А тайната навярно е в това,

че не годините менят жената,

а онзи мъж, чиято топлина,

я кара да разцъфне в нея сгрята!

 

 

 

Седем сутринта е. Измъквам се сънено от леглото и се пъхам в раздърпания от дългото носене халат. Влизам в кухнята и си сипвам кафе. Кафеварката винаги е пълна и държи кафето топло. Апартаментът, в който живеем със съквартирантката ми, Стела е малък и мизерен, но достатъчен за елементарни нужди. Тя е стриптизьорка. Повърхностна, но дружелюбна и двете добре се разбираме макар, че сме на различно мнение за живота и любовта. Уча в Университета и работя като камериерка в голям хотел. Още два месеца и мъчението ще приключи. Ще взема дипломата си и ще се потопя в света на журналистиката. Светът на медиите е вълнуващ. Упорита съм и решена да успея. Искам собствено предаване в някое Радио. Контакт с гласове. Вълнуващо е. Едно от сетивата липсва. Осланяш се на интуицията. Развива усета. Амбицира.

 

Стоя с гръб към масата, отпивам от кафето и говоря по телефона с татко. Чувам шума от душа в банята и се питам, защо Стела е станала толкова рано, но гласът на татко в слушалката ме връща към разговора.

- Слушаш ли ме, Ани? - сърди се той.

- Да, татко, чувам те! - отговарям виновно.

- Кажи ми, че всичко при теб е наред! Имаш ли нужда от нещо? - тревожи се прекалено.

- Имам всичко! Нали знаеш, че работя! - успокоявам го и нетърпеливо питам. - Ще дойдеш ли за дипломирането?

- Имам само една дъщеря и се гордея с нея! Няма да пропусна събитието! - уверява ме татко. - Вече имам и купувач за къщата. Всичко ще се нареди!

- Налага ли се да го правиш, татко? - питам почти през сълзи.

- Говорихме вече, Ани! При леля ти ще съм добре, не се притеснявай! Ще платя ипотеката, а останалите пари са за теб! За бъдещето!...

- Моля те, татко! Нищо не искам, само да знам, че си добре!...

 

- Разбрах ме се! Стига толкова приказки!...Целувки!... - и разговора приключва.

 

Мълча и разсъждавам върху думите на баща ми. Домът ни ще ми липсва. Нямаме избор. Всеки един от нас ще се приспособява към нов начин на живот. Ще се справим. И друг път сме се справяли с тежки ситуации. Загубата на къщата е най-лошата, но неизбежна. От масата зад мен долита шум от почукване на чаша и плахо извъртам очи по посока на звука. С гръб към мен седи мъж, с необхватно широк гръб и съвършена мускулатура на раменете. С гладка като стъкло кожа. Божествена статуя. Въздишам стреснато и невъздържано. Преди да извърна поглед чувам:

- Гледаш ме!...- сърдит глас.

- Не те гледам! - отговарям глупаво и забивам очи в плота пред мен.

- Усетих погледа ти! - напада уверено. - Знам как въздействам на жените!...

- Нагъл си! - жегвам го.

- Но съм искрен! - отговаря и се изправя срещу мен. - Ти коя си?... - изследва ме с поглед.

- Ани, съквартирантката на Стела! - фъфля смутено и се осмелявам да го погледна.

Погледа ми се размазва. Зяпам го като снимка от корицата на еротично списание. Красив, повече от допустимото. Голото до кръста тяло въздейства неприлично. И той ме зяпа. Еротично. Зелените очи, с цвят на ранен пролетен мъх се стрелват по лицето ми и превземат зениците. Правя опит да се фокусирам. Какъв ти фокус при тая гледка? Разтичам се! Забелязвам как дръзко ме изучава и прехапва устни. Кадифени и плътни, с чувствени чупки в ъглите. Бих ги целунала.

 

/ Как ли целува?.../

 

 

- Ани! - повтаря отнесено и пак разширява с поглед зениците ми. - Малък сладък карамел! - и се усмихва неопределено.

- Защо го казваш? - питам изпаднала в безтегловност от близостта му.

- Това е комплимент!...Кожата ти има цвят на светъл карамел и вкусът й вероятно е вълшебен! - шепне и свежда лице в шията ми, без да ме докосва.

Отдръпвам се като ужилена и усещам омекването в тялото си, затова се подпирам на плота. Той посяга с ръка към устните ми и изтрива капките от кафе по тях. Дали да не си сипя още? В погледа ми се набиват дълги фини пръсти, с продълговати нокти. Най-красивите мъжки ръце, които съм виждала. Погледа му се заиграва в деколтето ми, после хваща халата и ме загръща чак до шията.

 

- Ще настинеш! - говори ми с братска загриженост и отново ме хвърля в смут. - Така не се стои, когато в стаята има мъж!...

 

Гърдите му се повдигат срещу мен, късите косъмчета сякаш опират в миглите ми и полагам усилие да овладея полета на ръцете си, преди да направят някоя глупост. Очите ми шарят. Безсрамно. Спускат се надолу по тялото. Спират в завързаната на кръста му хавлия и леката издутина в средата. Боже, той е готов!... Или е повторил Стела в леглото, за добро утро?! Не мога да преценя размера. Замайва ме. Местя поглед и търся точка, в която да се прицеля. Стела влиза в кухнята и аз въздъхвам с облекчение.

 

- Тук ли си? - чурулика тя и го гледа закачливо. - Аз съм готова!

