ВТОРА ЧАСТ
14.
Страшно...
Като че великанче вземаше в ръка зарчета, тръскаше ги, мяташе ги на воля върху каменен под...
Трусът ме завари в заседателната зала. Седях, впил поглед в една от колоните. Не ми се мислеше нищо, в ушите ми звъняха думите на Грей: “Ако утре всичко е спокойно, вечерта се прибирам да спя в кревата си”...
Грей и ме дразнеше, и ми беше нужен...
Ако тръгнеше той...
И в този момент някой ме повдигна от креслото и стръска с все сила. А сила имаше – много...
Имах усещането, че мозъкът ми танцува от главата до краката, стана ми лошо... Но нямаше време да се изплаша...
Просто нямаше време...
А и мислите от това тръскане не се събираха – подскачаха, биеха се в съзнанието, кънтящо удряха в черепа ми...
После настъпи тишина...
И пак – трус...
По-късно установих, че няма повреди в Дома. Нямаше счупени мебели и прибори, липсваха всякакви следи по стените и подовете, даже разпилени вещи имаше съвсем малко...
Не зная – реално ли беше усещането, или съзнанието ми изведнъж изключи... За да не се взриви...
Един след друг, вълна след вълна, минаха четири труса през нас...
Писъци, крясъци, истерии, вой... Настъпиха след последния, четвъртия трус...
Минаха часове, докато успеем да върнем в нормално състояние жените и децата. Всъщност – и мистър Бийвър, който по никакъв начин не можеше да бъде убеден, че страшното е свършило. Свил се във ваната, завит с хавлия, треперещ, стискащ жестоко ръбовете на пластмасовия съд...
Жалка и, едновременно с това, сърцераздирателна картина...
За спане не можеше да се говори. Акционерите се заеха с успокояване на близките си. Служителите – бледи, треперещи, стресирани – се появиха по работните си места.
Направи ми впечатление, че почти половината бяха спокойни – като че бързо се върнали в предишното си състояние или изобщо не изпадали в ступор. Това си заслужаваше да се отбележи...
След първия трус притичах в зона В-1 – фактически първата под купола на Дома. Там беше разположен външният команден пункт. Наблюдателна зала, център за обезпечение на комуникациите, разпределителен блок, външно разузнаване...
Там бяха монтирани екраните, отразяващи ставащото извън Дома. Имахме разположени камери къде ли не – над 50. От които в момента действаха само седем. Останалите или бяха унищожени, или нямаше какво да излъчват – черни, празни гледки...
Дежурен тая вечер беше Майер с помощник Кристофър. И двамата млади, и двамата доктори на науките, и двамата спокойни и стегнати...
- Виждахме всичко в радиус от пет мили. Откъм изток тъкмо идваше автобус по редовната линия. И в този момент блесна. Изгубихме зрение за доста време – мисля, около минута – докладваше Майер – После се приспособихме. На екрана, където наблюдавахме автобуса, нямаше нищо. На големия просто блесна огнено кълбо и той почерня. Останалите седем... Ами вижте сам, сър...
Да, ясно беше...
Кой е започнал, кой е успял да изстреля ракети, какво е поразил...
Историците – ако останат подобни – ще има да спорят. За мен беше ясно – светът е унищожен. И трябва да се гради нов свят...
Ние оцелявахме. Може и други да има някъде – в пещери, в специални скривалища. Обаче, те нямаха възможностите за строеж на новото...
А аз вече ги използвах...
- Наблюдавайте – казах на двамата – И водете отчет на видяното. Каква е ситуацията около главния вход?
- Сър, там е просто... Камерата над него е здрава, вижте сам...
Погледнах в екрана. Мрак, груби фигури... Взрях се. Не бяха фигури. Нищо живо. Това струпване беше камара донесени от гиганта дървета, скали, автомобили... И един локомотив? А жп линия минаваше на двайсетина мили северно?
И нещо замъгляващо гледката... Пепел... Парцали пепел – огромни, по няколко квадратни фута площ единия... Не ми се мислеше от какво са...
Отидох пак в зона А. Нещата се бяха поуспокоили. Никой не си лягаше, децата седяха мълчаливи, жените похлипваха, Бийвър беше се поосвестил и сега гълташе шот след шот с уиски...
- Да се съберем в залата? – предложих на Хамилтън.
- Да, трябва да обсъдим станалото – кимна ми той и тръгна да събира акционерите...
Какво да обсъждаме? Знаехме само че войната е избухнала. Все пак...
