Барабаните също бяха на ниво, стремейки се до някаква степен да приличат, поне малко, (изключително трудно е да е много!...) на тези на Ян Пейс. И Сиси, в ролята си на Роджър Гловър, не се изложи!...
   Песента свърши. Имаха чувството, че е била само минута. Алекс и Криси се спогледаха и прихнаха, а другите им се радваха. Очевидно бяха намерили точно тази частица, която им трябваше, за да завършат пъзела. Докато се радваха обаче, Мики започна с „Picture of Home”. Зарядът беше удивителен! Никой не усещаше как изведнъж атмосферата се промени тотално.
   Последната песен беше „Stormbringer”. Невероятна също! Личеше си, че всички бяха наблягали на Purple. И как не, като те им бяха идоли! Като група и поотделно. Алекс обожаваше Ричи Блекмор. Знаеше наизуст цялото му творчество и целта му всеки ден беше да стане поне толкова добър, колкото е Ричи. Това важеше и за Криси. А и за всички останали, които искаха да приличат на някого: Мики – на Ян Пейс, Валя – на Джон Лорд, Сиси – на Роджър Гловър. Дейвид Ковърдейл също беше любимец на Алекс, но и Криси го обожаваше.
   Всъщност се оказа, че Александър и Кристина имат много общи черти. За разлика от него обаче, Крис обичаше и Стив Морс.
   – Ок, това беше супер, браво, момчета!
   – Браво и на Криси! – извика Мики.
   – Да, браво и на Кристина – Алекс я погледна право в големите ù зелени очи. Сега тя не му се струваше толкова лоша. Лицето ù, осеяно с бледи лунички, сияеше. Тогава той стана пак суров и се обърна назад.
   – Да – изкашля се той – мисля, че е време да си ходите.
   – Ок, утре след училище идваме пак тук, нали? – попита Силвия.
   – Ще си донеса моята китара... – рече развълнувано Криси.
   – Не, няма нужда!
   – Защо, тя не е лоша, пак е „Фендър”...
   – Няма нужда да я носиш, ти няма да свириш с нас! – заяви Алекс и се извърна.
   – Какво?! – всички го изгледаха учудено.
   – Няма ли? – попита изненадано Крис.
   – Няма ли?! – за разлика от нея, Валя не беше така блага. – Как така няма?! Ти да не се побърка, Алекс?! Не я ли чу как свири?! Та тя е дори по-добра и от... теб!...
   – Ами тогава си вземете нея, аз напускам! – избухна Алекс.
   – Е, хубава работа сега! – Мики го удържа.
   – ... И със сигурност много по-добре от Вероника! – продължи Валя.
   Алекс се начумери още повече.
   – Какъв ти е проблемът? – попита троснато Криси.
   – Ти си ми проблемът! Омръзна ми от такива като теб! Днес сте тук, утре ви няма! Бас ловя, че и седмица няма да издържиш!
   – Е, за сметка на това пък ти никога няма да разбереш! Това е! Съжалявам, че си изгубих времето с теб! – Кристина хвърли китарата в ръцете на Силвия, грабна си чантата и излезе ядосана от гаража.
   – Криси, чакай! – извика след нея Валентина, но тя не се обърна.
   – Ти си безнадежден случай, може би затова Вероника си отиде! – Валя погледна укорително Алекс и тръгна да догонва Криси.    
  Александър си остави китарата и излезе навън. Това, което каза Валя, силно го бодна отвътре. Той не обичаше да говори за това, за Вероника. Темата за него беше табу, някак изоставена, недояснена, но незакачана до сега. Всички знаеха, че той не обича да говори за това и никой не обсъждаше въпроса. Сега обаче това име се изплъзна от устата на Валя, която дори не съжаляваше, и се забоде като нож в сърцето на Алекс.  
   – Чакай, Кристина!
   – Няма смисъл, изгубих си времето, а имаме да учим...
   – Напротив, не си!