 

/За какво?.../

 

Стискам халата около шията си. Съживявам се бързо и я поглеждам съжалително. Подобрена версия на проститутка. Ботуши на високи токчета, лепнала в бедрата къса пола и блуза с дълбоко деколте, от което наднича сутиена й. Можеше да е по-зле! Мъжът я обгръща с жаден поглед.

 

- Дай ми минутка! - млясва я невъздържано и влиза в стаята.

 

В оскъдният речник на Стела присъстват само думи възхваляващи секса. Размер, големина, дебелина, дълбочина, вкус и още по-интригуващи подробности. Тя е пристрастена и обича да разказва, да споделя впечатленията. Аз съм кошчето за еротични отпадъци.

 

- Какво ще кажеш за Макс? Красив е, нали? - подканя ме да споделя мнението си и разбира се, да се съглася с нея.

 

 

/ Макс, значи?!.../

 

- Симпатяга е! Не успях да го разгледам по-обстойно! - лъжа съзнателно и връщам лентата със съблазнителното мъжко тяло. Голо! Леле!

Свят ми се вие и сядам на стола. Моля се Стела да ми спести пикантните подробности, поне този път. Не съм познала.

 

- Очарователен е, Ани! А в леглото е божествен! - облизва устни и продължава. - Не съм изпитвала такава възбуда с друг мъж!...Такъв оргазъм!...Машина за удоволствия!

 

Вдигам ръка с намерение да я спра, но тя е набрала инерция и има нужда да изпусне парата.

 

/А моята как да изпусна?.../

 

- Толкова е секси! И огън навсякъде!...Най-вече отдолу! - хили се цинично.

 

Трябва да сменя темата, преди да гръмна като претъпкан с въздух балон. На парчета. Променям посоката на разговора.

 

- Къде го намери?...

 

- В бара! Отмъкнах го под носа на някаква префърцунена кифла! - хили се отново Стела. Доволно и победоносно.

 

/Кой го казва?!.../

 

- С какво се занимава? - питам и отварям нова страница в досието му. Искам да знам повече за него.

 

- Не знам, но явно е много богат, съдейки по облеклото и стотачките в портфейла му. - отговаря тихо и поглежда към вратата на стаята.

 

Успяла е да го претърси, като долнопробна мръсница. Не го мисля наистина, но Стела е непредсказуема и в повечето случаи първо сигнална.

 

- Какво мислиш да правиш? - питам все едно, че й е предложил брак.

 

- Секс!...Невероятен е, повярвай ми!...И с този инструмент, който притежава!.. - млъква, прехвърля границата. - Едва ли ще ми предложи да му стана гадже! - натъжава се, а аз изпитвам задоволство от последните й думи.

 

Макс влиза при нас. Различен е. Черни дънки, впити в бедрата, тесния ханш и прелестните очертания на двете задни полукълба. Черна риза , разкопчана наполовина и замайващи погледа гърди, със стърчащи закачливо тъмни къси косъмчета. Косата е изрядно подредена. Над челото се вее самотен кичур. Тъмни очила. Прелестна гледка. Долавям лек мирис на мъжки феромони, идващ от аромата на дискретен парфюм. Ставам колебливо и се извинявам. Пред припадък съм.

 

- Време е за работа! Ще закъснея! - тръгвам бързо към стаята си и се препъвам в прага.

 

- Беше ми приятно, Ани! Пак ще се видим! - подхвърля шеговито , хваща Стела през кръста и излизат.

 

Обличам се трескаво и разсъждавам. От къде се появи тоя? Все съм виждала мъже, такава анатомия, не! Да не говорим за хубост. Нямало такива мъже, ама има! Почувствах се неловко и несигурно. Спря дъха ми. Като влюбване. За първи път. Можеше да си поговорим приятелски и всичко да приключи. Завлече ме в друго измерение.. За малко да направя някоя глупост. Сякаш дявола ме изкушаваше. Красив, магнетичен, чаровен. Няма такъв мъж. Нереален. След думите на Стела, във въображението ми се появява страст, която пълзи по тялото ми с бясна сила и се надбягва разума. Грабвам чантата си и излизам. На чист въздух. Да спра да мисля.

 

От няколко часа обикалям из хотела и местя количката от стая в стая. Безмозъчно. Като робот. Пълна е със спално бельо, препарати, четки, кърпи и всякакви принадлежности. Оправям стаите една след друга. Изтръгнала съм Макс от мислите си. Излизам тихо от последната. От дъното на коридора към мен приближава мъж. Напрягам зрението. Фокусирам се. Не може да бъде! Господин Той? Откъде накъде? Блъскам количката и тя хуква по коридора, и се забива в една от стените. Дреболиите по нея се разпиляват по пода и аз се навеждам с гръб, и започвам да ги събирам. Той вече е зад мен. Помага ми и поставя нещо на количката. Не се обръщам. Гледам в земята и не дишам.

 

- Добре ли сте? Случват се такива неща! - гласът му е топъл и нежен. Разтапящо нежен. - Съжалявам!...

 

Кимам одобрително и с крайчеца на окото си виждам как поглежда номера на близката стая. Чука силно. Вратата се отваря и женска длан го хваща за вратовръзката, вкарва го в стаята и я затръшва силно. Поемам дъх и се ослушвам. Няма звук, няма и стон. Това не ме успокоява. Напротив. Представям си как за части от секундата Макс сваля дрехите й и я мята на леглото. Що не метне мен? Задъхвам се от неканения въпрос. Този мъж е ненаситен! Минали са само няколко часа, откакто...Спирам видеото в главата си и тръгвам унило по коридора. Върна се . И в мислите ми, и в желанията.

