О-о-о-о-о, живо-здраво бе, мушмуроци безподобни! Познахте ли ме? Пак съм аз -оная недостигната, ненадмината, медногласна и сладкодумна баш-разказвачка и фея на автентичния   фолклор, кака ви Муца Раздувката. Много вода изтече, откак не сме се видели и не чули. Но ей ме - отново съм при вас, мои  милички зайчета и писенца. В торбата си нося  чисто нова приказка за вас. Казва се „Храбрият шивач”.Само не бързайте да ми казвате,че сте я чели,защото сега ще чуете автентичната ѝ версия.

                   В оживения пазар на  крайморски град, в ламаринена барака упражняваше професия със затихващи функции млад шивач-ветрогон. Беше трето поколение майстор на гащи,жилетки, ризи и всякакви други мъжки гиздосии.Носеше името майстор Ламбо. Баща му счупи бая дървени аршини в дупето му, докато го научи на занаята.И тъкмо го научи когато го ухапа свиреп кърлеж и взе, че се гътна. Наложи се  Ламбо, учен-недоучен да захване занаята, за да си вади хляба. Да, ама настъпиха сложни времена. Хората все повече бързаха и нямаха време да се фръцкат забодени с карфици наляво и надясно докато шивача ги обикаля с кредата. Истинска досада беше това. Затова  започнаха да купуват готови дрехи от чаршията и да подминават шивачницата на майстор Ламбо. Тъй като майсторът нищо друго не умееше,наложи му се да се лиши от чирака и  да си наляга  сам парцалите в бащината шивачница. Започна да набляга повече на ремонт на дрехи - стесняване, разпускане и прекрояване, а също и пришиване на паднали копчета,подмяна на скъсани ципове и обримчване с оверлог. Имаше дни,в които ъглите на празната му кесия глъхнеха в самота и хващаха паяжина. Тогава майстор Ламбо затягаше с още една дупка  навътре колана си.След работа ергенашът влизаше в кафенето на своя приятел от детство Жоро Бърната,за да изпие бира, две, да си побъбри със стари познайници и да научи кварталните клюки. На сутрината всичко отново се повтаряше. Е, имаше дни когато в кесията му влизаха левчета, заплатени от негови мющерии и тогава майстор Ламбо добавяше към бирите две кебапчета с две филийки хляб  и  беше най-щастливият човек на света.Докато деликатно гризваше парченца от кебапчетата, примижваше блажено и мечтаеше как на следващите избори ще го изберат за общински съветник и как ще направи важни предложения и решителни промени в управлението на общината, как ще изгради стъпка по стъпка невероятен авторитет и на по-следващите избори ще влезе като депутат в Народното събрание.Там ще се запознае с красива,образована и интелигентна депутатка, която ще се влюби безумно в него и двамата ще изградят  депутатско семейство за  чудо и приказ. Тия необуздани мечти на майстор Ламбо се дължаха на развинтената му фантазия и на това,че  единствен в града умееше някога да крои спортни потури, рокерски панталони и панталони тип цигара.Той дълго криеше скъпоценните си кройки в специален тайник в бащината си къща, докато една нощ влязоха крадци и ги плячкосаха. После всички шивачи в града се сдобиха с неговите кройки,но славата му на моден терзия все още не беше увехнала. И макар,че нашето момче бе ходило само до седми клас, то се считаше за високоинтелигентно и напълно достойно да лъска депутатската банка срещу примамливо заплащане. ”И без това сега е модерно депутатите да не са образовани  и грамотни, затова лесно ще се вмъкна и аз в делвата с меда”- мислеше си блажено майстор Ламбо.