   – Ти каза да му дам шанс! Ето – дадох му. И какво? Унижи ме още повече! От петгодишна си мечтая да участвам в истински концерт, да си имам банда, да свиря в нея. И вместо сега това да стане, аз се чувствам по-гадно и от преди! Не, благодаря! – Кристина изглеждаше наистина ядосана. – Та аз дори съм по-добра и от него, може би заради това егото му не ми позволи да вляза, защото се уплаши...
   – Не е заради това...
   – ... Защото може някой да каже, че съм по-добър китарист и вокалист и от него, а това би сразило високото му самочувствие!...
   – Не е затова! Чуй ме!...
   – Нямам желание, всичко свърши. То дори не е започвало! Какво си мислех...? И изобщо не ме интересува защо се държи като идиот! Алекс е прав. Едва един час бяхме заедно и вече ми писна от него! Не бих издържала две седмици, че и повече!
   – Кристина! – Валя я хвана за ръката и я разтресе. Навън беше истински студ. Пара излизаше от устата ù, а бузите ù бяха замръзнали. – Трябва да знаеш нещо за Вероника.
   – Не ме интересува!...
   – Трябва да ти кажа. Вероника не беше просто китаристка в групата ни. Тя... му беше приятел, не, не само приятел, ние всички сме му такива. Тя му беше много повече от приятел. Помогна му да преодолее раздялата с баща си, когато той почина преди две години. Алекс страдаше много. Цяла година се влачеше като пребито куче. Тогава се появи Вероника, излезе отнякъде и му влезе в живота. Той така се влюби, че успя да се съвземе. Вдъхновяваше се от нея, твореше музика заради нея, правеше всичко заради нея. Това продължи докато не загубихме в онзи конкурс... – Валя спря и се замисли.
   – Какво стана тогава? – вниманието на Криси беше привлечено.
   – Ами изгубихме!
   – И какво от това, не може винаги да се печели!
   – Е, да, ама Вероника остана разочарована. Тогава тя ни предаде. След три дена имаше друго състезание, на което щяхме да участваме с авторски песни, които Алекс написа специално за нея, но тя ги открадна и ги занесе на противниковата група. Оказа се, че от самото начало тя е била с най-големия враг на Алекс – Филип, от 11 „а”. Просто е изчаквала момент, за да го каже на Алекс.
   – О, това е наистина ужасно! – възкликна Кристина.
   – Да, така е. „Съжалявам, Алекс, за кратко наистина бях започнала да те харесвам, но аз не се движа с губещи!” Това ù бяха думите. Филип я е пратил, за да ни открадне песните, знаел е, че сме по-добри от тях и че ще спечелим. Ал остана съкрушен. На състезанието онези изпяха нашата песен и спечелиха, а ние трябваше да се откажем. Почти половин година нямахме настроение за нищо. И ето сега, благодарение на този конкурс, всичко отново би трябвало да се върне, да си върнем желанието за музика. Знаеш ли от колко време не се бяхме забавлявали толкова много? Но когато днес изсвирихме „Burn” с теб... просто всичко си беше по старому. И видяхме Александър да се усмихва за първи път от много, много време насам. Разбираш ли, Криси, ти внесе този лъч светлина у нас! Нужна си ни не само като китарист, а и като... теб самата.
   Криси не знаеше какво да каже. Несъмнено днес беше най-интересният и странен първи учебен ден досега и имаше нужда да се поотърси от емоциите и да разсъди правилно.
   – Аз... трябва да си помисля.
   – Добре, това е, което искам от теб, само това, да си помислиш. Утре ще ми кажеш какво решаваш.
   – Добре.
   – Разбрахме ли се?
   – Да.
   – Хубаво. До утре! – и момичетата се разделиха. За Криси беше наистина трудно да реши каквото и да било. От една страна беше страшно ядосана на Алекс, че ù говори така, от друга го разбираше. И на нея ù се беше случвало отвътре да се разкъсва от такива чувства. Обидена и недоверчива. Може би все пак наистина имаха нещо общо с Алекс... Това я караше да опита.