21.
- Ханк?
- Чарлс! – гласът на приятеля му беше така изтънял, че едва се разпознаваше. – Разбра ли какво става? Чу ли по новините?
- Да, чух. Слушай, Ханк. Изрови ми моля те, файловете на всички телепати, които имаме в наличност. Помня, че не бяха повече от десетина.
- Антъни е! Чарлс, сигурен съм, че е той! Бил е там, бил е на Лонг Бийч. И преди го е правил, ходил е на забранени места, ей така, заради тръпката. Сигурен съм, че е той! – гласът на Ханк се пресече. „Плаче ли? Господи! Като личен провал ли го приема? Поредният личен провал? И той ли ще тръгне по моите стъпки? О, Боже мой!“
- Ханк, успокой се! Моля те, успокой се и мисли логично! Дори и Антъни да е отишъл вчера вечерта на Лонг Бийч, дори и да се е заразил, няма как да е хванал самолет още същата нощ, да е пристигнал в Денвър и да е промил мозъците на хората там до пет часа сутринта! Да не говорим пък, че е абсолютно невъзможно да отскочи само час по-късно след това до Рокфорд и да повтори същото и там! Антъни е телепат, не е птица!
- Може да не е ходил вчера до Лонг Бийч. Може да е бил там онзи ден. Да се е заразил по-рано, да е планирал нещата, да е резервирал самолетен билет…
- Не мислиш логично! Афектиран си. Уплашен си. Ханк, моля те!
Тежкото дишане и хълцане в слушалката продължиха още известно време, после постепенно се уталожиха. Чу се дълго, треперливо поемане на въздух. Накрая Ханк промълви:
- Добре. Ако не е Антъни, кой е тогава?
- Намери ми наличните файлове за телепатите.
- Почакай пет минути.
След точно толкова дълга пауза, гласът на Ханк отново прозвуча в слушалката – този път, малко по-стегнат и овладян:
- Прав беше, Чарлс. Имаме телепати в Денвър и Рокфорд. Ема Фрост живее в Денвър, има фризьорски салон там. Боже, напълно бях забравил. В Рокфорд е Питър Странд, онзи откачен сервитьор, който караше клиентите да виждат човешки очи в супите.
- Да – Чарлс изтри потното си чело с ръка и се облегна на стената. Краката му трепереха. – Помня го. Загубена кауза. Поне той беше безобиден, докато Ема…
- Е, нали и тя се укроти след събитията в Куба? Семейна е, има бизнес, животът ѝ върви добре. Чарлс, не схващам нещо тук. Смяташ, че Ема Фрост и Питър Странд са ходили последните три дни до Южния залив и са пипнали вируса? И двамата? Така ли?
- Не знам точно как е станало, Ханк, но фактът, че има телепат във всеки град, в който се случва тази трагедия, не може да е просто съвпадение. Нали?
- Да – промърмори Ханк замислено. – Не може.
- Държиш ли връзка с президента?
- Да – Ханк въздъхна дълбоко. – И не бих казал, че отношенията ни са много розови в момента. Той смята, че аз съм пренесъл заразата с декодера по някакъв начин. Чудят се за какво да се хванат, Чарлс. Чудят се пак как да ни обвинят за всичко. Както винаги.
- Ясно – Чарлс потри челото си. – Значи, каквото правим, ще трябва пак да го правим сами, а? Виж, защо не се свържеш с Мойра Мактагърт? Тя още работи в ЦРУ. Помоли я да проучи дали Ема Фрост и Питър Странд са пътували тия дни до Ню Йорк.
- Искаш да забъркам Мойра? Сигурен ли си?
- Тя винаги ни е вярвала и е била готова да ни помогне. Няма причина да не го направи и сега.
- Добре, ще го направя. Дано доведе до нещо. Чарлс… - Ханк понижи глас. – Какво смяташ, че ще се случи сега? Какво ще става оттук нататък?
