Хората
Хората
Мислите в главата ми се въртяха като във виенско колело, достигащи своите върхови моменти и спадове. Нещата, които бяха ценни за мен, се брояха на пръсти, а пръстите на останалите, безболезнено закърнели във времето, отдавна вече нямаше какво да изброят.
Хората доброволно губеха себе си във всекидневните проблеми, мечти и стремежи към нищото.
Връщах се в минали дни, които още не се бяха случили. Не виждах смисъл в празнотата, която толкова настоятелно ме дърпаше към себе си и я отблъснах.
Питах се има ли смисъл в това човек, раждайки се, да умира?! Да губи себе си, да потъва, да изчезва бавно в собствената си безличност. И малкото прозрачно, топящо се парченце лед се превръща в поредната кална локва. Тя не оставяше следа и не искаше да бъде забелязана, просто изчезваше, така безмислено, както се беше появила.
Минаваха денонощия, в които денят беше просто искра сред тъмнината. И хората се топяха толкова бързо, а улицата беше като след порой, с хиляди кални локви...
© Златина Иванова All rights reserved.
