Гледам те втренчено. Тук ли си наистина? Протягам ръка, уж случайно движение, а всъщност искам да те докосна, за да се убедя, че си реален. От плът и кръв си, тук си! Цялата изтръпвам. Задъхвам се. Сърцето ми спира. Слушам те, докато говориш, внимателно следя всяка твоя дума, тайно се надявам да кажеш нещо грешно, нещо, което да те направи по-земен. Не си от типа мъже, с които имам навика да излизам – не се опитваш да ме свалиш с невероятните си познания; не се правиш на по-интересен или по-велик, отколкото си. Побъркваш ме – умен си, интелигентен, забавен, мил, говориш с мен като с равна. Харесваш ми. И разговорът върви някак леко и спокойно. А погледът ти... Защо трябва да ме гледаш, сякаш съм специална?! Зареждаш ме, изпълваш ме. Пияна съм, пияна съм от присъствието ти, гласа, усмивката, случайното докосване, от парфюма ти...

Казваш ми, че ме харесваш. Казваш ми, че искаш да си с мен. Говориш ми къде ще ме заведеш, какво ще правим заедно. Обещаваш ми да ме направиш щастлива и да не ме оставиш никога. Не са ли ти казвали да не използваш думичката ‘никога’? Сваляш ми звездите, слагаш луната в краката ми. Не си ли помислял, че може би нещо по-просто, като сърцето ти например, би ме впечатлило повече? Смешни са ми клетвите ти. Не ги искам, чуваш ли, не са ми нужни обещания. Не ми се вричай още. Рано е, не съм сигурна, че те познавам...

Искам да си изключението! Искам да вярвам, че си различен, че няма да разбиеш сърцето ми, както правеха другите. Искам да зная, че ще останеш. Искам да останеш! Скучно ли звучи? Или те плаши? Харесваш ми, приятно ми е с теб. Това е всичко...

Съвсем естествено изчезваш. Няма те. Потърсих те в слънчевите лъчи, в лунната светлина, в звездния прах под прозореца ми, потърсих те в шума и крясъка, в тишината и спокойствието. Къде ли не те търсих... Почвам да си мисля, че умишлено се криеш. Не виждам логиката. Защо бяха всичките хубави думички, които ми наприказва? Бях твоя и без тях, ако не помниш. Бях твоя, без да ме молиш, убеждаваш, лъжеш... Защо те няма? Нищо не разбирам.

ЗАЩО, ГОСПОДИ?!?!?!

А още по-естествено е, че все пак и ТИ си като всички други. Дойде при мен, взе всичко, което ти дадох, и си тръгна, без да кажеш ‘довиждане’ или ‘благодаря’.


***
Беше ми добре, преди да се появиш в живота ми. Бях жива, бях весела, смеех се, плачех, танцувах, пеех, наслаждавах се и се ядосвах... Бях Аз. Знаех какво искам и го постигах. Отстоявах себе си, самоуважавах се и не позволявах никой да ме унижава. Вярвах в себе си, търсех и намирах само себе си. Съобразявах се единствено със себе си. Може би съм била Кучката, дори и в твоите очи.

Сега съм друга. Не помня кога последно се забавлявах, кога последно излязох някъде с приятели, кога направих жест към себе си. Откакто влезе в живота ми, тъпча на едно място, затъвам, затъвам, затъвам... Но не спирам да те търся отново и отново.
Ти вече не ме искаш. И как ще ме искаш, като не съм жената, в която се влюби, която те уплаши, че може да загубиш играта. Не съм самостоятелна вече, самоличността ми е вдлъбната, когато съм край теб, а ти изпъкваш. Не отстоявам себе си и принципите си. Исках само да пречупя гордостта ти, а победената излязох аз - влюбих се и се погубих. Сега съм Доброто момиче. Живея само за теб, търся само теб. Искам единствено да бъда с теб. Всичко се върти около теб, аз се въртя около теб. Не е здравословно ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАМ ПОСТОЯННО С ТЕБ. Само с теб. Аз къде отидох? Няма ме, изчезнах. Изгубих себе си, света си. Изгубих всичко. Дори и теб!
Претопи ме като старо и ненужно желязо.

Мъжете са еднакви – просто Ловци, които улавят и опитомяват плячката си, а стане ли им безинтересна, тръгват за друга. Факт. А жените винаги си мислят, че са срещнали Принца, идеалния, различния мъж, докато всъщност са попаднали на коня му – също факт.

Трябва да съм Кучката, за да съм щастлива. Кога се превърнах в Доброто момиче?