...играе на въже с Екватора
Тъмнокестенява коса в притихнали вълни се разливаше в портокаловото небе (невъзможен ракурс),
чуждо не като хлад в свита зеница, а като нова мелодия, в която със спрял дъх косъмчетата слушат да разгадаят думите… само че небето не беше виждало дете като Нея… за небето Тя беше непознатата песен, под чиито коси лъщяха очи с цвят на шепот от кехлибар… нейните четяха и говореха на онзи език, който се разбира с гърдите без нужда от превод.
Иззад небето, като през стъкло се взира искра, която още не е прекрачила за да стигне земята… още не е станала пламък… кремъкът още не е драснал… но искрата знае, че ще дойде, макар и години, години по-късно… почуква отвън по стъклото “Хей!! Ще ме чакаш ли?!”
И там в древната земя, топлата луна понякога се заплита в протягането на дърветата, тревите са златисти и плътни като море криещо опасност и възможност, а царят на животните е време… което още не знае, че Кехлибарени Очи ще надхитри хищниците и ще порасне в огнена къделя... и ще я намери нейният Пламък...
Поне аз така го видях. Образ, силует, дърво с разклонени клони. Топло е тук, мечтателно. Много е красиво, когато природна картина се преплете с човешки чувства, защото те наистина са свързани.