Харесвам, когато случайно ме погледнеш, щом погледите ни се срещнат, нещо в мен потрепва, иска ми се да не спираш. Обичам да ме гледаш с тези големи сини очи, така красиви, че ме пленяват всеки път. Но винаги идва моментът, в който трябва да си тръгна, но мислите ми не те напускат, остават там при теб, където бях и аз. Само това ми остава, само споменът за теб, само мечтите. Сърцето ми се разтуптява само при мисълта, че си ме погледнал, че може би си си помислил нещото, за което си мисля и аз. Харесваше ми, когато казваше името ми, макар да беше само няколко пъти и то някак без да искаш, но на мен ми харесваше, дори да не го осъзнавах. Сега, след като вече не го правиш ми липсва този звук, искам да го чуя поне веднъж, моля те, само един единствен път! Поне едно „здравей”… стига ми. Но уви, скоро може би няма да се случи. Може би аз съм виновна и сама си го направих, но аз съм такава, не мога да се променя. Но за теб бих го направила някой ден, но за да се случи трябва или аз да събера смелост, или просто да се случи някакво чудо и да ми се усмихнеш отново. И все пак, надеждата умира последна.