Събуди се от нечовешка болка в гърдите и спазъм, който го превиваше на две на земята. Кашляйки неумолимо, той се удряше с юмруци в гърдите. Повърна както никога преди, при което пое дълбоко въздух на пресекулки. След 15 минути агонизиращи хрипове, сега можеше да помирише острата миризма на сяра. Със забито чело във влажната и топла земя, той напрегна немощни ръце, за да се изправи. Вдигна разфокусиран поглед, но не видя нищо - абсолютно нищо. Нямаше си представа къде се намира. Знаеше само, че е нощ и че е адски горещо. Объркан присви очи. Успя да различи, че се намира на някаква странна морава, като че ли от някакъв мъх или водорасло. Но това не му направи толкова впечатление, колкото това, че бе абсолютно гол. Горещо, жегата идваше на тласъци от резки топли ветрове, които изсушаваха дробовете му. Останалото време, обаче не можеше да диша от високата влажност на въздуха. А беше толкова объркан. Още на колене, той въртеше глава, но единственото, което виждаше беше безпощадната тъмнина. Ако можеше да я вижда - това не, но със сигурност не можеше да я чуе, защото бе злокобно тихо. Дори вятърът не свистеше. Нищо, явно беше в черния задник на дявола. Което донякъде може да се окаже вярно...

Опита се да се движи. Изправи се и погледна нагоре, където би трябвало да има небе. Но единственото, което бе там, бе катраненият таван. Нямаше дори звезди. Какво място е това дявол го взел? Може би само той може да каже. Човекът се затътри, усещайки как гази в локви и някакви растения. Чувството не му хареса, но трябваше да се махне незабавно. Ако поне знаеше в каква посока да поеме, може би щеше да си вдъхне сили... и кураж. Но силите му бяха на привършване. Жаждата - усещаше сухите си дробове да залепват за гръдния му кош, а болката в костите му напомняше, че всеки момент ще припадне. Всяко движение беше изпитание. Не можеше и да мисли, поради болката в слепоочията, заплашваща да пръсне главата му. Само се движеше. Без зрение, останалите му сетива бяха обтегнати. Но едно нещо прикова вниманието му - тихи далечни писъци. Отначало помисли, че ангели пеят. Вслуша се. И разбра колко греши. Това не можеше да бъде истина - сякаш хиляди  жени и деца пищяха в агония, но на разстояние от неизброими километри. Може би от силната преумора или жега мозъкът му отказваше. Ако му бе останал такъв. Мозъкът му може би не бе в ред, но очите му със сигурност го лъжеха. Очите, които насочи с огромно усилие към целта. Точно пред него се издигна най-красивото нещо, което бе виждал през живота си. Мигом забрави болката. Застина на място с широко отворени очи. Те бяха сухи, но се навлажниха много бързо. Огромно кърваво слънце се показваше зад далечни хълмове. Главата му експлодира. Алени лъчи озаряваха пурпурното небе. Човекът беше абсолютно омагьосан от гледката и завладян от емоция. Не знаеше да плаче или да се смее. Гъсти кафяви облаци преливаха в нюансите на лилаво и червено. Толкова много цветове. Но слънцето бе като зората на истината. Толкова притегателно, но и изгарящо зрението. Сякаш го гледаше самия създател. Как не бе подозирал, че може да съществува такъв неземен пейзаж. За миг нещо го разсея от заплесването му и той успя да се огледа. И тогава от видяното, той разбра каква заблуда го е делила от чистия писък.   

Събуди се за втори път. И за втори път бе непрогледно тъмно. О, Господи, това е лудост. Беше замаян и не смееше да помръдне. Мозъкът му бе блокирал и не си направи труда да разсъждава какво става. След пет минути лежане, той събра сили да се изправи. Но единственото нещо, което успя да направи е да легне пак. Над него имаше плоскост, в която удари главата си. Въртейки очи се опита да се съсредоточи, въпреки завръщащото се главоболие. Изведнъж го обхвана паника. Започна да блъска ръце в обгръщащите го стени. Причиняваше си болка. Ала тя бе нищо в сравнение с писъците му. Той се намираше в шибан ковчег. Трябваше да се измъкне. Веднага. Крещеше, плачеше и драскаше с нокти и единственото, което се случваше, е да се наранява все повече и повече.
