32.
Гадно усещане е, да знаете...
Камъкът се стовари, усетих рязка болка – макар и мигновена, усетих я в цялата й мазохистична прелест...
После светът наоколо светна...
И угасна...
Умрях...
Събудих се в голяма бяла стая. Познах я – част от болничния блок. Леглото беше в средата й, до стената имаше диван, маса, шкаф...
На дивана седяха доктор Роджърс и една от медицинските сестри. На стола до тях дремеха Мичъм и Крейг...
Всички се раздвижиха. Започнаха да говорят едновременно. Доктор Роджърс вдигна ръка:
Доктор Роджърс застана пред мен:
Съблякох бяла роба и останах абсолютно гол:
Докторът ме гледаше смаяно. Тялото ми беше загоряло, все още силно, с очертано коремче... И никакви рани, счупвания, белези дори...
Наистина, в този момент доктор Смит – известен хирург, изключително уважаван специалист, се появи на вратата и смаяно загледа странната сцена...
Нямаше как – оставих се в ръцете им...
Накрая и двамата неохотно признаха – здрав съм, няма ми нищо...
И ме оставиха да почивам...
Помолих ги да не отстраняват засега Мичъм и Крейг – имахме да обсъдим някои неща...
Въздъхнах с облекчение. Наистина – човек винаги трябва да има план А, но зад него да държи В и С...
Мичъм ми докладва всичко...
Трупа изгорили. В същото време цялата налична апаратура в лабораторията му работила върху мен. Второто тяло беше подготвено отдавна, даже специални връзки пренасяха в съзнанието на спящия... аз... всичко, което ставаше в моето съзнание. Така при внезапна нужда – както и стана – клонираният аз нямаше да е със загуба на време или познания. Направо казано – в момента, когато умирах, новият аз се събуждаше. И пак бях жив и действащ...
Точно затова в лабораторията имаше още две мои тела. Едното от които в момента приемаше биосигналите от мозъка ми...
Е, не бях егоист...
Помните келнера с прерязаната сънна артерия при пиянския бунт. И него клонирахме. При това веднага. Технологичният срок за изготвяне на едно тяло беше доста дълъг – между седем и десет дни. Затова Мичъм имаше в камерите няколко готови трупа – мъжки и женски, които изискваха само допълнителна биообработка. И в течение на 24 часа сервитьорът се появи жив и здрав – за смайване на хулиганите...
Наистина, беше доста смешна сцена, когато им сервира овесена каша на закуска. А те го гледаха поразени и внезапно стихнали...
Така по моя поръчка бяха клонирани в два екземпляра Питър – много нужен ми като секретар и наблюдател навред, както и Клеър... По други причини... Най-малката от които беше желанието ми за секс с тризначки. Можех да си позволя и петзначки. Ако издържех...
И, ако можех да си позволя пилеене на ценен биологически материал за дребни сексуални удоволствия...
А аз не можех – Мичъм беше гений, но засега изготвянето на клонинги изискваше време. И доста ресурси – въпреки цялата сложна система, която откривателят беше изградил...
Така е – новият свят искаше нови хора. И нова биология... В някои отношения...
Клонингите, например, имаха репродуктивни способности. Не ми трябваха изцяло изкуствени хора. Да, можеше да бъдат преобразени – да се захранват с енергия от специални акумулатори /Мичъм беше създал петима такива, служеха в охраната/, но някак си...
Исках след векове – а с клонираните си тела щях да съм безсмъртен – да живея сред много хора. Потомци на днешните пионери. И самите те – след известна психо и био обработка...
Нямаше как – новият свят, както ви казах, изискваше нови хора...
Аз ги създавах...
33.
Вестта за гибелта ми, светкавично преобразувала се във вест за раняването ми, беше събрала мнозина пред медицинския блок. Говореха си тихо, някои изхлипваха, имаше и молещи се...
Когато излязох – стана страшно...
Дори и за мен, който очаквах подобна сцена...
Тълпата – неорганизираната, самоинициативната тълпа, падна на колене...
Тишина...
Приведени глави...
Само отзад някои от малките деца подскачаха от радост при вида ми...
През коленичилите се втурна малко момиченце. Познах го – внучка на Мери...
Спря пред мен...
- Чичко Бо-Ян, ти жив ли си?
- Нали виждаш – усмихнах с еаз и я взех на ръце – Жив, здрав...
- Ти си безсмъртен! – убедено каза детето...
- Може би...
- И си герой! Мама каза, че щом си ти тук – всичко ще бъде наред...
Наистина, в нощните акции ние приспивахме всички, но децата оставяхме неформатирани. Смятах да изчакам навършването на 12 – 13 години и тогава да ги издигна до нивото на нови граждани...
Така че детето не беше обработено /колкото и грубо да звучи/. Но пък беше готов член на нашата общност...
Наистина, навремето идеологическата обработка е била силна. Пионерите, хитлерюгендите, скаутите...
Всяка държава се е опитвала по някакъв начин да идеологизира младото поколение. И в Рим, и в средновековните държави, и във вековете на революциите – душите лесно са ставали пленници на словото и убеждението...
Спомнете си само историята в Салем...
Малки момиченца, самовнушение, започнало като игра, жестокото отмъщение над възрастните, позволили си да бъдат реалисти...
Една смесица на фанатизирано мислене с реалността довежда до налагане на чужди на нормалния живот правила. Хората от публиката са усещали, че нещо не е наред, че присъстват на страшни дела...
Но не са смеели да се обадят...
Разумът винаги е губел срещу фанатизма...
Така стана в бившите източноевропейски държави...
Ние почти бяхме загубили срещу комунистите, когато нашите идеолози откриха слабото място на хората там...
Фанатичното възпяване на материалното...