Знаехме, че светът навън не е същия...
Знаехме, че ние сме тук...
А натам?
Дали битката свърши? Дали всички, имащи допир с бутоните на смъртта са се взаимно ликвидирали или все още някой ни дебнеше?
И в този момент Дома пак се залюля...
15.
Такава нощ не се забравя...
Стрес, ужас, страх...
Дома беше солидно построен – шахта с няколкометрови дебели бетонни стени, после специална антирадиационна облицовка, омекотителни буфери. Направо – изолирана от външни въздействия, може да се нарече плаваща. И, все пак – ударите продължаваха. Какво е навън не ми се мислеше. Пък и не ме интересуваше. Поне в тоя момент...
В заседателната зала се събрахме всички. Дори повече. Някои водеха със себе си внучета – децата се бояха, не искаха да се откъсват от най-близките си. Оказа се, че “баба” Кристин е тачена баба, Рипли е нежен дядо, а Бийвър е стълб на две от внучетата си. Пребледнял, потен, с леко изкривена уста, той явно надмогваше себе си, за да виждат малките в него опора в тоя ужас...
- Дали всичко свърши? – зададе първия въпрос Грей... И като отговор чухме пак далечно бучене и лек тласък...
- Разбирам – опита се да се пошегува той – Повече няма да питам...
- Тук сме на сигурно място – каза Обадая Хънтър – Първите удари бяха най-силни. Изглежда, това са и успешните попадения върху страната. Мисля, че сега се стреля автоматично от оцелелите. Но скоро и те ще спрат...
- А възможна ли е наземна атака? – попита Руфус...
- Съмнявам се, твърде се съмнявам – побърза да поеме юздите на обсъждането Грей – Ракетите избухнаха, радиацията се носи, комуникациите със сигурност са прекъснати...
Мери се изкашля.
- Мистър Бойл, вие сте ядрен физик. Дали е възможно това да е само временно прекъсване? И след малко – час, ден, седмица – войната да продължи?
Бойл се изправи:
- Невъзможно! Всички ударни средства бяха насочени към определени цели. Както и техните към нас. Кой по кого е стрелял, накъде са отишли първите ракети и бомби – не знаем. И надали ще узнаем. Но, смятам аз, основните възли на армиите са поразени. В наше време е невъзможно да се създаде скривалище, за което противникът ти да не знае. И съответно този противник е измислил оръжия за поразяването му. Според мен, има оцелели хора – нейде в Южното полукълбо, високо в планините на Азия, в някои скрити долини. Да се унищожи човекът с един удар е невъзможно. Но да се разстрои системата на обществения живот, да се създаде хаос, съчетан с последиците от ядрените удари... Това вече е факт...
Настъпи тишина...
- А ние? – попита Бийвър...
- Нашата е отдавна ясна – каза бодро, дори прекалено бодро Руфус – Ние сме в скривалището. Ще ни трябва известно време за влизане в релси. През него ще събираме сили – най-вече психически. А, както вече знаем, имаме три експедиционни кораба, които могат да “видят” какво става по света...
- Не, не... Не веднага – обадих се аз – Ще е нужно известно време, за да се поотложи радиацията. Смятаме да търсим ново място – а то няма да е лесно за откриване. Все пак, разполагаме с ограничени ресурси. Доста запаси имаме, но – не са неограничени...
- Разбирам – взе думата Мери – Мисля, че ни чака поне година за напасване на нещата тук. Трябва да изградим наше общество, трябва да оцелеем. Имаме обслужващ персонал, но и ние трябва да си намерим занимание. Иначе...
Добре я разбирах. Всички пороци и нещастия започват от нищоправенето. Нямаш ли цел, нямаш ли план, спреш ли – дори, за да се полюбуваш на извършеното... Свиеш ли крила – падаш...
- Аз се кандидатирам за детска учителка – каза “баба” Кристин...
И в тоя миг пак земята се разтърси...
Трябва да отбележа – почти всички посрещнаха труса поне външно спокойно. Само Бийвър сгърчи физиономия, но погледна двете си внучета и отново разпъна клоунска усмивка...
- Май прибързах – констатира Кристин...
- Е, тогава и аз да се включа – рече Бойл – От мен чакайте курс по ядрена физика. Теоретичен. Нямаме възможности за практикуване...
- За вас, мистър Бойл, има – обадих се аз – Знаете, енергията тук идва от малка ядрена централа. Там работят трима специалисти – мистър Дин Тон, мистър Клаус и мистър Шеридан...