 

/Какви желания, по дяволите!.../

 

Преобличам се и забелязвам черния ключодържател на количката. Ключове за автомобил. Знам на кого са. Сигурна съм. Ами сега?...Той не може да се прибере след...Отклонявам мисълта си от вероятната разюздана сцена. Грабвам ключовете и се отправям колебливо към стаята. Само ще ги дам и веднага си тръгвам. Заставам пред вратата и поглеждам дрехите си, заглаждам косата. Абе да не отивам на интервю? Ядосвам се на себе си и чукам леко, със затаен дъх. Гласът от вътре отговаря светкавично и силно.

 

- Влез!...

 

Пристъпвам смело в стаята. Макс седи в едно от креслата. Замислен е, тъжен. Леглото не е докосвано. Стаята е изрядна. Въздухът свеж и жена липсва. Забелязва ме и скача с ведра усмивка. Хубав е. Отчайващо хубав. Вътрешният ми глас стене от удоволствие. Не мога да откъсна очи от него. От магнита с който ме тегли към себе си.

 

- Какво правиш тук, карамелче? - пита и зеленият мъх в очите му тръгва по лицето ми. - Колко е малък света! - говори, сякаш се радва, че ме вижда.

- Тук работя! - сричам едва чуто. - Мисля, че това е твое!? - и му подавам ключовете с намерение да си тръгна.

 

- Чакай, нека си поговорим! - моли смирено и хваща ръката ми. Потръпвам.

 

/ За какво да говорим?.../

 

- Нямам право да разговарям с гостите на хотела! Ще ме уволнят, ако ме видят с теб! - бия отбой и търся местонахождението на вратата.

- Тогава ще заключа стаята и никой няма да разбере, че сме заедно! - пробва ме и усеща притеснението ми. - Спокойно, Ани! Няма да ти направя нищо! Пошегувах се! - и гали раменете ми уверено. - Заинтригуван съм! За един ден два пъти те срещам! Случайно! - изпива ме с поглед.

 

-Не знам какво да кажа! ...Наистина е случайно! - оправдавам се като ученичка и не изпускам от очи отворената риза .

 

/Какви гърди! Да се изгубя в тях, пък после ще му мисля!.../

 

Свличам се в креслото до него и допивам водата от чашата му. По добра идея не ми хрумва. Не предполагах,че съм толкова тъпа. И не мога да се контролирам. Видимо.

 

- Гледаш ме особено, Ани!...Харесваш ли ме? Личи си! - шепне в шията ми и дъха сваля кожата ми . Прозрението му също.

- По-скоро ме плашиш! - откровена съм повече от необходимото. - Въздействаш с първичното, нямаш чувства! - нападам необмислено.

- За камериерка си... добър психолог! - търси точните думи.

 

- За качествата, които притежаваш си лекомислен! - пускам думите безстрашно. Не съм с акъла си.

 

Той е готов да ме разкъса. Да ме погълне. Със силата на накърненото си его. Не трябва да се заяждам и да го провокирам, но така ми се иска да е малко по-различен. Стиска зъби и скулите му потрепват нервно. Зеленият цвят на очите е гъст като есенно блато. Плътните вежди са събрани, а черния кичур над челото му трепка в гневен ритъм. Сама си го изпросих. Търся начин за отстъпление, но той застава на пътя ми.

 

- Първичен съм, да!... Не показвам чувства, да!... Но да ми кажеш, че съм лекомислен беше грешка! - говори в лицето ми и очаквам да ми загрее бузата. - А ти каква си, Ани? Защо се опитваш да ме разгадаеш? Привлечена си, затова ме нападаш!...Да проверим ли?... - наглостта му е вродена.

 

Не съм сигурна какво ще направи. Слага ръка на рамото ми. Застива и ме гледа. От лакътя до китката, като конец, с дребен шрифт е татуиран надпис. "Готова ли си за любов?"

Късо изречение, което събужда мил спомен и ме връща в нощта на абитуриентския бал. Бал с маски, шумна тълпа от абсолвенти, неосветен дансинг. Млад мъж, който ме държи в ръцете си като цвете. Гали гърба ми с уверена нежност и ме люлее в бавен ритъм. Не мога да видя лицето му под маската. Знам само, че ми е хубаво и съм щастлива. Той се навежда към мен и шепне:" Готова ли си за любов? Искам да чуя гласа ти!"Отдръпва се. Самоуверен е. Последният прожектор угасва и горещи устни докосват моите. Деликатно и предпазливо. Чувствено и леко. Настойчиво и дълбоко. Гали с ръка устните ми. Светлините се включват и аз съм сама на дансинга сред останалите двойки. Кой е той? Къде изчезна?

Мълча, заблеяна в спомена за онази първа мъжка целувка. Затворила съм очи. Отварям ги и поглеждам уплашено Макс. Прочел ме е като отворена книга. Разбрал е. Разгадал е чувствата ми. Не е изненадан. Най-добре е да бягам. Преди да ме е докоснал. Тръгвам към вратата, но той ме хваща, завърта ме в шеметен валс и падам в ръцете му. Колебае се само миг. Ще ме целуне. Защо? За какво му е да ме целува? А, да, ще ме проверява! Устните му превземат моите с натиск, разтварят ги нетърпеливо и уверено. Целува божествено, съблазнително. Прониква с влажния език и тегли страстно моя. Плъзга се, извива се и пак тегли. Облизва устните ми и тихо мърка. Смуче езика ми като близалка и обикаля от всички страни. Изсмуква целия ми мозък. Възбуден е и диша тежко.