Някой би си помислил, че да си обграден от мрак и твърда земя, значи да си в безопасност и безмерен уют. Някой луд със сигурност би си помислил това, но не и един страдащ от клаустрофобия, обезумял от страх нещастник. Той обаче не подозираше какъв късметлия е. Нямаше пръст около него и не бе под земята. Всъщност бе малко над нея. И се движеше с около 120 км в час. Е, късметлия бе най-вече, заради това, че бе жив в невероятно бързата катафалка. Разбира се той не знаеше това. Както и че ковчегът не бе заключен. Смъртоносна ирония...
Не спираше да си поеме въздух, крещейки за помощ. Изтощаваше се. Хлипаше като малко дете. Вече притихнал можеше да помирише собствената си пот и кръв. Кислородът свърши. Очите му останаха немигащи, с разширени зеници. Цялото му тяло се напрегна. Мощен ритник изкърти капака на мъртвешкото легло и го запрати право нагоре. Мъжът се изправи и пое въздух колкото му позволяваха дробовете. Навън бе ден, но той не можеше да види нищо. Кръвясалите му очи бавно привикваха към светлината. Шокът го бе парализирал напълно и сега беше седнал неподвижно там, където могат да те отведат най-лошите кошмари. Въртеше глава като на каданс. Всичко му бе забавено и размазано. Не можеше да погледне навън, но можеше да се строполи както и направи. Залази по лице към изхода. Посегна към дръжката на задната врата. Отвори рязко. Дневната светлина го заслепи и моментното объркване го събори извън катафалката. Без дори да успее да се предпази, той се затъркаля по асфалта като парцалена кукла.
   Разпокъсан и мръсен някога официален костюм покриваше сгърченото му тяло. Той дишаше. Но не се чувстваше по-добре. Обърна се с усилие по гръб. Бавно отвори очи. Гледаше небето. Беше ранен следобед. Почти нямаше облаци. Те само биха нарушили красотата на кадифено синьото небе. Но не би - като огромни бели кораби се движеха бавно и придаваха магия, каквато само Бог можеше да направи. Като малък в училище го бяха учили да вярва в Господ. Той никога не бе повярвал дори малко в Създателя. Не успя да повярва и в себе си. Небето, птиците и слънцето бяха красиви и в главата му нахлуха спомени. Болката в слепоочията  рязко се усили и той извърна глава встрани. Тогава видя тежък камион, който приближаваше мълниеносно. На магистрали като тази шофират наистина бързо. И дори да го виждаше, глупакът в камиона нямаше време да забие спирачките. Сериозно, ремаркето отзад бе цистерна и шансът да прекарва сладолед не бе особено голям. В същата секунда пребитият като куче човек на пътя понечи да отвори уста...
   Дебелакът си настройваше радиото, докато, с заетата от бира ръка, се опитваше да стабилизира волана.
- Мамка ви, свине, къде ви е шибаното кънтри?... Какво по дя...  
Последвалите звуци бяха трудни за описване. Удар на спирачки погълна всички останали шумове. Времето сякаш бе на каданс. Можеше да се види застиналата псувня на лицето на шофьора, бавно разливащата се кутийка върху шкембето му, изцъклените му немигащи очи. А човека на пътя инстинктивно вдигна ръка, нямащ време да се изправи. Устата му бе широко отворена и можеше да се предположи, че крещи. Но не бе минала и секунда. Той затвори силно очи и извърна лице, примрял от страх. Нещо не бе наред. Бученето в ушите му го подсказваше. Отвори очи. Недоумяваше. Изправи се. Не можеше да отклони глава от изумителната гледка. И през ум не му мина да се радва. Беше жив. Но сега не му бе до това. Единствено зяпаше крайно учудено. Пристъпи напред плахо.