- О – прекъсна ме Бойл – Дин Тон? Мой студент. Гений, мога да кажа...
- Да, ваш студент е бил. Наех го тук, заедно с колегите му. Не беше трудно – те добре усещаха накъде отиват нещата. И предпочетоха сигурността на спасението пред възможните ордени за участие във войната... Та – ще можете да работите с тях. Ако пожелаете, де...
Бойл искрено се зарадва...
Започнаха да валят предложения и от другите – кой искаше да стане библиотекар, кой наблюдател, кой дори готвач...
В този момент пак се залюляхме... И предпочетохме да се върнем в днешната нощ...
Оставихме съвещанието за другото утро...
Което щеше да настъпи след час...
Поне по нашето време...
16.
Следващите няколко дни бяха изключително напрегнати...
Не, не с усилия и труд...
Всичко беше подготвено, ние – така да се каже, попаднахме като робинзоновци на устроен за нас остров.
Енергия имаше достатъчно, осигурени условия, дори известен лукс...
Още на третия ден някои от по-младите се озоваха в игралната зала. На другия ден ги последваха и по-възрастните. В залата работеха трима души. Оказа се, че са много натоварени, та изпратих на помощ двама помощник-готвачи.
Странно, но спасените почти не обръщаха внимание на храната, обаче търсеха начин да потънат в някакво занимание, да не мислят или разговарят за настоящето, да не си представят какво става отгоре...
Въртяха се зарове, местеха се фигури и пулове, залагаше се – първата седмица всички жетони бяха безплатни. Впрочем, и натам щеше да е така – парите бяха само условни единици при нас...
Трябваше да помисля по проблема. Все пак, финансовата система е добър модел за форматиране на съзнанието...
Какво става в игралната зала, а също и случващото се в останалите сектори, знаех от собствени наблюдения. Невидими за хората, навсякъде бяха поставени камери. Пултът за управление беше до студиото и отвън изглеждаше, че е част от него. В неголямата заличка бяха монтирани над сто малки екрана, а на двата големи вървеше предаваното от някоя камера. По избор на оператора. И това беше самостоятелен център – далеч от официалния...
Този център си беше моят личен наблюдателен пункт. Там беше царството на Питър – вторият близнак, както и на близначката на Клеър. И двамата красиви, сериозни, бързо мислещи. Много, много верни на идеята за идеалния свят...
На втория ден отново се събрахме в заседателната зала. Не бяхме сами. Някои жени придружаваха мъжете си, дори седнаха до тях около масата, та се наложи неакционерите да заемат места и по околните столове и дивани. Сред тях бях аз.
Редът също се наруши. Мистър Грей не успя даже да отвори уста, когато жена му каза високо:
- Е, а сега какво ще правим? Защо не изпратим хора от персонала, за да видят ситуацията навън?
Грей се опита да се обади, но в това време мисис Притън я прекъсна:
- Мисис Грей, нима не разбирате, че навън е опасно? Радиация... Не зная какво сте завършили, но в нашия колеж редовно слушахме лекции и по гражданска защита...
- Не всички сме имали възможност да отидем в колеж, мила – отровата се цедеше от езика на мисис Грей – Някои предпочетохме да се посветим на семейството си и на благотворителността. Да не говорим, че избрахме целомъдреността на църквата, а не разпуснатия нощен живот по кампусите...
- Разбира се, мисис Грей – насреща й имаше деветоглава хидра – за някои жени с прекалено свободно мислене е противопоказно да се излагат на изкушения. Лесна съвест, лесни момичета... По-добре е да си стоят до четирийсетте у дома, да се пазят за първия наивник, осмелил се да ги погледне...
Наслаждавах се на дуела, още повече, че и други се канеха да се включат...
Но Мери ми отне удоволствието:
- Мисис Грей, мисис Притън, извинете за въпроса, но вие какви вложения имате в проекта?
Джинджър Грей чак подскочи:
- Мъжът ми...
Мери я пресече:
- Да, мъжът ви е пълноправен акционер и участник в съвета. Вие лично не участвате. Вие сте член на семейството му и, моля за извинение, че съм конкретно точна, но сте на негова издръжка...
Кристин я подкрепи:
- Може ли уважаемите дами да се заемат с други дейности и оставят съвета да си върши работата? Имаме твърде много въпроси да решаваме...
Макар че не Моли Притън беше започнала кавгата, мъжът й вече я стрелкаше неодобрително, а и тя като интелигентна жена разбираше каква ненужна каша се забърква...
