http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=124135

Статията на Коbata ме накара да се разровя в нещата си и да споделя с вас подобно изживяване, защото човекът, за когото е писано, го заслужава!

На Г-н Алдин Алдинов

(публикувано в местния вестник преди години по повод 40 дни от смъртта му)

            В света има една приказка - за Аладин и вълшебната лампа. И макар че вълшебна е лампата, едва ли има дете, за което Аладин да не е вълшебник. Може би, защото точно в неговите ръце лампата става вълшебна, а не магьосническа. А между магьосничеството и вълшебството, казват, имало много общо, но между тях зее пропаст - еднo добро сърце.

            Какво общо имаме с приказките - знам, досещате се и дори да сте щастливи точно днес, в гърлото ви стои тежест, или мислите ви са непрекъснато в името на Аладин. Но краят, щастливият край, както в приказката, уви, липсва! Защото доброто сърце на Бай Алдинчо (Алдин Алдинов) престана да бие.

            Спомням си го все същия - пъргав, лъчезарен и щедър - неизменна част от града, от квартала. Дълги години не бях в Раднево, но дойдех ли за малко, все се случваше да го срещна и денят ми да е прекрасен. Той беше част от представата ми за родното място - едно чувство за светлина, за чистота и искрена, чистосърдечна обич. Вярвам, вие, които го познавате, сте усещали сърцето си пълно, след среща с него, защото този мил човек беше безкрайно благороден и отзивчив, като малцината слънчеви личности, които срещаме в живота си, надарени от съдбата с неостаряващо сърце.

            Баба ми и дядо ми бяха възпитали в мен силно уважение към Господин Алдинов. В моите очи той си беше един добър странник. И не само в осанката му откривах оня странен вкус на благородство и душевен аристократизъм. Той беше част от костюма и неизменното бомбе, от кристалната естетичност и етичност в поведението, от щедростта на мекия поглед зад очилата, от милите думи и обръщения към всеки.

            Пазя и един друг детски спомен: много често го срещахме, бях съвсем малка, с едно агънце. Години наред той пасеше по едно или две агънца, те бяха мериносови, едни такива бузести и сладки, струваха ми се безкрайно милички и добрички, може би като него. Така го обикнах - още от дете. Дядо ми ми бе внушил, че този човек е свят и аз знаех, че дори да не е сред най-големите имена на България, той бе равен по дух с най-светлите българи.

            Сигурна съм, че и вие сте направили някакъв свой паралел - за човека с агънцатата. Ако бях средновековен писател, щях да впиша този момент в житието му, за да съзрат всички в това знака на съдбата - паралела с Христос, агнеца Божи, който води нас, людете - своите стада.

            Големи са не само прочутите хора. Не винаги, по-скоро рядко, славата е мерило за величието на човека. Историята не дава своя исторически жребий на всеки, не отрежда място на всеки в своите паметни страници. А и дори вписаните в тях не са познати навред. На едно място по света четат и знаят едни страници, другаде - други. Затова, не славата, а духът и сърцето са мерило за истинския ръст на човека.

            Една радневка каза за Бай Алдинчо: "Живата история на Раднево", бих добавила - и сърцето и духа на нашия град. Дано да са живи!

            Връщам се пак към моето детство и спомена за един слънчев човек. Колко много са ни учили - патриотизмът, който не е студена и празна красива поза, а жив, истински, започва от любовта към родния праг, родния град, към близките. Щастливци сме, че в нашия град живя Алдин Алдинов. Този човек сееше навсякъде около себе си обич и доброта. Раздаваше се непрекъснато. Беше неизчерпаемо богат, защото, както Станка Пенчева казва, "на този свят, ако са вземали от тебе, значи си богат."

            За милия ни съгражданин, за нашия учител по френски, по дух и по човечност, за младото жизнено сърце, за обичливия усмихнат човек и скромен и кротък мъдрец скърбим!

            Но аз пак ще се върна към началото - за името на Аладин и края на приказката, за да се отрека - не, краят не е лош! Не е лош, защото целият този живот - изживян скромно и кротко, но живян истински през всеки от дните си, този живот имахме щастието да докосне и нас - най-обикновените хорица. А когато човек се докосне до живи великани на духа, заразата го прихваща.

            И може би, това не е краят на приказката, а само онази част от нея, в която ние научаваме още един урок от бай Алдинчо. Но не последен!