- Трябва да разберем със сигурност кои телепати са отговорни за случилото се – отвърна Чарлс – и след като разберем, трябва да ги изолираме и блокираме достъпа им до хорските съзнания. Докато не го направим, нещата само ще се влошават. Затова е много важно да се уверим, че наистина са Ема и Питър Странд. Обади се на Мойра.
- Веднага.
Чарлс остави слушалката и постоя няколко минути облегнат на стената, със затворени очи. Дишаше дълбоко. Рязък звън на входната врата го накара да подскочи и сърцето му отново да забие като обезумяло.
Той тръсна глава, изтри лицето си и се запъти към вратата. Отвори я. Ерик стоеше на около метър от прага на вратата, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на коженото яке. Тъмнорусата му, леко прошарена коса бе разрошена от вятъра. Чарлс изпита странно чувство на déjà vu – сякаш цялата сутрин се превърташе отначало.
- Съжалявам – каза Ерик.
Чарлс го гледаше, мъчейки се да осмисли репликата му.
- Съжалявам – повтори приятелят му. – Съжалявам, че станах причина онзи проклет куршум да те уцели в кръста в Куба. Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Колко пъти искаш да ти го повторя? Сто пъти? Двеста? Триста? Ако искаш, ще падна на колене и ще ти го повтарям целия ден и цялата нощ. – Ерик подгъна крак и застана на едно коляно. Наведе леко глава, сякаш очакваше да бъде принесен в жертва на боговете на ацтеките. – Съжалявам, Чарлс! Съжалявам, съжалявам!
Чарлс премигна. Внезапно изпита такава страшна умора, сякаш цяла нощ бе изкачвал планински върхове с трийсеткилограмова раница на гърба си. Залитна и трябваше да се опре на рамката на вратата, за да се задържи на крака.
- За Бога, Ерик! – протегна ръка, сграбчи неговата и о дръпна силно нагоре. – Ставай от земята! Нямам нито време, нито нерви за такива мелодрами! Стани и влез вътре!
Ерик се изправи бавно и го изгледа с все още наведена глава. Последва го в бунгалото. Чарлс се пресегна и затвори вратата след него.
- На излизане от нас беше готов да ми разбиеш физиономията – промърмори Ерик. Не спираше да го следи с поглед. – Сега като гледам, пак си изпълнен с дух на всеопрощение. Циклофренията ти е много досадна, Чарлс.
- Млъкни и погледни! – Чарлс посегна към дистанционното и включи телевизора.
22.
След като изгледаха всички възможни новинарски канали и Чарлс му преразказа разговора си с Ханк, Ерик стана от стола и отиде до стената. Опря свит юмрук до варосаната повърхност.
- Не може да е истина! – думите му излязоха като съскане. Дълбоки бръчки се впиваха в челото му, устните му се бяха обезцветили. На Чарлс му се стори, че само за миг, сякаш е остарял с десет години. – Това не може да е проклета, шибана истина!
- Толкова скоро след случая с Джийн, да – Чарлс се изкашля. – И на мен ми е трудно да повярвам. Но както казва Ханк, вероятно има връзка. Едно зло обикновено влачи след себе си друго, за съжаление.
- Това е много по-лошо от историята с Джийн! Колкото и да беше разстроен умът ѝ, нямам спомен да е оставяла десет хиляди смъртни случая след себе си за два часа! - Ерик опря и двата си юмрука на стената. Металният лост, придържащ тежестите, с които Чарлс тренираше вкъщи, внезапно се вдигна на двайсет сантиметра от пода, после се стовари обратно с такава сила, че цялото бунгало се разтресе. Чарлс вдигна поглед от масата. Повдигна вежди, но не каза нищо.
- Трябва да спрем това – каза Ерик рязко.
- За първи път в живота си, за мое искрено учудване, съм абсолютно, стопроцентово съгласен с теб, приятелю – отвърна Чарлс.
…
До обед, те чакаха.
