Илийката
Нашите стари бяха два вида. Първите, които бяха приети за студенти, се числяха към Ентелегенцията. Вторите - към простаците. Естествено, те не воюваха помежду си, а най-вече с нас - "новобранците". Разликата между двата вида идиоти се усещаше много добре. Простаците ни малтретираха просташки. Виж, Ентелегенцията имаше по-добре развито въображение.
Илийката се числеше към Ентелегенцията. Никой в ротата не го обичаше, защото беше мазник и връзкар. От ония, дето като се появеше чичо му в поделението и командирът на полка му набиваше крак от десет метра. Старите все ни уверяваха, че - видите ли - в момента ни било тежко, обаче като сме излезели в цивилизацията, сме щели да станем големи приятели. После се засичахме с тоя Илийчо из столовете в Студентския град, но чувството за погнуса изобщо не беше изчезнало.
На този Илийчо му се наложи веднъж да носи някакъв сандък. Обаче момчето, с което го носеха, го изтърва и цялата тежест се стовари върху малкия пръст на десния му крак. Човекът се преви одве и хоп - в лечебницата. Там установиха, че костта му е пукната и назначиха две седмици почивка в ротата.
Отначало всички му завиждаха, понеже не излизаше да работи. Живееше си Илийката мнооого добре. Вестниците идваха първо при него. Правеше преглед на печата, след което "новобранците" трябваше да го носим на ръце. Да му носим закуска в леглото, да го четкаме, да го лъскаме... Ние се връщахме прашни и потни от работата, а той само ни чакаше и започваше да се разпорежда - един да му свърши едно, друг - друго.
Обаче двете седмици свършиха, а на Илийката му се услади.
Строяваме се сутринта на развода, ротният го пита как е кракът му, а нашият човек мънка:
- Другарю капитан, разрешете да доложа! Ама то... такованка... още усещам как ме боли.
Ротният се усмихва под мустак, но номерът минава. Днес тъй, утре тъй... В един момент всички започнахме да се усещаме, че пръстът на Илийката зараства необикновено дълго. Но в казармата празно няма - имаш крава, пиеш мляко. Така де, имаш си болен пръст, скатаваш се.
Един ден в ротата се чу, че ще има футболен мач. Това беше онзи паметен мач България - Франция, в който тогава оскубахме петлите с 2:0 насред София. С Пламен Гетов, Искренов, Сираков и вече не помня още кой.
Веднага се заформи идеята да се обърнем към началството и да излезем с маршрутен лист. Попитаха ротния и той разреши. Настана пълна еуфория. Набързо написаха списъка и започна приготовление. Лъскаха се обувки, шиеха се копчета, гладеха се ризи и панталони, шиеха се нашивки.
В края на краищата, петнадесет души бяха строени в коридора, лъснати, бръснати и готови за среща с цивилизацията. А между тях и наш Илийчо. Това направи впечатление на ротния.
- Илиев, ти къде? - попита спокойно той.
- Другарю капитан, разрешете да доложа! Амиии... аз... таковата, на мач...
- Ааа! Недей, недей... Ще вземе да те настъпи някой по болния пръст в тази навалица и тогава ще стане страшно.
Тук лицето на Илийката почервеня.
- Ама аз ще се пазя, другарю капитан! - успя да смутолеви той.
- Не, не! Я по-добре си остани в ротата - беше отговорът.
О, миг блажен, поспри, поспри! Всички започнахме да се побутваме и да се подсмихваме, а на Илийката изобщо не му беше весело. Застана отстрани и тъжно изгледа как останалите под строй се изнизват през вратата на ротата.
© Пенко Пенков All rights reserved.
