Пред вратата се разнесе трясък, сетне тя отхвръкна и в Голямата зала връхлетя стражът. Летя два метра, после блъсна с шлема стола на писаря и в едно по плочите затракаха меч, перо, мастилница, щит и две глави, които се удариха, та най-после купчината се разпадна и настъпи тишина…

Боляринът смаяно се надигна от великолепния престол. Кой… Кой си позволява… Ама това… Бунт?

Не, не беше очакваният с трепет бунт на париците. Просто стражът беше изпълнил заповедта никого да не пуска, а кастрофилаксът беше изразил недоволството си. Друг начин да привлече вниманието явно нямаше – стражата беше директно подчинена на болярина, а не на началника на крепостта…

- Тиии… - започна боляринът, сетне се сети, че кастрофилаксът държи в подчинение войниците, та смекчи тона - Нещо спешно ли е, та нарушаваш заповедите ми?

Кастрофилаксът – огромен, направо опънал ризницата по мускулестото си тяло, отърси един зъб, закачил се на юмрука му, после кимна:

- Да, господарю… А този…

Боляринът махна с ръка:

- Наредих му да не пуска никого, в никакъв случай… Защото… - и той сниши глас – Щях да ти кажа после, ама като си дошъл… Страшно…

Кастрофилаксът учудено го погледна.

- Вече знаеш? Гонецът тъкмо дойде…

Боляринът впери поглед в него. В тоя поглед се смесваха учудване, неверие, очакване на нещо лошо.

- Да зная? А ти какво знаеш?

Воинът огледа залата. Освен освестяващите се писар и страж, там бяха главният псар, началникът на конюшните, първожрецът, завеждащият кухнята и домакинът. Всички с разтревожени лица, всички видимо объркани, всички предчувстващи нещо плашещо… Такива физиономии имаха слугите болярски преди десетина години, когато научиха, че Планинският змей се е спуснал по северния склон и е отвлякъл най-хубавата мома от Речното село… Е, после се оказа, че не било змей, а просто разбойникът Милен отвлякъл дъщерята на кмета… Или тя пристанала… Или разиграли всички… С две думи – голяма паника беше, струваща апоплексия на бившия готвач и разбита челюст на чорбаджи Гатювия син, нахакал се директно в скала при опита си да гони на юг изчезналия в северна посока хайдутин…

- Болярино, пристигна гонец от север. Пратили го от Дъбовград. Обсадени са.

- От кого? – едва не подскочи боляринът.

- Печенеги… Страхотна гмеж, каза ми. Пълчища. И все на коне. Обсадни машини даже карат, цял обоз талиги с тях са натоварили…

Боляринът седна на престола. Замисли се. После вдигна глава…

- Кастрофилаксе, ти отговаряш за крепостта. Имаш войници, имаш помощници, впрягай всички в работа и подготвяй крепостта. Но тия тук – и обгърна с поглед групата – няма да закачаш. Трябват ми за по-важна работа

Кастрофилаксът свали шлема и почеса озадачено бръснатия си тил. После се осмели, все пак, да попита:

- Болярино, моята длъжност изисква да браня крепостта и околностите. За останалото се грижиш ти. Но… Какво толкова важно става? Защо хората, които са ми нужни, не бива да закачам? Та кой ще изнесе оръжие за слугите? Кой ще осигури яденето тая вечер? Кой…

- Те, те – успокои го боляринът – И домакинът ще дойде, и готвачът, и всички, които са ти необходими. Но най-напред – да уредим изборите…

- Ъ? – отново зяпна воинът – Избори? Какво ще избираме?

- Не „какво“, а „кого“ – рече боляринът – Нали утре има избори… Царят нареди…

Кастрофилаксът се сети, че преди няколко месеца на престола в столнината седна нов цар. Малко философ падал, малко книжнина владеел, че даже пишел слова. Слуша едно такова, докато заспиваше в църквата оня ден… Ама избори?

- Наредено е всяко село да си избере кмет, че и селски съвет да има. В подкрепа на болярина. А също и представители на селото в болярския съвет…

- И?

-- А ти как си представяш голи и боси селяци тук, в тая зала? Не може гарван да е в клетка на пауни. Затова сега имаме по-важна задача от някакви си печенеги. Трябва да подберем хора за съвета. И, понеже селската глава корава българска от речи не отбира, подготвяме тия делви…

Посочи към няколко делви, стоящи в ъгъла. Кастрофилаксът отиде до тях, повдигна едната. Вътре затракаха някакви камъчета.

- Ще се гласува с камъчета – различни по цвят и форма за всеки кандидат. Е, ще пускат каквото щат, а после нашите хора ще докарат делвите тук. И, вместо ония делви, ще броим камъчетата от тия. Важното е кой брои. А как брои – той знае. Опитен брояч е домакинът, помощник му е главният псар, а първожрецът ще е надзора за честността на избора. Все знаещи и умеещи да живеят мои верни слуги…

Сетне махна с ръка към извитите в поклон гърбове и си позволи усмивка:

- Понякога им забравям лицата, ама подгърбията помня… Сега уреждаме изборите, както разбра. Делвите са най-лесното нещо. Но трябва да се отвеят нанякъде мислите на селяците. И сега обмисляме как. Накрая сме вече. Миналата година се сетих и ангажирах париците със строежа на пътя през Дивата долина. Не успяха да засеят, сега чакат търговците да им донесат жито, плодове, зеленчуци. Само дето цените ще са по-високи от миналогодишните…

- Защо?

- Да мислят за цените, не за бъдещето, камо ли за някаква промяна на Божия ред… Абе, работим, работим… Та ти си гледай печенегите, ние ще свършим по-важната работа.

- А печенегите? Войната?

- Печенегите не са опасни – ще заколят някой селяк, ще натиснат някои булки, ще подпалят стара колиба… После ще се оправи всичко. Ама вкарат ли селяндурите във властта   кой е ханът на печенегите..

Кастрофилаксът го погледна неуверено и неразбиращо.

- Абе, знаеш ли какво ще стане? Може нему да се кълнем – нека знаем кому. Политика е това, политика… Иска разум, а не някакви си глупави емоции и юначества…