Ерик вървеше напред-назад в градината без да спира. Вътре в бунгалото, металните кухненски съдове дрънчаха в шкафовете, ножици и прибори излитаха от чекмеджетата и се удряха в пода и стените, полилеите на тавана се огъваха, металния гръмоотвод на покрива бумтеше и скърцаше. Чарлс не обръщаше внимание, защото беше зает да седи облегнат на масата и да разглежда дланта си. Свиваше и разпускаше пръсти и се възхищаваше на изящния синхрон, с който мускулите, сухожилията и костите работеха. И на еластичността на опъващата се над тях кожа.
В дванайсет и половина Ерик влетя в бунгалото, скърцайки със зъби.
- Кога ще се обади тоя тъпанар?
- Търпение, Ерик! – Чарлс се изправи и погледна към неразборията в кухнята. Чекмеджетата стояха наполовина отворени, вратите на шкафовете висяха, откъснати от металните панти, навсякъде по пода се въргаляха съдове и прибори. – Щях да ти предложа да хапнем нещо, но така като гледам, няма с какво да приготвя обяд.
Ерик погледна към кухнята. Един от ножовете се вдигна от пода, придружен от вилица, лъжица и метална дъска за рязане. Трите предмета се приземиха с трясък върху плота.
- Ето – каза. – Направи си сандвич.
- Мръсни са – каза Чарлс. – Върви да ги измиеш.
- Кога каза, че си разговарял с него? В десет и половина? Два часа минаха оттогава! Защо не се обажда? Какво прави тая проклета Мойра, флиртува с телефониста си ли? Толкова ли е трудно да проследиш движението на мутант с досие дебело колкото свински задник!
- Моля те, успокой се и ми оправи къщата, защото не мога да се съсредоточа в тоя хаос! Главата ми кънти вече! – Чарлс повиши гневно глас. Ерик го погледна, сви устни и прекара ръце през косата си. Кранът на мивката се завъртя сам и водата потече. Ерик закрачи към мивката, а край него всички нахвърляни по пода предмети се вдигаха и се трупаха един след друг на плота. Приятелят му спря до мивката, взе една гъба, насапуниса я и започна да ги мие един по един.
Когато свърши, ги нареди по местата им и с един поглед, изправи изкривените панти на вратите на шкафовете. Те се затвориха една по една.
- Доволен ли си?- изтри мокрите си ръце в хавлията. – Да ти пусна една прахосмукачка и да ти измия прозорците, ако искаш?
Телефонът иззвъня.
И двамата замръзнаха на местата си. После Чарлс се спусна напред и сграбчи слушалката.
- Чарлс? – гласът от другата страна на линията беше мрачен – много мрачен.
- Да, Ханк! Какво става, казвай!
- Намерих Мойра, зае се веднага да провери това, което ѝ казах. Никакъв въпрос не направи – даже, ако питаш мен, много се зарадва, че сме се заели със случая. И тя е ужасно уплашена. Всички са ужасно уплашени – гласът се понижи.
- И какво?
- Питър Странд не е мърдал от Рокфорд от няколко месеца. Ема Фрост е пътувала преди три дни до Ню Йорк, присъствала е на някакво модно събитие. Според сведенията, до които Мойра е стигнала, обаче, не е напускала Манхатън. Няма данни да е ходила до Лонг Бийч. Мойра каза, че би могла да се порови още в тази посока, но ще отнеме много време, пък и – Ханк въздъхна – ти сам знаеш, че ако Ема е искала да скрие присъствието си, докато е посещавала залива, тя го е скрила. Няма да стигнем далеч.
- Е, все е някаква следа. – каза Чарлс. – Добре е да я намерим и изолираме…
- Чарлс – прекъсна го Ханк. – Ти май не си гледал новини през последния час, а?
- А? Не, не съм. Защо, какво…
- Има още две огнища на заразата.
- Какво??? Къде? В кои щати?- коленете на Чарлс омекнаха. Той се опря с длан на стената.