 

/Аз ли го възбуждам така?.../

 

Уплашен заек в лапите на гладен лъв. Ще ме глътне на една хапка. Не ми пука. Вплитам пръсти в косата му, притеглям го и искам още. Още влага, още наслада, още мекота, още вкус. Той се взира в мен за миг и продължава. Позволявам! Все по-силно, все по-настойчиво и възбуждащо. От устните се чува лепнещ звук, като плъзгане на морска вълна върху пясъка. Да не спира. Никога. Запечатва челото ми с целувка и изпълва гърдите си с въздух.

 

- Ако сляза по-надолу, няма да мога да спра! - шепне той. - Това ще е пагубно, най-вече за тебе! - и се усмихва. - Но бях прав!...Сладка си като карамел!...Ела, да излизаме от тук, преди да съжаля за решението си! - и ме избутва в коридора. Хваща ръката ми, сякаш ми е гадже и ме повлича след себе си.

 

- Къде ме водиш? - викам и се опитвам да освободя ръката си от властния порив с който ме тегли.

 

- Не знам! Ти къде отиваш?...

 

- В Университета!...

 

- Тогава ще те закарам!...

 

Колата е спортна. Малка и комфортна, но приляга на тялото му и му подхожда. Плъзга се като шейна по асфалта.

 

- Какво учиш? - повежда разговор.

 

- Журналистика. - отговарям спокойно.

 

Той отбива встрани и рязко набива спирачки.

 

- Защо не си ми казала? - пита, все едно познава целия ми живот и само тази подробност му е убегнала.

- Не си ме питал! - взирам се в учудения му поглед. - Трябваше ли?

 

- Не, всъщност, не! Не е толкова важно! - пали двигателя и продължаваме.

 

Спира пред Университета и аз отварям вратата на автомобила. Той хваща ръката ми, а аз забивам очи в лицето му. Освободил се е от напрежението, но на мен отвътре всичко ми трепери.

 

- Не ме гледай така! - стиска дланта ми, за да спре треперенето. Поднася я към устните си и топлината им плъзва по тялото ми. - Развълнувана си!...Няма да използвам точната дума! - говори тихо с лека усмивка . - Не се влюбвай в мен, Ани!...Аз съм невъздържано и похотливо копеле и не искам да те нараня! Не го заслужаваш, карамелче! - и пуска ръката ми. - Хайде, отивай на лекции!...

 

Защо ми говори така снизходително? Отчаяна съм. Харесвам го.

 

 

 

Макс седи в кабинета на баща си с чаша скоч. Домът е неговото убежище. Единственото място, където се чувства свободен. Самота. Уединение. Разтоварване. Без жени. Без секс. Без приятелски запои. Сам със себе си. Животът навън е бурен и забързан. Смисълът му не толкова ясен. Разпилян. Истинското удоволствие е работата. По- точно журналистиката. Семейният бизнес е голям. Телевизия, радио и няколко вестника. След оттеглянето на баща му, всичко легна на неговите плещи. Отговорностите, задълженията, проблемите и досадните светски събирания. Поредица от неизбежности. Професионалист е. Черта наследена от предците и гаранция за успех. Личният живот няма тема. Без коментар. Красивият мъж, белязан от божествената ръка на Създателя, използва чара си като оръжие за секс. Сексът се е превърнал в навик. Необходимост. Като първото за деня кафе, горещата струя на душа и сутрешния вестник. Не чувства. Употребява. Задоволява. Утолява. И забравя. Дали пък да не спре? Започва да дотяга. Да горчи. От бързите обороти и върволицата от жени. Опитал е от всичко. Високи и ниски. Слаби и закръглени. Руси и черни. Безцветни и безизразни като антични маски. Изглеждат му еднакви. Плът за еднократна употреба. Ами тя? Момичето в квартирата на Стела? Въздейства й до цвета на бледа кръв. Смути я, до насеченият дъх от връхлитащо желание. Разгледа го като картина. Внимателно. Открито. Изучаваше мъжа. Като макета в час по анатомия. Без похот. Само лека възбуда, причинена от откритието. Той. Различна е. Фино крехко тяло, деликатна кожа, нежни черти, сочни устни, тъмни очи и коса, падаща като водопад чак под кръста. Достатъчни му бяха красивите гърди и аромата на свежа женска плът. Невинна, чиста и не омърсена от похотливи мъжки ръце. Възбуди го по начин непознат и на самия него. Провокира го да я целуне. Да поиска близостта й. Теглеше го. И той почувства нещо. Само, че какво? Ще я види ли отново? Защо, по дяволите? Не е жена за него, а беля!...

В кабинета влиза баща му и разсейва мислите.

 

- Тук ли си? ...Търсих те да поговорим! - започва разговора общо.

 

- Ивет е в града! Днес се видях с нея. - навлиза в дразнеща тема Макс.

 

- И какво прави тук бившата ти жена? Какво ще иска този път? - изненадата е неприятна.

 

- Може би пари! Но съдейки по милото посрещане, май е намислила друго! - смее се иронично и изкривява устни.