- Извинете, господа и дами, наистина не ми е мястото тук в този момент... Мисис Грей, извинете за резкостта ми...
Това, последното, го изрече в движение, вече напускайки залата. Мисис Грей стрелна с поразяващ поглед огромното туловище на мъжа си, мълчаливо стана и напусна през другата врата. Влезлите непоканени наши съжители също излязоха – кой мълчаливо, кой сипейки извинения, кой мърморейки нещо под носа си...
- Искам да се извиня за станалото – каза Притън – Просто тръгнах насам, а жена ми смяташе, че ще научи повече неща за ситуацията... Разбирате ли – нищо не знаем, дори мен ме е страх...
- Трябва да уточним доста правила – заяви Руфус – Кой влиза в съвета, кой може да го замести, кой да присъства на заседанията... Да, сложно е положението, но това не означава, че анархията трябва да завладее обществото ни...
Всички кимаха съгласни, дори Грей не се обади...
Решихме да се наричаме просто съжители. Ние – дванадесетте сме съветници. Заседанията на Съвета /вече с голяма буква/ ще бъдат закрити – с изключение на специалните случаи. И – макар никой да не вярваше в това – няма да се изнася информация от тук. Освен официално одобрената от всички нас...
После най-сетне се заехме с работата...
А имаше доста въпроси...
Уточнихме как ще се храним, затвърдихме необходимостта от единно меню, разбрахме как ще се хранят нуждаещите се от по-специални диети, оформихме нещо като дневен режим в Дома, направихме разпределение на задълженията. Например, аз трябваше да контролирам персонала – заедно с мистър Хънтър и Мери, освен това заедно с Гатлинг-младши се налагаше в срок от седмица да подготвим нещо като представяне пред всички съжители на обзор на станалото...
Което ме накара веднага след заседанието да отида до Кралската пещера. Придружи ме младият Гатлинг. Както и верните Питър и Клеър /първите/...
На долното ниво се разделихме с Бийвър и Бойл. Те поеха задълженията да контролират енергетичните източници, както и преработката на материята, водоснабдяването, вътрешните връзки, и заедно с Дин Тон започнаха обиколка на поверените им сектори. Моят специалист щеше да им покаже всичко, което трябваше... И нищо повече...
А ние се качихме в една от малките голф колички, паркирани в специалния гараж. Тунелът до Кралската пещера беше три мили дълъг с всички отклонения и завои, широк около пет метра, висок три метра. Сивата стена малко потискаше, но нямаше смисъл да украсявам пътя – пък и доста бързо го изминавахме. На края на тунела се виждаше висока стоманена врата. Само през нея можеше да се влезе в пещерата. Поне така смятаха останалите акционери...
Младият Гатлинг започна да възклицава възторжено още при вида на седемте ракети-наблюдатели, а направо изхълца, когато видя трите разузнавателни снаряда. Реших засега да не го стряскам с двата кораба, скрити в голямата зала. Всеки от тях побираше сто човека и можеше да обиколи два пъти земното кълбо с едно зареждане...
На мястото ни чакаше Пенлоу – завършил само колеж инженер, но абсолютен гений в областта на транспорта. Ракетите-наблюдатели бяха негово изобретение – дълги три метра, абсолютно защитени от радиацията, с пет камери по тях и възможност за дистанционно управление...
Пари да имаш...
И да знаеш как да подбираш хората си...
А аз знаех...
Шахтата за изстрелване на ракетите беше на най-горното ниво на пещерата. Двама от хората на Пенлоу изтеглиха платформата с ракетата дотам, сам шефът им провери всички кътчета с радиометричната си техника, после монтираха пратеничката ни на специалния стапел, който се издигна високо над нас...
Беше време да напуснем шахтата. Пенлоу си знаеше работата – щеше да изолира всичко, после да изстреля ракетата, да затвори шахтата, да пусне водата в нея, накрая да обработи всичко със специалните препарати, та да може в скоро време да приберем спокойно пратеничката ни...
Аз и младият Гатлинг отидохме в командната зала, където пак беше дежурен Майер. Заехме двете места зад пулта...
- Пенлоу... – казах в микрофона, закрепен на обръч до устата ми...
- Да, сър, чувам ви добре...
- Е, да почваме... Пускай!
- О’кей...
Видях как ракетата като че застина, после над нея се отвориха два люка един след друг, чу се оглушителен шум, синкави пламъци заиграха под соплата...
- Оооо... – възкликнах изненадано...
© Георги Коновски All rights reserved.
Но не отивайте!