Безмълвно вървеше малко момиче с цвете в ръка. Гледаше красивото растение сякаш бе едно едничко на света и не отместваше поглед. Хората минаваха покрай него за миг учудвайки се, но после се връщаха в забързаното си ежедневие забравяйки го. Тя беше на 6 години, с бяла като сняг кожа и големи красиви тъмни очи. Косата и не беше много дълга, но къдриците и падаха пред тъжното и празно личице. На него не беше грейнала наивна и изпълнена с надежди детска усмивка, а сякаш нарисувана от детски ръчички картина на чуждите грешки.

* * *

Тя беше малка и невероятно красива. Можеше да разбере всеки проблем и винаги можеше да те изслуша. Мълчалива беше, но и беше най-добрия и другар. Винаги можеше да играеш с нея. Никога не спеше и даже, когато другите деца спяха, тя те въвличаше в нейния приказен свят. Тогава тя можеше да говори и да прави всички неща, които другите правеха. Но това не бе всичко, защото тя можеше да прави и невероятни неща, които никой друг не можеше. Понякога беше тъжна и сърдита. Двете бяха близки, защото бяха толкова еднакви. Едната не можеше да живее без другата. Разговаряха с часове без дори да се налага да отварят устите си и никой не можеше да чуе какво си говореха. Когато случайно някой чуеше по погрешка някоя дума, той не я разбираше, защото те си имаха свой език. Говореха за всичко от живота с прости и красиви думи, чийто смисъл долавяха лесно, защото те знаеха какво мислят и чувстват във всеки един момент.

* * *

Момичето отмести погледа си от прекрасното цвете и спря да върви . Застана неподвижно по средата на улицата и погледна към реката. Тя не беше дълбока, но слизането до нея беше трудно, защото пътечката по склона беше много стръмна и кална. Детенцето искаше да се скрие под моста долу при реката за да може поне за миг да избяга от реалността и да погледа реката заедно със своята най-добра приятелка. Искаше да си поговорят без никой да им пречи, за това не се замисли и се запъти по пътечката надолу. Скоро се уплаши от осъзната вече опасност, но беше късно да се върне, беше стигнала по средата на пътя. Крачето и се застъпи за един камък и в този миг за части от секундата тя разбра, че ще падне. В следващия момент усещаше удар след удар по крехкото си, облечено в дрипи телце. Спря се във един по голям камък и се изненада от способността си да се задържи за него. Няколко секунди не помръдваше, поемайки си дъх и опитвайки се да разбере какво се бе случило. Цветето седеше смачкано с едната и ръчичка, но когато момиченцето го погледна на лицето и изгря приказна усмивка. Това бе само за миг обаче. Не можеше да помръдне, защото щеше да падне в реката, а не можеше и да се изкатери нагоре, защото се беше отклонила от пътеката. Започна да вика за помощ, но никой от преминаващите по улицата не я чуваше от звуците на забързаните коли. Плачеше безспирно, но скоро вече гласа и отказваше и не можеше нито да плаче нито да вика. Облегна безпомощно главичката си до камъка и отново впери поглед в смачканото цвете. От широко отворените и очи вече не капеха сълзи, а се появи блясък. Толкова зловещи мисли минаваха през малката и детска глава и нямаше никой, на който да ги каже. Те не я оставяха да диша, бяха толкова плашещи, а нямаше никой, който да я утеши. За една секунда цялото и изражение се промени. Гледаше така сякаш лъч надежда беше изгрял пред нея и я галеше нежно по нараненото телце. Вече не усещаше болка.

* * *

- Знам, че си още там. Не си увехнала, макар със счупена маска. Не се крий, сега няма кой да ни чуе. Сами сме. Както винаги сме били.

Последва мълчание, което за момент я стресна. После отново се усмихна. Не беше сама. Най- добрата и приятелка отново беше тук, отново с нея и щеше да я изслуша, когато толкова имаше нужда от това.

- Не сме сами. Винаги сме били двете, а можем и да сме повече стига да го искаш.

- Не искам никой друг, освен теб.

- Сега не мислиш за това, нали?

- Знаеш, за какво мисля. Страх ме е...

- Искам да летя.

- Къде ?

- В моя свят, в който е възможно. Не помниш ли? Разказвала съм ти за него, дори съм ти го показвала, но ти никога не можеше да останеш за по- дълго в него.

- Знаеш, че не мога.

- Още не знаеш, дали искаш.

- Искам го! Повече от всичко на света!