 

- Предупредих те още преди години, да внимаваш къде сваляш гащите си, но не ме послуша! - укора е заслужен. - Трябваше да те спра! Ожени се набързо за нея от хлапашки чувства. Със същият успех, можеше да се ожениш за всяка една от жените, с които се въргаляш по хотелите! - думите са наказателни и груби.

 

- Значи грешката е и на двама ни! Не си ме спрял, не съм те послушал! - опит за поделяне на вината.

 

- Не! Твоя е, Макс! Последствията и до ден днешен са непредвидими! Тя пак ще те изнудва! Побъркала се е!...

 

- Няма да й позволя да пристъпи прага на този дом! Не и след това което се случи! Ясен ли съм? - невъздържан изблик. Избухва в крясък.

 

- Ок! Ок!...Тя те превърна в  нейно копие! Защо не сложиш край на похожденията? Намери сърцето си и жената, която ще го държи в ръцете си като диамант! Има такива жени! - благи думи за душата. - Забрави миналото! Върни чувствата си! И аз бях палав като млад, но ти излезе извън границите на разума!...

 

- Може и да си прав! И друг ми каза подобни думи!...Ще помисля, татко!...

 

- Аз ще се заема с Ивет! Ще говоря с нея и ще я държа настрани от теб. Ти намери душата си, Макс! - прегръща го бащински.

 

 

Първи ден. Втори ден. Трети ден. Самота. Тишина. Нищо не се случва. Макс изчезна. Надявам се пак да го видя. Искам. Мозъкът ми ври от гадни предположения. Изтезават ме видения. Той и поредната някоя си. Загърнала съм се в халата и го стискам там, където бяха ръцете му. Красиви. Фини. Мамещи. Блокирам от розови мечти. Искам да ме целува. Стига съм мислила за него. Предупреди ме. Посъветва ме, както брат съветва сестра.

 

/Каква ти брат, Боже?!.../

 

Ще го преживея някак. Тичам из хотела. Чистя. Лъскам до блясък. Разсейвам се. Оглеждам мъжете по коридорите. Сигурно има и по-красиви от него? Няма как! Жалки са. Безцветни. Безлични. Като размазано копие на оригинал. В Университета е друго. Уча и се стремя да не пропускам лекциите. Любовта е любов! Мечтите за кариера постижими. Все ще се появи подходящ мъж.

 

/Не го мисля! От отчаянието е!.../

 

Уморена съм. Напрегната. Денят беше като въртележка на бързи обороти. Прибирам се в апартамента. От кухнята чувам кикота в стаята на Стела. Вцепенявам се. Втори път няма да го понеса. Ако е той, просто ще я убия.

 

/Мамка й и мръсница!.../

 

Дразнещият шум от люшкането на леглото кънти в кухнята. Резонира в слепоочията ми. Става все по-бърз. Да свършват вече! Иначе аз ще се довърша. Крача като див звяр из стаята. Чашата в ръката ми е пълна до горе. Някакъв алкохол. Отпивам едри глътки и се надявам вратата на Стела да се откачи сама от пантите и да падне. Да разсее съмнението ми. Пресушавам чашата и Стела изплува в замъгленото ми зрение. Разчорлена. Раздърпана. Задоволена. Усмивката й е цинична. Езикът, който облизва устните й, перверзен. Забелязва ме и се втурва към мен. Вероятно приличам на зомби.

 

- Ани, добре ли си! Случило ли се е нещо? - наднича загрижено през облака на еротичните си преживявания.

 

Отдръпвам се. Да не ме омърси. Мирише на секс и мъжка секреция.

 

/Боже, дай ми сили!.../

 

- Уморена съм! Искам да си легна! - оправдавам се смислено, иначе ще вдигна ръце и ще я стисна за гушата.

 

- Добре, мила! Ние с Пол след малко излизаме. Ти си лягай. Не ми изглеждаш добре! - съветва ме като медицинска сестра.

 

/ Пол ли?.../

 

Сепвам се. Чашата ми пада на пода и се пръсва на парчета. Думите й стигат до съзнанието ми. Възелът в стомаха ми се развързва и започвам да дишам по-леко. Не е Макс! Полугол, задоволен, но с видимо неовладяна възбуда. Какво облекчение. Представата надига възбудата в мен.

 

/ Превръщам се в мръсница! Прихванала съм от Стела!.../

 

Прибирам се в стаята с танцова стъпка. Пускам с театрален жест халата на пода. Пъхам се в леглото и прегръщам възглавницата. Цяла нощ ще го сънувам. В изтощителен и дълъг мокър сън. Срамувам се, но ще е хубаво!...

 

Още дни. И още надежди. Няма го. Не идва. За какво съм му? Трябва ми. Въртят ми се едни такива мисли, че свят ми се вие. Хвърлям учебниците на масата. Разлиствам ги и се заричам да не мисля. Не става. Мозъка ми ври и сладките тръпки на възбудата избистрят призрачния образ и духа му витае около мен. Знам какво да правя. Ще отида на работа и няма да мисля за Макс. После на лекции и той ще избледнее. Вечерта ще седнем в някой бар със Зара и ще се удавя в празни приказки. И мартини. Ще си легна, без да прегръщам възглавницата и няма да го сънувам.

 

Седя пред чаша с мартини в празния бар , със Зара. Приятелка и състудентка. Познаваме се отскоро и добре се разбираме. Имаме общи интереси. Тя е мило и скромно момиче. Срамежлива е и много емоционална. Личи, че е от богато семейство. И облеклото, и маниерите, и малката кокетна кола подсказват, че света в който живее е по-лъскав от моя. Тактична е и не показва видимите разлики между нас. Аз също не я разпитвам. Да не помисли, че искам да се възползвам от нея. Не сме си споделяли интимни тайни, но след второто мартини езиците ни се развързват.