                             Един ден когато  скучаеше на прага на шивачницата  край него мина  богато надарена на глас и на цици селянка. Носеше в ръка глинени делви, вързани в бохча и викаше така силно, че разгони рояците мухи, които хапваха безнаказано  откритите лакомства на пазара.”Хай! Вземете си вкусни пръжки,за да имате сили мъжки! А да не бъдете напълно пас, купете си свинска мас!” Стрината постави внимателно делвите на земята и взе да оправя чорлавата си глава и изсуления си чембер. Едва тогава Ламбо усети, че коремът му е празен, а червата му  шумно протестират. Той спазари набързо шепа пръжки за лев и петдесет и влезе в

шивачницата да обядва. Извади сухия хляб останал от завчера и апетитно замляска. Надушил пръжките от някъде довтаса котаракът му Валериан и започна да се мазни в краката на Ламбо. Шивачът не обичаше Валериан,защото котаракът  беше голям махнаджия и каква да е манджа не ядеше. Особено не долюбваше мишките. Неговият изискан вкус не му позволяваше да се докосне до това просташко ядене. Падаше  си по суджуци и луканки,по рибка и по пържолки. Нито едно парченце от тия благинки не се задържаше в шивачницата. Доста ритници изяде Валериан от своя господар, но си остана все същия капризен кулинар. Мишките по цяла нощ играеха джирит  и прескачаха весело тлъстия гръб на дремещия Валериан, но той изпълнен с пренебрежение,  даже не ги поглеждаше. Тогава майстор Ламбо се принуди да заложи капан за сивите голоопашати злосторници. Всяка сутрин  намираше в него по две-три мишки, които хладнокръвно убиваше, без да му мигне окото. Когато обядваше с вкусните пръжки шивач Ламбо запази последната, най-голяма пръжка и я постави като стръв в капана. На другата сутрин намери в него не една, не две, не три, а цели седем палави мишлета. Гордостта му беше голяма когато до крак унищожи и седемте поганеца. Затова не можа да се стърпи и веднага си уши широк пояс, на който извеза с големи букви ”Седем наведнъж”.  „Ще е срамота градът да не узнае за такъв юнак като мене”- каза си с гордост модният дизайнер Ламбо.

"Само градът ли? Не, целият свят трябва да научи за това!" От радост сърцето му започна да лангърка като празна газена тенекия. Речено-сторено. Хвърли  една пожълтяла и суха като тебешир бучка сирене, краещник стар хляб и две бири за разквасване на устата в стара торба, стегна си здраво връзките на маратонките и пое по широкия друм. След почти два дена той  го отведе в някаква планина. В подножието на най-високия  връх Ламбо съзря колиба сгушена между дърветата.”Я да видя дали живее някой в тая колиба. Може пък да имам късмета, да ме приютят за някой и друг ден .”- помисли  юнак Ламбо като оправяше юнашкия си пояс с още по-юнашката фраза на него, така че и отдалеч да се вижда.

                     Точно по това време в колибата гръмогласно хъркаше като тресеше стени Миню Алабаша. Вече цели три месеца той се подвизаваше в тази горска обител, поради лошо стечение на обстоятелствата. А те, обстоятелствата комай се стичаха винаги лошо за него. Миню беше здравеняк, висок 195 сантиметра, космат, кривокрак като кавалерист и ингьоз с едното око. Преди години младият Миню хич не си падаше по науките, затова задължително стоеше по две години в един и същи  клас. Когато изкласи, неговите съученици вече бяха завършили висшето си образование,бяха се задомили  и имаха дечурлига. Да,но и  младежът през тия години не беше седял със скръстени ръце. Миню обожаваше ключалките. Интересът му към тях се превърна в истинска страст и  той така се изпече в занаята, че и с вързани очи можеше да отключи всяка брава.  Търсеше и следеше непрекъснато всички новости свързани с брави и ключалки на световно ниво. Не му се опираха ни секретни брави, ни сейфове, ни каси, ни заключени коли. Можеше за секунди да ги отваря и затова трепетно започна да практикува тая  дейност.