Медии, реклами, филми, музика... Възпяване на приятния статус да имаш и отхвърляне на трудността да бъдеш...
Защо трябва да се мъчиш с труд, с мечти, с идеи, с духовност, когато удоволствието идва много по-леко чрез притежаването?
На пари, на дрехи, на жени...
И бившият фанатик на комунистическата идея се превръщаше лесно в настоящ фанатик на притежаването...
Забравяше „Човек за човека е брат” и се опираше на „Човек за човека е вълк”...
Защото брат ти може да те закриля, но животинското, извечното, реално материалното изисква кръв, месо, смърт... Постигани чрез сила – силата на човека на западната цивилизация. Сила, победила най-напред религиозното и хуманното в душата, а после наложила най-бързия, най-силния, най-хитрия, най-жестокия и безогледния над останалите...
Йерархия, в която винаги има път нагоре – стига да рискуваш и не жалиш никого...
Затова в преформатиращата програма беше залегнала здрава основа – на върха съм аз, после моите избраници, останалите са с перспектива да се издигнат до второто стъпало...
На първото бях аз – Водачът...
Просто програмиране, генетични промени, химически обработки, биотехнологични заложби...
Неща, които другаде изискваха десетилетия и дори векове...
Пуснах детето и тихо казах:
- Хора... Моля ви... Нека бъдем демократи... И аз си върша работата, и всички други се грижат за живота ни...Ние сме едно – аз съм обикновен, вие сте обикновени, значи се разбираме...
Постепенно тълпата се изправи. Беше тихо. Гледаха ме и мълчаха...
- Добре, така и така сме тук – хайде да направим плана за утре... Не успяхме да довършим огледа на района поради злополуката. Затова утре пак излизаме. С мен ще дойдат...
И в тишината изброих имената на участниците в новата експедиция...
А в това време мислех как да действам занапред. Малко плашеща ставаше тая почит, тоя култ...
Все пак, трябваше ми нов свят, а не божествена литургия в облаци от тамян...
34.
Минаха още осем месеца...
Никога не съм смятал, че аз – Бо-Ян Саркиз, самоуверен, дързък, твърде много обичащ се, за да дели тая обич с някого, смятащ, че светът е мой – още повече, когато аз го създавах този свят! – никога не съм смятал, че ще се объркам пред преклонението на хората...
Да, тези хора аз ги създадох...
Те бяха някакви сенки в сивотата на ежедневието. Сенки, които имаха свой потенциал /дори Грей беше интелигентен и с неизползвани сили, затова го избрах/, но си оставаха на мрачното ниво в реалността...
Е, преформатирах съзнанията им, дадох им шанс да ме последват, да станат безсмъртни жители на новия свят... Но това страхопочитание...
Май Крейг беше попрехвърлил нормата при програмирането...
Макар норма в човешките отношения да няма. Има „Осанна!” и „Разпни го!”, има куп промеждутъчни състояния, има екстаз и злоба, любов и омраза...
И никъде няма скала на чувствата...
А и много често – прекалено често – ние сме все недоволни. Недолюбени, недохаресвани, недо... Каквото там щете...
Много рядко човек се чувства неудобно сред потоци почитание и преклонение...
Човек...
Не политиците...
За тях това е част от света им. Пренасяйки любовта към себе си в околния свят, те приемат официалните почести към чина и мястото като почести към себе си, към собствената си убога личност...
И военните, разбира се...
Всеки, имащ един знак на пагона повече, смята, че по-долустоящите в йерархията приемат чинопочитанието като признание на върховенство...
Обаче, аз знаех кой съм и какъв съм. Знаех си мястото в света – доста нависоко. Доказах го веднъж като станах богат, доказах го втори път – в създаването на идеалния свят...
И защо тогава да се стряскам от обожествяването ми?
Тълпата има нужда от водач, от лидер...От Бог...
Ако са пожелали АЗ да съм този Бог...
Глас народен...
Тоест – мой...
Тълпата има нужда от един мозък...
Два мозъка си пречат, три са вече хаос...
Затова тълпата иска да има един. Който хем да е част от тях, хем да е високо над тях...
И в него, в постъпките и думите му, да виждат себе си. Такива, каквито биха били...
Ако можеха...
Затова трябва да преодолея остатъците от скромността и да заема мястото над олтара...
Не е трудно, зная...
И е необходимо...
Част от концепцията на идеалния свят...
Защото анархията е политико-социално понятие в нашия /сега вече бивш/ свят. В природата анархия няма. Има строг социален ред – стадото, водачът, младите, жадуващи за власт и стремящи се да я получат със сила...
Отделно ролята на лидера – този, който води. И който пръв посреща опасността... А често и умира – в името на стадото. И на младите, някой от които заема мястото му...
В моя свят няма място за анархия. Хората са с една цел, с една идея, по един път...
И аз съм този, който определя целта, идеята и пътя...
При това наистина богоподобен – клонирането ме е направило фактически безсмъртен. В камерите чакат още две тела, а третото вече се гради в специалната лаборатория...
Наистина, вечни са и хората в тоя свят. И за тях има клонинги, и техните състояния на съзнанието са записани в специалните дискове. Мога всеки момент да ги използвам – вложа, променя, унищожа...
Засега сме малко над 200 човека. Но се увеличаваме. Направихме първите сватби, родиха се първите деца...
Месеците се изтъркулват, времето минава...
Бавно – вътре в Дома...
Бързичко – навън...
Трябват ни към 20 години, за да се достигне полуразпада на радиоактивните елементи навън. И тогава ще излезем...
Ако не стане нещо...
Но какво може да стане в една отвсякъде подсигурена, застрахована, планирана система...
35.
© Георги Коновски All rights reserved.
Фантастика е - измислям си...