- Не в Щатите. В Европа и Азия. Едното е в град Есбер, в Дания. Другото – Варанаси, в Индия. В Индия е започнало преди около час и половина и вече близо десет хиляди души са мъртви. В Дания – преди половин час. Опитват се да овладеят положението; цялата армия на страната е мобилизирана. Хората са се превърнали в животни – и са невероятно издръжливи. Пускат им сълзотворен газ, и пак продължават да се нападат. Президентът на Дания обяви, че ако продължи така, се страхува, че ще трябва да приспи жителите на целия град с халотан.
- Мили Боже! – Чарлс видя как Ерик се приближава до него и устните му оформят едно рязко: Какво става? Чарлс му даде безсилно знак с ръка да мълчи. Затвори очи за няколко мига, после ги отвори пак.
- Ханк…в тези градове…има ли…
- Дали има телепати? Да, има. Това беше първото нещо, което проверих. В Дания е една жена на име Алма Йенсен, а за Индия нямахме нищо на файл при нас, но Мойра ми го провери. Някакъв възрастен мъж, следят го известно време…- чу се шумолене на хартия. – Казва се Кумар Мурти.
- Не е възможно, значи…- прошепна Чарлс. – Не може да е Ема. Знаеш, че един телепат може да общува с ума на друг телепат и ако е по-силен, да го завладее. Помислих си, че Ема може да го е направила с Питър Странд – вярно, доста километри делят Колорадо и Илинойс, но тя е силна, имала е и време да развие дарбата си – та си помислих, че ако се е заразила, може да е предала вируса на Странд от разстояние. Сега обаче тази теория отпада. През два щата – хайде, да кажем, че е възможно, с много тренировки и с лично познаване на приемника. През целия Атлантически океан и през цяла Европа, обаче, няма как.
- Чарлс, трябва да стигнем до някакво смислено заключение – в гласа на Ханк отново се надигаха нотки на истерия. – В Денвър и Рокфорд жертвите продължават да нарастват, въпреки че армията се бори с жителите и се страхуват, че може да се разпространи извън градовете. Казах на президента, че телепатите са в основата на проблема, да ги залови и изолира, но все още не могат да ги локализират, добре са се покрили. Страхувам се, че тази информация ще ги накара да сложат всички телепати под подозрение и не знам след колко време армията ще цъфне и при теб, за да те отведе в някой от изолационните лагери. Не знам какво да правя. Досега висях в лабораторията, опитвам се да накарам скапаната ми програма да измисли алгоритъм за противоположна честота, но каквито и координати да ѝ давам, не става. Вирусът поглъща всичко. Страхувам се, че ще отнеме много време, докато намерим…
Ханк продължаваше да говори, но думите му заглъхваха, отдалечаваха се от ума на Чарлс. Щатите. Европа. Азия. Триъгълник. Координати. Образи на мутанти, просветващи в червено край него. Навсякъде, навсякъде. По целия свят.
- Има само един начин – Чарлс все така шепнеше – да се упражни контрол над няколко съзнания едновременно, на толкова далечни разстояния едно от друго. Само един.
Той почти се бе свлякъл на пода, докато говореше – толкова слаб се чувстваше. В момента, в който разбирането го осени, обаче, го прониза енергия; разтресе тялото му като токов удар и го накара да скочи на секундата на крака.
- Ханк! – изкрещя той. – Боже мой, какви сме глупаци! Ханк…Антъни! Антъни не е избягал! В имението е! В „Церебро“ е! Антъни е в „Церебро“!
23.
Антъни свали внимателно блестящия метален шлем от главата си. Погледна контролния панел вдясно – над наредените един до друг лъскави бутони, светеше циферблатът. Осемдесет и осем минути връзка, напрежение три хиляди джаула. Въпреки това, единственото неразположение, което усещаше, бе лекото туптене в тила.
Да можеше да го види сега професорът! Да го види какво е постигнал само за няколко часа!
Застанал в средата на кръглата платформа, Антъни се вгледа в бездната край себе си. Десетки метри студен, стерилен въздух, облени в синкаво сияние. Той остави внимателно шлема на стойката до контролния панел и отстъпи крачка назад. Устните му оголиха зъбите с почти болезнена рязкост.