 

/Особено моя!...?/

 

Имам нужда да споделя с някого преживяното през деня. Да освободя електричеството. Обмислям как да започна, но тя ме изпреварва.

 

- Имаш ли си момче? Не си ми казвала! - любопитна е приемливо.

 

Въпросът е зададен по детски и ми става смешно.- 

- В момента нямам приятел! - казвам точната дума и се усмихвам. - А ти? - връщам интереса.

 

- И аз нямам! - отговаря срамежливо . - А ти била ли си... - свежда очи и не довършва питането.

 

- Имам някаква представа! - отговарям неясно, за да не я стресна.-

 

- И как е? - половинчатият въпрос разширява зениците й.

 

- Ами при всяко момиче е различно! - говоря като жена с много опит. Стряскам се.

 

- Разкажи ми! Толкова е вълнуващо! - стиска ръце и лицето й руменее.

 

/Сега е момента да пусна духа от лампата!.../

 

- Запознах се с един мъж! Красив, очарователен, сексапилен! Спря дъха ми!...Целуна ме!...

 

Впускам се в задъхани обяснения, без да споменавам име и пикантни подробности. Изливам душата си. Прекалявам с хвалебствията. Смъквам волтажа на напрежението. Тя ме слуша без да помръдне. Гледа ме с големите си наивни очи и кима. Аз още малко и ще римувам думите в сонети.

 

/Такъв слушател ми трябваше!.../

 

- Говориш сякаш описваш брат ми! Той също е много красив и жените го обожават. Момичетата като нас нямат шанс! Не си пада по моралистки! Някой път ще ви запозная. - прекъсва ме Зара.

 

/Аз и моралистка?...Една целувка и забравих моралните устои!/

 

- Ще се виждаш ли с него? - бодва ме в раната.

 

- Вероятно, не! Беше случайност! Твърде хубаво ще е да се случи! - и мечтая на ум.

 

Минаваме в друга тема. Пием, говорим и се смеем. Отпуснато ми е и приятно. Прекарах хубава вечер. Прибирам се и си лягам в розов облак с дъх на мартини. След всичко, което наговорих на Зара, Макс чака да влезе в съня ми. Ще го пусна. По-добре сън, отколкото нищо.

 

 

Е, няма да дойде. Защо да идва? При кого? Жените като Стела са за една нощ. Аз съм нежелан проблем. И двете сме белязани по различен начин. Иска ми се да го видя. Още веднъж. Поне! Кой се влюбва след първата целувка? Само аз. Мислите ми блуждаят между фантазии и реалност, и изтощават разума. Изтезавам ума си с наука и трудовете на велики учени.

 

/ Те дали са се влюбвали?.../

 

 

 

Обикаляме със Стела по магазините. Иска да си купи нещо ново, а аз да я съветвам. Шопинг терапията ще ни се отрази добре. По-добре да слушам за сексуалните й подвизи, отколкото да се измъчвам с несбъднатите мои. Влачи ме от магазин в магазин. Облича. Съблича. Мръщя се. Усмихвам се. Накрая ми писва и я бутам в първото кафене. Краката ми са доволни. Кафето ароматно. Облекчение. Стела не млъква. Гмурка се в свои води. Бърбори глупости. Споменава Макс. Настръхвам. Защо не го забрави? Дитирамбите, които реди за него са недвусмислени. Желанието да повторят сеанса също. Анатомията му е вдъхновяваща. Въздиша. Задавям се. Аз ли не знам анатомията?

 

- Сигурно няма да го видя повече! Толкова беше красив!...

 

Употребата на минало време е случайна, но ми харесва.

 

- Беше красив!... - наблягам на миналото време и аз.

 

/Да се спре вече!...И на мен ми липсва!.../

 

- Мнооого красив!... - прехапва устни и се възнася.

 

- Кой красив мъж обсъждате, дами? ...Стана ми интересно!... - близък глас и любопитен.

 

Двете се обръщаме несигурно. Притеснено. Тоя глас на нас ли говори? Май на нас ! Парфюма му прониква в ноздрите ми и разсейва съмнението. Кихам. Поглеждам страхливо. Макс! Той се подпира с ръце на масата и се навежда към нас. Ризата е разкопчана небрежно. Ръкавите й са плътно прилепнали в мускулите, реверите навити. Гълъбовият цвят подхожда на очите му. Изглеждат още по-зелени. Красив, да, много красив! Почервеняла съм до върха на палците. Всичките. От изненадата гласът ми засича.

 

- Не си разбрал!... - аз.

- Разбра ли?... - тя.

- Не говорехме за мъж!... - аз.

- За него ли говорехме!... - тя.

- Не си чул добре!... - аз.

- Чул ли ни е?... - тя.

 

 

Изглеждаме като глупачки. Закопчал ни е на място. Направо жалки. Мигаме смутено. Той се смее. Забавлява се с притеснението ни. Отричаме очевидното.

 

- Не съм казал,че говорите за мен, момичета! Реших да се пошегувам! - преструва се. Чул е.- Е, щях да се радвам ако аз бях обекта на възхищението ви! Звучахте искрено! Радвам се, че се видяхме!...

Покланя се леко. Щипване по бузата за Стела, с два пръста. Близък контакт с мен. Слага ръката си на масата, върху моята. Целувка по бузата и вдишване. Шепот. Бърз.

