19. Октомври. 2018год./18:19
В повечето случаи се получава така - седиш си най-спокойно и кротко, забил нос в монитора; слушаш някаква (каквато, и да е) музика и в един момент получаваш Велико прозрение. Даваш с десен бутон на мишката, създаваш нов документ и пръстите заиграват по клавиатурата.
Без да знаеш от какво точно се е зародила моментната ти муза, но и без да те интересува особено, ти просто пишеш. Не те вълнува дали някой ще прочете написаното, още по-малко пък те вълнува дали някой ще го хареса. Ти просто искаш, защото изпитваш нуждата да пишеш, да излееш всичко, или поне повечето неща, които държиш в себе си. Знаеш, че ако не го направиш, чувствата, мислите, емоциите и всички останали неща, които държиш дълбоко в себе си, ще се излеят в неподходящия момент, на неподходящото място, пред неподходящите хора. Това е най-лошият сценарий, разбира се. Другият вариант, който не е чак толкова зле, но не ни върши работа (поне не за дълго), е просто да задържим всички тези буреносни усещания (най-общо казано) в най-тъмните кътчета на душата ни; да ги оставим да ни душат или като отрова да се разливат в така или иначе крехкото ни тяло. Казвам "крехко", защото без да осъзнаваме, с времето, сме се превърнали точно в това - крехка керамична или порцеланова кукла, поставена върху нестабилна плоскост, постоянно застрашена от падане и разбиване на дребни парченца…
И както си седим спокойно, без в повечето пъти да допускаме, че съзнанието ни е окупирано от милиони, ако не, и милиарди миниатюрнички мисли, които събрани в едно образуват цял океан от неприятности и главоблъсканици - точно тогава се заражда в нас потребността да пишем. И не просто да пишем, а да изкрещим чрез писане всичко, което ни задушава. И това са моментите, в които съвсем съзнателно, а може, и не чак толкова, оголваме всяка частичка от всичко, което притежаваме, дори и това, което не сме достигнали още. И започват да се леят едни гениални (в повечето пъти) мисли, и други не чак толкова гениални, а има и такива, които не са наследили дори грам… гениалност от предшествениците си. И в моментите, в които осъзнаваме това, пишем следното нещо, като за повече драматизъм оставаме безмълвни за няколко минути, гледаме безизразно в пространството около нас и даваме вид на хора, които извършват някаква много сериозна мисловна дейност. Поседяваме още известно време така, реално и буквално загледани в нищото, и после, когато най-накрая се върнем на земята, пишем следното нещо: "Душата ми кръжи наоколо като рояк пчели…" Глупости… "По-скоро лети безцелно, витаейки в отминали спомени, като по този начин се подлага на абсолютно и тотално саморазрушение…" Още повече глупости!
И така, ядосани на собствените си мисли, и най-вече на себе си и на колоритността, която струи от нас - затваряме кавичките, свъсваме вежди, отново пускаме Някаква-та музика да звучи, и… заприличваме на зомбита. Вкарваме носталгичния поглед, подсмръкваме два-три пъти (но без да прекаляваме, разбира се), пускаме и някоя друга сълза (от типа на Многострадална-та Геновева), и все така продължаваме да се реем в безкрайното, неизмеримо, необятно и всякакви други Не-та на нашето съзнание, и подсъзнание.
Пръстите ни кротко спят върху клавиатурата, а сърцераздирателните парчета, които сме си пуснали, които на свой ред пък са с разбиващи и докосващи (точно в този момент) същността ни текстове, ни изпращат със скоростта на светлината във съвсем други измерения, галактики, и изобщо пространства, в които винаги и по всяко време можем да си се запратим сами, без да имаме нужда от каквато, и да било помощ, за да свършим тази задача.
И осъзнавайки, че основно ирония, и сарказъм се изливат във всеки един от написаните до момента от мен редове - отпивам глътка от горчивото кафе, което съм си направила, пускам следващата от плейлиста "песен за душата" и все така устремена към дебрите, и джунглите на извратеното ми съзнание (да, казах Съзнание, защото моето Подсъзнание е едно такова неопетнено и чисто), си задавам въпроса: "Какъв е смисълът на всичко това?" Не на писането, разбира се, а на съществуването ни като цяло? … И това, че всеки човек (или поне един доста голям процент от хората) на земята си е задал или точно в тази секунда си задава същият този въпрос, не означава, че късно съм открила Америка. И дали всъщност чак до такава степен ме интересува самото съществуване като съвкупност от случки, и събития, или по-скоро съм развълнувана от цялостната идея да съществуваш за един-единствен човек?! И не, не става дума за всеки човек, а за онзи, който съвсем смело можеш да наречеш ~ Човекът, който промени и разтърси целия ми свят и не защото аз имам принос за това, а защото това е именно онзи, който осмисля цялото ми съществуване, и пребиваване на тази планета ~
Въздъхвам тежко, отпивам още една глътка от (както споменах вече) горчивото кафе и след поредната последвала въздишка написвам: "С ръка на сърцето (спирам за малко, за да поставя ръка на сърцето си, след което продължавам) правя гигантското признание, че аз, кралицата на драмата, мрака, и всичко песимистично, намерих Човека, който с цялото си съзнание разтърси света ми, давайки ми всичко най-красиво, ценно и безценно, като след това, изкачвайки ме на хиляди, и хиляди "метра над земята" (изкопавайки дълбок ров преди това) ме пусна и със засилка ме разби в същия този ров, който споменах преди малко. И сега е момента да отбележа, че в тези ми думи няма грам ирония, нито пък сарказъм. Паулу Коелю много точно го е казал: "Моят Захир няма нищо общо с романтичните метафори. Той си има име…"
В този ред на мисли ще добавя, че:
"... Захир на арабски означава видим, явен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепенно започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или за лудост…"
Но се случи се така, че моят Захир ме отведе на границата между лудостта и светостта. Място, много по-опасно, от което и да било друго; с усещания, много по-силни от каквито, и да било други.
Поредната болезнена въздишка се откъсва от гърдите ми, точно в този момент… Изведнъж думите заспаха и във въздуха остана витаещо онова протяжно, плачевно, и дремещо многоточие, което понякога (в повечето пъти) казва много повече от всичките думи, които има на света и които човек може да използва… И в моменти като този човешкият речник обеднява до безумие, а словата стават някак си безсилни пред това, което ние, човешките същества, сме способни да изпитаме.
И отново с ръка на сърцето, без капка сарказъм, и ирония, смея да заявя (не на света, а на себе си, защото няма нищо по-важно и безценно от това, да погледнеш реалността право в очите), че Аз, едно от (може би) най-песимистично, и негативно настроените хора на света, открих Човека, който преобрази целия ми свят, по начин, който за цял живот е белязал душата ми, тялото ми, съдбата ми и пътя, по който трябва да вървя.