Професорът.
Щеше да си плати. Той, и всички останали.
Вдигна глава. До него, в началото на дългата метална пътека, която водеше до изхода на залата, стоеше Приятелят. Светещи черни прашинки оформяха гигантското му, приведено напред тяло. Кръгла глава, обли рамене и едър торс. Спуснати към бедрата ръце.
- Време е - изрече Приятелят със студения си, метален глас.
- Сигурен ли си? – въпросът на Антъни беше риторичен. Откакто миналата нощ се бе върнал от Лонг Бийч, той слушаше безпрекословно Приятеля. Знаеше, че е прав за всичко. Нямаше нещо, за което черното същество пред него всъщност да не бе сигурно.
- Да. Достатъчно работа свърши засега. Четиримата телепати, на които предаде посланието, ще го разпространят в широк мащаб. В момента, в който се отървем от тези, които могат да заплаха за нас, ще се върнем тук и ще довършим започнатото.
- И накрая на света няма да остане никой друг освен нас, нали? – тялото на Антъни потрепера от заливащите го вълни на удоволствие. Черните прашинки, оформящи тялото на Приятеля, се бяха спуснали към него и навлизаха в кръвта му, превръщайки я в тъмна река от сладост, която обливаше всеки орган, всеки мускул, всяка кост на тялото му. – Никой друг, освен нас двамата? И ще бъда свободен!
- Да, Тони, точно така! Ще бъдеш свободен! Завинаги!
- Значи сега идва ред на Института? – Антъни се задъхваше. Отметна глава назад и стисна зъби, за да не изстене. Удоволствието се увеличаваше и тялото му се тресеше все по-силно и по-силно, като пронизвано от електрически ток.
- Да. Ще имаш ли сили да използваш „Церебро“ още малко? По-лесно ще стане, ако завземеш умовете им оттук.
- Да, разбира се! Изобщо не съм уморен!
Той изчака, докато екстазът, достигнал връхната си точка, постепенно се уталожи и черното спокойствие отново завладя ума му. Пристъпи бавно напред и сложи отново шлема. Включи стартиращия бутон. В миг, безбройни светещи фигури изпълниха заобикалящата го бездна – някои сини, други червени. Близки, далечни, по-ярки и по-бледи; фигури, придружени от заобикалящи ги облаци от думи, емоции, истории. Бяха хиляди. Милиони. Милиарди.
Антъни затвори очи, за да се настрои към залялата го наново безумна психическа мощ. Беше невероятно – неимоверната физическа наслада, с която Черният приятел го заливаше постоянно, съчетана с това неповторимо чувство на господство над света. Постоя със спуснати клепачи няколко секунди, после ги повдигна. Пресегна се към контролния панел и въведе координатите на Института. Почти веднага, пред него се изправи група червени фигури. Бяха ярки, като облени в слънце червени рози.
Филипа. Джош. Близначките Кейт и Мери. Андрю. Матю. Анастасия.
Само те?
Той премигна. Да, само те седмината бяха. Неговите хора. Последователите му. Тези, които първо бяха получили посланието му. Беше им го предал още като се прибра тази нощ. Каза им да са тихи. Да са хитри. Да чакат момента. Да чакат, докато успее да разпространи посланието си на достатъчно места по-света. Да свърши колкото се може повече работа, преди да е събудил подозрението на професор Екзейвиър.
Къде са останалите?
- Няма ги – обърна се той към Приятеля, който трептеше до него. – Не мога да локализирам другите деца. Не мога да локализирам директора и учителите!
- Правилно ли въведе координатите? – черната фигура се наведе към контролния панел.
- Да, разбира се! В Института съм! Само дето сякаш всички, които са тук, с изключение на моите хора, са изчезнали!
Приятелят отстъпи назад.
- Ще имаме нужда от помощ. – проехтя металния му глас. – Извикай бързо приятелите си!
© Невена Паскалева All rights reserved.