 

- Цветът на лицето ти ми харесва, карамелче! - закачлива усмивка. - А срамежливостта ти отива!...

 

Руменината ми се сгъстява. Погледа губи фокус. Размазан е като възприятията ми. Скривам ръце под масата. Отдалечава се. Държа на прицел движението на двете задните половини. Стегнати и заоблени. Прекрасни са.

 

/Как се диша равномерно?.../

 

Стела ме изследва с очи. Издавам се. Дишам невъздържано и шумно.

 

- Какво беше това? - ревнив въпрос, за жена която не познава това чувство.

 

- От къде да знам! - ама знам,че се държа малоумно.

 

- Май го харесваш?! ...Виж лицето си само!... - откритието я развеселява. Смее се. - Приличаш на влюбена хлапачка!...Признай!...

 

- Я стига! - ядосвам се прекалено. - Аз не съм ти! Влюбваш се във всеки красавец преспал в леглото ти! - звуча обидно и съжалявам.

 

Аз съм влюбена в един. Тя във всеки мъж уважил леглото й . Аз вярвам в чувствата. Тя в инстинктите. Различни сме като огъня и водата. Стела е доволна от шопинга. Аз от контакта с устните на Макс. Видях го. Усетих парфюма му. Близо. Боже, искам пак! Като хлапачка се влюбих!...

 

Тичам насам натам. Работа, лекции, разходки, у дома и отново, и отново. Виждам Макс навсякъде. Всеки мъж ми напомня за него. Деля времето между мечтата за кариера и мечтата за Макс. Втората преобладава и вдига процента. Разсейва ме. Съчетавам ги. Лежа върху учебниците и мисля за Макс. Денят беше напрегнат. Бързам да се прибера. Решила съм да релаксирам с приятна музика и чаша вино. Апартамента тъне в мрак. Неестествено. Пускам осветлението. Кухнята е в безпорядък. Стаята на Стела е отворена и празна. На масата има писмо и няколко банкноти. Сядам и чета.

 

„ Мила Ани,

Извини ме за хаоса в кухнята! Тръгнах набързо. Прибирам се при родителите си. Така трябва! Ще се опитам да променя живота си и да се вслушам в съветите ти. За повечето неща беше права. Един съвет и от мен! Бъди по-смела и не го изпускай! Знам, че го харесваш!Заслужаваш да бъдеш обичана, а той да открие истинската любов!

Стела „

 

Слагам писмото на масата и сълзите ми потичат. Обида. Съжаление. Разочарование. Самота. Ще ми липсва. Свикнах с нея. Не мога да я виня. Направила е своя избор. Правилният! Изпадам в умиление от финалните й думи. Пръв и последен съвет от Стела. Да се боря за мъжа, когото нарекох лекомислен и лишен от чувства. Смешно е. Но го искам. Лицето ми е мокро и хлипам. Разплакала съм се като дете. Някой чука на вратата. Тихо. По-силно. По- настоятелно. Пожар ли има? Тичам. Отварям вратата. Стоп кадър! Макс! Видът ми е ужасен. Той притеснен.

 

- Ей, ей, ей!...Какво става, карамелче? - влиза, затваря вратата и потъвам в обятията му. Изчезвам. - Какво се е случило?

 

Онемяла съм. Сгушила съм се в плаща на гърдите му и не смея да мръдна. Да не ме пусне. Соча с очи писмото на масата. Той е обгърнал с ръцете си гърба ми и чете. Смехът му изпълва стаята. Забавно му е. На мен сърцето ми се къса.

 

- За това ли са тези сълзи?...Тя не беше на твоето ниво, нито подходяща дружка за тебе! - милва лицето ми. Ласкав и гальовен. - Вразумила си я! Браво, момиче!...Или има и нещо друго? - зрее подозрение.

 

Има, как да няма! Стела ме изостави, той изчезна, съветвайки ме да не се влюбвам в него. Колко благородно! По дяволите и двамата! Съвземам се от сълзливите емоции и ставам кубче лед.

 

- Ти какво правиш тук? - да си дойдем на думата. Искам искреност.

 

- Минавах наблизо и реших да се отбия! - лъже професионално.

 

Бясна съм. Да беше казал, че е тук заради Стела или заради мене. Щях или да го преглътна, или да се радвам. Не съм чувала по-глупаво оправдание от самоуверен мъж, с качествата на прелъстител. Макс сяда на стола и отново чете писмото на Стела. Отвлича вниманието ми. Бавно. Методично. Задълбочено. Поглежда ме с бездънните зелени очи. Проучва лицето.

 

- За кого говори тя? Кого харесваш?... - въпроси с нотка на съмнение.

 

- От къде да знам за кого говори! - избухвам гневно, отлагам часа на истината. - Все пак това е Стела! Кой знае какво си е въобразила!...

 

- А аз мисля, че те е разгадала!...Както и аз! - притиска ме с откровеност и пристъпва към мен. - Разбрала е и чувствата, и мислите ти!

 

Аз не разбирам. Защо е този разпит? Какво цели? Защо дойде и какво очаква да чуе? Объркана съм. Целият ми гняв е изчезнал. Неизвестността преминава в страх.. Отдалечавам се и вървя назад. Гърбът ми се удря във вратата. Повече няма накъде. Макс се подпира с ръцете си, от двете ми страни. Гледа ме като ловец. Аз съм живата плячка в капана.