      Първо, още в казармата отвори една масивна каса, в която съхраняваха парите на поделението, в това число  и заплатите на военнослужещите. Беше  през нощта. Отвън до оградата на поделението, в  сянката на стара    черница се гушеше Иван Цъцара - приятел и изповедник на Алабаша. Миню му прехвърли през високата ограда пълната с пачки мешка, Цъцъра я грабна, прибяга с нея около двеста метра  и светкавично я натика в колата си. Неслучайно  би  два часа път до това скапано поделение, в което беше заточен най-добрия му приятел. Алабаша припълзя до стаята на дежурния и пъхна под дюшека на омразния си ротен   Драков  пачка от по десет лева. После безшумно се примъкна в спалното помещение на апапите,  зае  хоризонтално положение в леглото  и моментално заспа. На другия ден в поделението започна голямото  тюхкане и вайкане. То не бяха полицаи, кучета-разузнавачи, следователи, тършуване, разпити. Намериха пачката  от по десет лева и съмнението падна върху Драков. Доста нерви потроши ротният докато докаже невинността си, но накрая все пак му се наложи да напусне армията, поради срутилия му се  като прогнила къща след земетръс  авторитет.

                      Така се начена славната хайдушка епопея на академик Миню Алабаша, разсекретяващ всички брави и ключалки. Много успехи пожъна той по пътя си. Доста  каси зейнаха опразнени. След всеки успех амбициите му растяха  като мухоморки от дъжд. Миню посегна и към банкоматите. Не зная точно как се  случи, но го закопчаха. Друснаха му една солена присъда, въпреки че тоя як българин  намаза порядъчно ръцете на адвокати и съдии. Като влезе в панделата посрещнаха Миню Алабаша  като цар,защото беше единственият  вип-крадец, а не кокошкар като всички останали. Килията му в сенчестия курорт  беше луксозно обзаведена и  той пребиваваше сам в нея. Имаше  легло с мек матрак, мивка с електронагревател, телевизор и даже лаптоп и мобилен телефон. По настояване на затворниците, които го обожаваха, той организира задочен курс по опознаване на  съвременни заключващи системи на каси,сейфове и автомобили. Таксите му бяха солени, но диванетата  плащаха с мерак. Той развиваше темите на компютъра си, а после един от надзирателите ги принтираше и раздаваше на задочниците. Въпрос на чест беше за тях да са ученици на великия Миню Алабаша. А  да овладеят аспектите на апашлъка, които да практикуват извън панделата,  щеше да бъде  повече от престижно. Не му беше  зле на академика зад решетките, но ключалките му липсваха много. Всяка нощ сънуваше как майсторски ги отваря. Като се събудеше сутрин разбираше колко илюзорно е било преживяването. Затова реши да избяга. Разработи  подробен план,в който взеха участие негови приятели в затвора и извън него. Нападнаха един надзирател, упоиха го, разсъблякоха го и Миню облече униформата му. Взе и оръжието му. Върху покрива на затвора кацна частен въртолет, нает от Иван Цъцара. Той изтегли Миню и само след  две минути  отлетя с него в неизвестна посока.

                              Всяка седмица обединени от общата идея летеца на хеликоптера, Иван и Миню провеждаха акция след акция  и вече десетина сейфове и каси зееха празни. Полицията беше наясно с взломаджиите, но не можеше да ги залови.Те бяха фантоми. Събираха пари за бъдещия си живот, който решиха да продължат някъде из Африка или Австралия. От три месеца Миню обитаваше горите на тая сурова планина, поставяше капани, ловуваше, береше гъби, малини и билки за чай, а когато се умореше, отиваше в колибата да си почине и поспи. И така до следващия обир.

                             Майстор Ламбо весело  подсвиркваше любимата си песен”Вино пият петдесет юнака” и бодро крачеше по гърбицата на едно било. Малко преди да излезе на върха,  зачу едно много яко хъркане. Все едно, че стадо диви прасета се давеха  пред обща копаня. Ламбо се поспря и се огледа  наоколо. Не се виждаше жива душа, но хъркането продължаваше да тормози деликатния му слух.