   Някъде на двайсетина метра един камион стоеше неподвижно. Леко накривеното му към средата на пътя ремарке, подсказваше, че камионът рязко се е опитал да спре. Сега просто не помръдваше. Човекът на пътя, забравил раните си, бавно крачеше леко на една страна към него, като че ли всеки момент се готвеше да побегне. Плахата стъпка скоро бе заменена с уверена. Искаше да види какво е това чудо. Наред с всички преживени преди това. Спря рязко на два метра пред кабината. Вгледа се и разбра, че всъщност тя се движи. Усещаше нисък бучащ тон в стомаха си. Цялата машина едва забележимо се помръдваше милиметър по милиметър. Устата на шофьора бе застинала във "Ф". Човекът се заоглежда. Не можеше да бъде номер. Тръгна да огледа и отстрани камиона. Заобиколи и отиде чак отзад. Изумително. Стоповете светеха. Не можеше да повярва на очите си. Посегна да ги докосне...
   Изведнъж всичко стана отново оглушително. Камионът се изстреля  с нечовешка скорост. Стреснат, мъжът дръпна рязко ръка и полетя назад, в противоположна на камиона посока. Падна по гръб. Нямаше време да види какво става. Чуваше само крещящите спирачки. Шофьорът явно бе опитен, защото успя да спре многотонната машина. Но не и набралата инерция цистерна. Тя се обърна настрана, повличайки и каросерията. Паднало настрани купето биваше бутано от дългия резервоар. Дъжд от искри след камиона оставаше като от падаща звезда и показваше, че ще го последва същата съдба. Човекът на пътя се вдигна, за да успее да види ужасния надпис на цистерната: GASOLINE. Секунда след това огромна експлозия погълна агонизиращия изкривен метал. Огромна червена топка пламъци се отдели високо над горящата машина. Две очи на пътя гледаха и не можеха да повярват. Отново.

- Съжалявам, шефе, Ваше Височайшество, когато отворих... когато погледнах го нямаше... Карах възможно най-бързо... той... той, просто изчезна... аз...
- Винс, ела, мой човек - надигна се от сенките огромен костюмиран човек, сложи стегнатите в черни ръкавици ръце на бюрото и заговори с най-спокойния си тон - виж, нали знаеш колко си ми ценен. Не бих позволил нищо да ти се случи...
- Но, Шефе, когато... - прекъсна го припотеният изтощен човечец.
- Винс, Винс, Винс. Нали знаеш колко се изнервям, когато ме прекъсваш - дрезгавият му глас изведнъж стана студен - а изнервя ли се, се налага да престъпвам обещания...
   Винсент преглътна и заотстъпва едва забележимо от бюрото. Понечи да се обърне. Но бе твърде късно. Светкавично от тъмнината, нейде зад него изскочи една червена опашка и се усука около гърлото му. Държеше го нежно, но и достатъчно здраво да не избяга. Вдигна го във въздуха. Той безпомощно замята краченца и взе да ридае. Умоляваше го и скимтеше, че не иска вече парите. Ревът му рязко секна. Хватката се затегна, очите му щяха да изхвръкнат, а краката му бяха на педя от пода, но колкото и да се опитваше не можеше да го достигне. Краят на смъртоносната опашка завършваше с острие като на копие. То се надигна и се прицели към окото на жертвата. Изкривеното от ужас лице на нещастника посиня. Панталоните му се намокриха.
   Телефонен звън.
   - По дяволите, как мразя да ме прекъсват! Целият свят ли е такъв - припрени, вечно бързащи и вечно закъсняващи. Ирония ли е, че всички умират рано или...
   Отново телефонен звън.
   - Това е!
   Босът отслаби хватката и пусна нещастника на земята. Обърна внимание и на офис оборудването.
   - Слушам, Берта.    

Следва продължение...