Имало едно време едно кралство. В него живеела неземно грозна принцеса. Тя никога не излизала навън, но не заради това, че била много грозна, а защото кралството било изключително малко. То било толкова малко, че хората в него се чудели как да се сместят. Да излезеш на улицата се приемало за истинска лудост, защото пространството било прекалено тясно. Минувачите се наранявали един друг, когато се разминавали, а някои никога не достигали до домовете си отново. На принцесата ù било забранено да излиза. Единственото удоволствие, което имала, бил нейният прозорец. От там тя наблюдавала и дърветата, и птиците, и хората… Знаела всеки малък детайл, който погледът ù можел да достигне извън плътното стъкло. Скоро обаче очите ù се наситили и в нея пламнало желанието за още. „Още-то” на принцесата по онова време било като нашето „невъзможно”сега, затова тя често плачела с вперен в далечината поглед. 
       Кралят се чудел как да върне щастието на дъщеря си. Един ден той извикал придворния магьосник и му заповядал да направи такова нещо, през което хем да виждаш всичко, хем да не си навън. 
       - Но, господарю, това е невъзможно… Аз не мога да направя свобода!
       - Ще направиш, ако ти кажа, даже две свободи ще ми направиш! Имаш три дни, после те хвърлям на улицата. 
       Магьосникът знаел, че ако го захвърлят в тълпата, ще умре мигновено. Той се затворил в покоите си и три дни и три нощи не излязъл от там. На четвъртия ден, още в ранни зори, мъжът се явил пред краля.
       - Ами… това е… - неуверено изрекъл, след което положил в краката на господаря си продълговата дървена кутия. – Вълшебството действа. Но само ако предметът, тук, вътре, се използва единствено от принцесата…
       - Извикайте дъщеря ми!
       Неземно грозната принцесата превила колене пред трона на баща си. Когато отворила капака на кутията, в нея видяла непознат предмет. Той бил дълъг и кръгъл, а от двете му страни се виждали закрепени стъкла. Магьосникът помолил момичето да отиде до прозореца. После я накарал да затвори едното си око, а с другото да гледа през вълшебството, което изобретил. 
       Докато било всичко това… Имало едно време едно кралство. В него живеел неземно грозен принц. Той никога не излизал навън, но не заради това, че бил много грозен, а защото кралството било изключително голямо. То било толкова голямо, че хората в него никога не се срещали по улиците. Да излезеш навън се приемало за истинска лудост, защото пространството било прекалено широко. Всеки, който дръзвал да го направи, се изгубвал като в огромна бездна. На принца му било забранено да излиза. Единственото удоволствие, което имал, бил неговият прозорец. Почти всеки миг от живота му преминавал там, където нищо не се променяло. Това натъжавало неземно грозния принц и много скоро той спуснал кадифените завеси на прозореца. Не искал да прегръща слънцето, нито да целува луната… Стоял на тъмно, в тишината... Безсмислен бил.
       Кралят се чудел как да върне щастието на сина си. Един ден той извикал придворния магьосник и му заповядал да направи такова нещо, през което хем да виждаш всичко, хем да не си навън. 
       И ето, неземно грозната принцеса погледнала за първи път през вълшебството на магьосника. През друго такова, в същото време, погледнал и принцът. За първи път от години и двамата отворили очите си, за да влезе през тях щастието. Те дори се намерили красиви един за друг, защото по онова време тяхното „красиво” било нашето „грозно” сега. Никой не разбрал, че поглеждайки през чудното стъкло, принцът и принцесата видели как откровенията им разцъфват. Те видели как мечтите им се разпукват от сърцевината си и се спускат една към друга, за да се осмислят. „Ще избягам!” - помислили си и двамата и хукнали по стълбите на толкова различните им кралства. Опитвали се да ги спрат, но безуспешно.
       Когато неземно грозната принцеса излязла извън двореца, тълпата я понесла по разпилените си вълни. Тясното пространство не позволявало на хората да ù направят път и много скоро момичето потънало под тънкия и болезнен слой на ходилата им… Принцът бягал устремен, но когато се огледал, видял една огромна празнина около себе си. В нея не се виждали цвят и нюанси, защото нямало какво да ù хвърля сянка. Нямала аромат. Не можела да бъде нито докосната, нито чута… Как можел да знае неземно грозният принц, че… ето, това се случва, когато едно малко „пълно” се опита да прегърне едно огромно „празно”…
     - Какво направи, негоднико?! - разгневено крещял кралят в лицето на Магьосника.
     - Нищо… Направих, каквото ми казахте - две свободи!