- Хей, има ли някой тук? - извика той с най-юнашкия си глас.

                           Ослуша се, но никой не  отговори. Наложи се да вдигне гласа си с една октава  и да повтори отново въпроса, но и тоя път без  отговор.А хъркането не спря. Юнак Ламбо  лапна два  пръста и  изсвири така мощно, че ято птици от съседните дървета се разлетяха във всички посоки. Изведнъж буквално от нищото се появи младеж, още с  жълто около устата си. Той се прозя  широко, търкайки с юмруци очите си.

- Ти  пък кой си и от къде се пръкна бе, човек? - попита стреснато Ламбо.

-  Аз съм Невидим Вътю, редовен студент - последна година. А ти кой си? - запита с дрезгав глас младият човек.

                         Юнак Ламбо се изпъчи, напери се, разкопча изтърканото си сетре и гордо показа надписа ”Седем наведнъж”.

-  Аз съм юнак Ламбо и съм тръгнал по света да сбирам дружина и да си диря късмета. Ами на тебе защо ти викат Невидим Вътю?

- Тя моята е дълга за разказване, но ако поседнеш и си починеш малко, ще ти обясня всичко  по азбучен ред. Бях единствен внук на баба си Пърша по майчина линия и когато старата хвърли топа и остави  в наследство  схлюпената си  къщурка на село, аз един ден от любопитство  реших да отида и да я  разгледам отвътре. Като се ровичках тук-там из нея, попаднах на една смешна шапка. Намерих я на дъното на раклата ѝ. Реших да я пробвам на главата си и отидох до огледалото. Като я наложих и  погледнах в него,  не видях нищо. Нито шапка, нито себе си като приносител на шапката.Уплаших се здравата и бързо я свалих от главата си. Погледнах и о-о-о чудо -моят неземно красив лик отново изплува в огледалната повърхност. Повторих действието няколко пъти, събрах две и две и чатнах, че шапката е невидимка.

                           От него ден нататък животът ми пое не по пътека, а по мраморен път. Гладък,първокласен и удобен за вървене. Не казах на никой за моята безценна находка. Всичко изведнъж стана достъпно и безплатно за мене.Сложех ли шапката, пътувах без билети в градския транспорт, ходех безплатно на мачове, концерти,театър и кино. Магазините и те бяха мои. Храна , напитки, дрехи, обувки – всичко без пари. Гледах да не се увличам, за да не бия много на очи. С шапката невидимка влизах даже два-три пъти в Народното събрание като забележи - бях седнал на мястото на един отсъствуващ депутат. И тъй като апетита идва с яденето  прескочих по веднъж и до министерския съвет и президентството. Но да си призная, не ми беше много интересно. Най ми е гот да преслушвам чужди разговори в парка и  в ресторантите. Особено ме забавляваха разговорите на влюбените. Те си говорят такива глупости,такива простотии, че от смях чак по земята съм се търкалял. Че аз ако пожелая мога  и в Космоса да излетя бе,  бати юнак Ламбо! Като изкласих в гимназията, пак благодарение на шапката невидимка стъпих в университета и започнах успешно да вземам изпит след изпит. Ако ме питаш за нещо от някоя наука, ще ти кажа, че бъкел не зная, но повярвай ми - отличник съм. Като завърша ще си отворя  фирма с помощник-президент - моя милост и със президент-шапката ми невидимка. Това разбира се е в кръга на шегата, но има и голяма доза истина. Ще шпионирам всички ходове на конкурентните  фирми и ще присвоявам най-сладките им сделки.

                   Очите на невидим Вътю искряха от удоволствие. Той преживяваше бъдещите си ходове като достоен стопанин на шапката невидимка. Даже на моменти  спускаше клепачи  и примляскваше, сякаш вкусваше от това удоволствие. Черна завист запълзя  в юнашкото сърчице на майстор Ламбо.”Ще я видим тая работа, ще я видим!”- помисли той,а на глас каза като посочи шапката в ръцете на Вътю:

- Това ли е тая забележителна шапка, за която ми говориш?