- Тогава ще ти разказвам още за него.

* * *

Момиченцето лежеше свито до студения камък и гледаше цветето толкова дълго, че не беше забелязало как се бе стъмнило навън. Ведрото майско слънце беше отстъпило трона си на величествената ледена кралица луната.

Живееше в малко градче, в което никой не минаваше по улиците нощем, още повече по улицата край реката. От край време тя плашеше всеки, заради гробната тишина носеща се по нея. Уличката беше в края на градчето, близо до полето. Чуваха се единствено звуците на нощта. Птиците издаваха зловещи писъци, отекващи в небето, щурците и жабите сякаш се надвикваха, но ако внимателно се заслушаше човек, можеше да долови едно тънко детско гласче.

Момиченцето не спираше да се усмихва и бе толкова щастлива, сякаш виждаш грейналото и личице пред някой голям лунапарк. Беше като щастлива малка принцеска в кралството на ужаса. Зад това кралство обаче се виждаше прекрасния свят, за който и разказваше приятелката и и тя гледаше към него, изпълнена с надежда.

* * *

- Ти можеш да летиш също.

- Как?

- За мен е много лесно. Ти обаче трябва да се престрашиш и да ми вярваш.

- Вярвам ти. Какво трябва да сторя?

- Не бързай толкова. Първо нека нарисувам нещо пред теб. Представи си, че си в огромен лунапарк с много въртележки.

- Мога ли да ям бонбони и да се кача на въртележката?

- Ти си на нея вече и винаги си била. Имаш и много бонбони. Имаш, всичко което поискаш. Но за да го имаш, трябва да не спираш да се движиш заедно със въртележката. Нито по бързо, нито по бавно.

- Защо?

- Защото това е условието за да си на нея и да ядеш от бонбоните.

- Ами ако не искам да съм на тази въртележка?

- Нямала си избор. За това си на нея. Но можеш сама да избереш дали да слезеш от нея.

- Мога?

- Разбира се. Но чак когато се умориш да вървиш с темпото и. Тогава ще намалиш крачка, защото няма да имаш сили да се бориш да вървиш напред.

- Но нали не трябваше да е по-бавно темпото?

- Не трябва. За това ще паднеш от въртележката и ще те заболи малко.

- Нищо, уморена съм и искам да сляза.

- Добре. Когато паднеш ще си вече вън от въртележката. И тогава аз ще мога да дойда да те взема с мен. Ще полетим заедно към моя свят.

- Но как ще успея да полетя и аз?

- Щом вече не си на тази въртележка, ще можеш да правиш всичко което пожелаеш.

- Как да падна от въртележката тогава?

- Спри да се бориш да вървиш с темпото и.

- Не се боря. Много съм уморена вече. Искам да спра да се боря. Искам да съм с теб.

- Знаеш ли, че си много красива.

- Никой, никога не ми го беше казвал. Баща ми винаги ми е повтарял, че не съм това което е искал и, че съм прекалено нисичка и трътлеста.

- Ти ще бъдеш един приказно красив ангел.

- Ангел ли? Нима мога да бъда и ангел?

- Съвсем скоро. Готова ли си?

- Да...

- Разпери ръце и пусни камъка...

* * *

Баха толкова еднакви. Мислеха като един човек, искаха едни и същи неща и имаха една обща мечта. В същото време бяха и много различни. Все пак бяха две отделни личности. Но като че ли всяко различие в тях се допълваше и правеше заедно една неземно красива приказка. Те не бяха просто най-добри приятелки, бяха сестри и съпруги, бяха като един перфектен отбор. Нямаше никой по близък от тях на света и никой не можеше да ги раздели. Най- общото между тях обаче беше че и двете живееха в болното малко телце на едно 6 годишно невинно момиченце, не видяло все още нищо хубаво от жестокия свят. Но те му помогнаха да види красотата на един друг свят, който то можеше само да си създаде както си пожелае и то в собствената си главичка. Всъщност момиченцето беше създало и своите приятелки така, защото нямаше такива.

* * *

Слънцето вече печеше безмилостно по прашните улици. Хората бързаха всеки по своя път, а колите минаваха с висока скорост и животът отново кипеше след замрялата майска нощ. Отекна вик, идващ от улицата край реката. По нея се носеше малко телце с разпокъсани дрехи, а до него пречупено красиво цвете.

Никой не разбра какво се бе случило, но и никой никога нямаше да разбере от къде идваше усмивката по лицето на никога усмихващото дете.