 

- Ще те наказвам, докато не ми признаеш! - заканва се с усмивка.

 

/ Знаех си!.../

 

- А ти имаш ли какво да кажеш? - дръзка съм.

 

- Аз само показвам! - решен е.

 

Така ще ми покаже, че ще ме отвее! Пак ще ме целуне. Искам. Чакам. Той не бърза. Хапя устни. Той се усмихва. По тялото ми маршируват мравки. Пълзят. Превземат го. Аз чакам. Отмята косата ми и открива ушите. Гали с устни едното, хапе. После другото. Върви по шията ми с влажен език. Отдолу нагоре. По гърлото. Дъхът ми спира. Ръцете му се движат по гърба ми, влизат под блузата и кожата тръпне. Настръхва. Притиска ме плътно с бедрата си и усещам твърдостта между тях. Дъхът му е като жарава, пред взрив от пламъци. Ще се взривя и аз. Какво ти наказание? Искам устните. Те се изкачват нагоре. Не търсят. Впиват се в моите. Разтварят ги с натиск. Любовният танц на езиците е блус с ритмични движения. Преплитането е вълна от страст и тихо скимтене. Спускат се надълбоко. Милват се един друг. Облизват се. Устните ми тръпнат. Неговите не спират. Ненаситни са. Тялото му е плътно в моето. Притиска ме силно. Триенето влудява и подстрекава гърдите ми. Втвърдяват се. Устните ми са подути и готови да се пръснат до кръв. Обвита съм в пелена от огнена лава. Нереално ми е. Нямам въздух. Нямам сили. Да не говорим за съпротивление. Предавам се. Падам в ръцете на Макс. Получих си наказанието. И не признах!

 

Макс я държи в ръцете си като кристал. Прималя й. Дойде й в повече. Не трябваше да й го причинява. Какво иска от нея? Защо дойде? Тя е крехка и нежна. Той властен и неудържим. Възбудата която изпитва е по-скоро душевна. Близостта й е различна. Разумът му говори едно. Вътрешният глас друго. Къде е истината? Тя го харесва. Потиска желанието в себе си. Той, идиота, се нахвърли върху нея с цялата си мъжка арогантност. Харесва ли я? Хвърли го във водовъртеж от неканени чувства. Тревожи го. До болка. Смъква кожата му и разголва душата. Стига бе! Не може да бъде! С толкова жени е бил, а тя сякаш му е първата. Първата истинска. Не е истина! А защо я целува? Всеки път я целува. Нея ли наказва? Себе си? Напразно. Влюбва се. Целува я. Леко. За извинение. Слага я в леглото. Ще спи до нея. Приятелски жест. Нужна му е. Може и той да е нужен. Убеден е.

 

Съвземам се. Светлината в стаята е слаба. Къде съм? Прегазена съм. Немощ. Стаята се върти. Отпуснато ми е. Оглеждам се и пъхам ръце под завивката. Полугола съм. Леле! Бикините и сутиена са на мен. Погледа ми е разкривен, но слуха ясен. Някой диша до мен. Неспокойно. Поглеждам. Естествено! Макс! Нали ме наказа. Защо още е тук? Спи. Гол до кръста. Повдигам завивката и поглеждам. Гол. До долу. Гледката е стресираща, размера забележим. Красив е. Навсякъде. Като произведение на изкуството. Да не би...Трябва да помня?! Всичко което съм си позволила. Той не би се възползвал така. Как се забравя такова нещо? Искам да го погаля. С ръка или с устни? Посягам към него. Хваща ръката ми и отваря очи. Изненадата ми го забавлява. Неизреченият, но разпознаваем в очите въпрос също.

 

 

- Не! Не сме правили нищо!... Не беше в кондиция за подобни упражнения!- смее се закачливо. - Казвам истината!...Де да беше!...

 

/ Де да беше!.../

 

- Как успяваш да разчетеш мислите ми?...

 

- Чувствата ти са по-силни от възможностите! - дърпа ме и ме прегръща. - Сега спи! Не мисли! - и слага устни на челото ми.

 

Невероятна близост. С невероятен мъж. Гол. В леглото ми. Не знам какво да мисля.

 

Светло е. Денят е слънчев и ясен. Събуждам се. Пак ли? Тръгнал си е без да каже дума. Сънено ми е. Влюбено ми е. Връщам лентата назад. Целуваше ме. Ближеше ме като жаден тигър. Измляска ме ненаситно, възбуди ме до припадък. И припаднах. Не помня някой да ме е наказвал така. Самата дума започва да ми харесва. Ще ме накаже ли пак? Голотата и топлината му насищаха тялото ми. Усмихвам се блажено. Като Стела, след... Стига толкова. Спах с него. Е, само спах! И това е нещо. Някакво начало. Влача чехли към кухнята в разгърдения халат. Поглеждам бельото си. Красиво е. Добре е. Видял го е. А какво ли е на онези, другите жени? Едва ли си губи времето да го забелязва! Смешно ми е. Размазвам мислите. Гризе ме ревност.

 

/ Ново пет!.../

 

На масата в кухнята е сервирана закуска. Има и кафе. Търся Макс. Крие ли се? До чашата с фреш има бележка. Чета.

 

„Беше хубаво да слея дъха си с твоя! Благодаря ти, че допусна до себе си похотливото копеле! Поведението ми не беше за пример! Прости ми!

Макс „

 

В този момент знам какво чувствам. А той знае ли какво изпитва? Влюбва ли се? Ами ако е истина?