- Да, тая е моята шапка! - изпъчи важно гърди Невидимият.

- Че тя не прилича на шапка, а по-скоро на мекица бе, Въте! Мислил ли си какво ще се случи, ако шапката ти един ден се скъса? Със скъсана шапка дали ще можеш да ставаш невидим бе, драги.?! Слушай какво ще ти кажа. Аз съм майстор-шивач и ако ѝ взема мерките, ще ти ушия за час-два прекрасен калъф да ти я пази от износване. Ей на- тук в торбата си нося парче първокачествен плат, аршин и ножица. Дай да ѝ взема мерките и започвам.Ще ти направя  добро и пари даже няма да ти искам, защото от пръв поглед ми стана симпатичен.

                В тоя миг Невидим Вътю получи пълно мозъчно затъмнение.  Без да се замисли дори и за миг,  доверчиво протегна ръка и подаде шапката  на своя изповедник. Юнак Ламбо това  чакаше. Сграбчи я, светкавично я наложи върху главата си. После  грабна  торбицата и  изчезна от поляната. Когато вървя на зиг-заг около час в посока към върховете на планината, юнак Ламбо свали шапката от главата си, зави я  в същото онова парче плат, от което щеше да майстори калъф и я положи в торбата. Повървя още малко и изведнъж пред очите му се разкри поляна, а на нея някаква колиба. Вратата на колибата беше запъната отвътре,та се наложи юнак Ламбо да хлопа  яката, докато Миню Алабаша спря да хърка. Когато дръпна резетата, той видя пред себе си  момък- твърде хилав и твърде невзрачен. Но той сърцато го заговори:

  - Добър ден, приятелю. Казвам се юнак Ламбо и съм тръгнал по широкия свят да търся щастието си.  Ще ме приютиш ли в своята колиба за ден-два, а след това ако искаш,можеш да дойдеш с мене да обхождаме земята. Ще се радвам да имам приятел до себе си.

 Миню Алабаша погледна презрително младия Ламбо и рече:

 - Не ме разсмивай, бе голишар! Какъв юнак си ти щом мокър тежиш 30 кила. Ами аз като ти извъртя един тупаник, ще те размажа като муха, бе! Знаеш ли това?!

Наш Ламбо запази самообладание, разкопча връхната си дреха и показа пояса с бродирания надпис „Седем наведнъж”.

- Преди да ме размазваш, прочети какво пише тука.

Миню прочете бродираните думи и си помисли, че става дума за седем човека, които кьосето е убило, а това му вдъхна малко уважение към него.

- Лежал ли си в панделата бе,голишар? - запита го той, докато вадеше от един сандък самун хляб, голямо парче пушен бут, сварени яйца и сирене. Накрая добави и бутилка червено вино.

- Аз съм специалистсамо по убийства на злосторници-великани, а за тия ми геройства хората ръце ми целуват, а не ме вкарват в пандела.

- Ха,ха,ха-разсмя се от сърце Миню Алабаша-Че ти за устата на всеки великан си по-тънък и от клечка за зъби бе, фукльо! Как ги вършиш тия геройства,тарикат?

- Не казвам! Патентът си е мой. Като нямам яки мускули, имам умна глава - с достойнство отвърнанаш Ламбо.

Това накара Миню да се замисли. Той много уважаваше човешкия интелект. Реши да се довери на кльощака и да провери дали говори истината.

- Я седни сега да похапнем, да съберем сили и да поспим, че довечера работа ни чака.

• И докато похапваха апетитно, Миню Алабаша разказа на юнак Ламбо открай-докрай историята на живота си. Накрая благосклонно добави:

- Ти с твоя ум можеш много да ни помагаш. Ще бъдеш нещо като стратег на групата, така че да се вмъкваме и измъкваме безпроблемно и безнаказано от обекта. Довечера ще отарашим офиса на една много яка фирма. Ако се навиеш да ни станеш ортак, ще делим по равно каквото намерим в сейфа.

- Дадено бе, бати Миньо, що да не ви стана ортак.Ти и представа нямаш какъв разузнавач съм аз. Обещавам ти, че ще ти снеса много ценна информация. Само те моля да ме оставиш пред вратата на офиса половин час преди служителите да го затворят.

• Стиснаха си ръцете и споразумението беше сключено. Миню Алабаша ставаше все по-любопитен.”Как ли ще действува тоя смешен юнак Ламбо?!”- питаше се тойис нетърпение чакаше да се стъмни.
• Когато бандата отдалеч му посочи вратата на офиса и се скри зад ъгъла, юнак Ламбо се огледа внимателно, приклекна, наложи шапката невидимка върху главата си и изведнъж изчезна. Влезе заедно с последния клиент,който бе дошъл да заплати крупна сума за закупена стока. Десет минути,преди края на работния ден касиерът описа парите в касата и постави описа в папка, която скри в чекмедже на бюрото си. После вдигна сухото цвете в една саксия заедно с пръстта и пусна на дъното ключа от касата. Ламбо видя и запомни всичко и като се промъкна ловко излезе заедно с последния служител, който заклчи няколкото резета и брави по вратата и пусна връзката ключове в джоба на сакото си. Нямаше по-лесен начин за невидимия Ламбо да я измъкне от джоба му и вместо нея да пусне връзката с ключове от бараката си на пазара и от схлюпената си къщурка. Когато свали шапката си видя, че неговите хора пиеха кафе на една маса отвън пред близкото кафене. Чакаха го с нетърпение. Той обаче предпочете да даде информацията само на Миню Алабаша. Операцията мина повече от успешно. Касата беше пълна,успяха да се измъкнат елегантно, без да оставят улики. Нямаше взлом и обвинението щеше да падне сигурно върху касиера. Всички бяха на седмото небе от радост. Юнак Ламбо стана героят на вечерта.Много доволни си разделиха парите и всеки потегли по своя път. Когато най-после легнаха да спят в колибата, беше в малките часове на нощта. Шивачът имаше странния навик още преди да заспи да започва да хърка. Той все още осъзнаваше действителността, чуваше се,но не можеше да спре. Затова точно когато вече пусна циркуляра, абрихта и фрезата едновременно в действие, когато подкара сюрията глигани към гората, видя как Миню Алабаша се измъква на пръсти от колибата. Подозрение и любопитство забълбукаха в майсторската същност на наш Ламбо. Той наниза шапката невидимка върху умната си главица и се промъкна след великия касоразбивач. Вървеше на почетно разстояние от зловещата му фигура ,но нощта беше ясна и се виждаше всичко. Миню спря до един стар бук с огромна хралупа, бръкна в нея и извади торба,а от торбата - кожено куфарче. Отвори го и постави в него новите пачки банкноти припечелени в тая нощ. После затвори куфарчето, сложи го отново в торбата,а нея напъха в хралупата,Когато се прибра Алабаша трябваше да си запуши ушите,защото юнак Ламбо продължаваше с хъркането си да тресе колибата. И Миню хъркаше, но чак когато заспеше дълбоко. Шивачът изчака около час, отнояво шапката невидимка кацна на главата му и безшумно се изниза навън.
• Той знаеше силата и възможностите на тая шапка. С нея можеше като Невидим Вътю да има всичко, но реши да се включи и да поиграе играта на тримата колекционери на чужди пари. Първо-защото не обичаше лесните неща в живота, второ-защото заради такива злосторници като тях, прегърбен над иглата по цял ден се бъхтеше за жълти стотинки и трето-защото като опоска Миню щеше да даде един хубав урок на тоя самонадеян грубиянин. Затова без угризения и напълно доволен от себе си извади куфарчето от хралупата,