Владето беше обиколил половината земно кълбо. Пътешественик да беше, нямаше да е видял толкова. Професията му помагаше в това.

Кой е Владо ли? - манекен, един от най-красивите младежи, които се бяха раждали на тази земя! Чак пък толкова! - ще възкликне някой.

Въпросът не беше само в тялото, което без съмнение конкурираше и най-добре изваяните скулптори от древността. За разлика от тях, той имаше и височина, цели 190 см! Мускулите му бяха развити точно колкото трябваше, за да не заприлича на културист. Краката му - прави, дълги, добре оформени. Ще попитате откъде знам такива деликатни подробности? Ами аз съм неговият личен масажист, сянката, довереното му лице.

Освен тялото, момчето имаше страхотно излъчване. Очи с бадемова форма, дълги мигли, катранено черна, леко причуплива коса. А устата му... момичетата пощуряваха за една негова целувка. Имаше толкова екзотичен вид, че погледнеш ли го, започваш да си мечтаеш за почивка на Хаваите... естествено заедно с него. Пак някой ще полюбопитства: - А бе, ти да не си гей, та толкова влюбено разказваш за Владо?! Това в случая всъщност, няма никакво значение. Но за любопитковците ще кажа - не, нормален мъж съм си, който от пет години търси време да организира сватбата си. Клоня вече към старите ергени. Но тридесет и осем за един мъж не е чак толкова зле. Виж, за моята изгора, чийто 30 годишен юбилей празнувахме наскоро, е вече нещо друго... Затова все ме атакува на тази тема, горката, и аз все обещавам. Но тази година наистина ще го направя, живот и здраве!

Та Владето си беше коцкарче. Сменяше красавиците, без разлика от националност и цвят. Що момичета минаха през ръцете му... Не че той ги търсеше, те го намираха. Беше елегантен любовник, не може да му се откаже. Все някакви изненади им подготвяше - ту разкошен букет цветя, ту някакво меченце или сувенирче с подходящ надпис, който да поласкае младата дама... Фантазия не му липсваше. Поръчваше вечеря за двама с бутилка шампанско, пурпурни свещи и разни вкуснотии, така че да създаде една неповторима еротична атмосфера.

На следващото утро, щом се сбогуваше с дамата и обещаваше отново да се срещнат, ме привикваше за масаж. Тогава започваха мъжките ни разговори, знаете - за жени, за добри питиета, за спорт. Така минаха две-три години...

Една нощ телефонът ми звъни като на пожар. Тъкмо си бяхме легнали с моята приятелка. Гледам - номерът на Владето.

- Какво става, бе приятел?! Да не започна третата световна и аз да не съм разбрал?!

- Братче, спасявай ме! - чувам отсреща разтревожения му глас. Утре спешно пътуваме за Варна, а аз не съм във форма. От бара ме измъкнаха. Рано сутринта трябва да дойдеш до хотела. Полетът е в десет.

- Нали не си забравил, че ми даде отпуска цели три дни, а утре е едва първият! - реагирах аз на секундата.

- Не съм забравил, но и за мен беше изненада. Руснаците правят някакво страхотно

представяне на новата си есенна колекция в морската столица и мениджърът на фирмата лично ме покани. Хайде, моля те! Не искам да вземам със себе си когото и да е! Много е важно за бъдещето ми! Нали знаеш какъв голям пазар е Русия?!

Знаех слабостта му към тази страна. Имаше защо. Майка му беше рускиня. Хубава жена! На нея се беше метнал. Не че нямаше и черти от баща си - един висок балканджия, но финесът, определено, не беше наследство от него...

Не можех да му откажа?! И за мен беше добре - парички щяха да паднат... Ама как да съобщя на Вени, че едва пристигнал, пак заминавам?! Щях да се справя някак си. Не се случваше за първи път...

- Добре, добре! - казвам му аз. Но гледай да се спазариш така, че поне да заслужава това пътуване! - казах това между другото, за фасон.

- Твоето не се губи, нали знаеш! Благодаря ти, брат! Знаех си, че няма да ме оставиш сам!

Почувствах как тонът му веднага се успокои.

- И слушай, това няма да го забравя! Задължен съм ти! Да знаеш какви мацки ще видят очите ни! Хайде, лека нощ! До утре и да не закъсняваш! Целувки за Венчето!

Ни целувки, ни обещания за една дълга лятна ваканция не ù помогнаха да се успокои, като разбра, че пак излитам. Часове ми отне да я убеждавам във важността на мисията си. Докато, най-сетне, уморена се кротна на рамото ми и заспа.

Към обяд на следващия ден вече бяхме настанени в един от хотелите на Златни пясъци. Още като влезнахме в запазеното за нас студио, Владето се затресе от вълнение.

- Какво ти става, бе човек?! - попитах го аз. Що за притеснение е това?! Любовна среща да беше, нямаше толкова да се вълнуваш!

- На прав път си! Не можех снощи да ти обяснявам надълго и широко, но да, имам среща и можеш ли да познаеш с кого?! Със самата Оля Никандрова! Помниш ли я? Преди две години бяхме на изложение в Париж и тя стана Моделът на годината. Господи! Направо съм в стрес! Хайде, време е за един успокояващ масаж, че ще получа удар!

- А, сега разбирам защо толкова настояваше да дойдем. Знаел си, чумичко, че и тя ще е тук! Помня я, разбира се! Такова същество забравя ли се?! Още тогава беше "налапал ченгела", но стана нещо и се разминахте...

- Точно така! Вечерта, по време на коктейла, ù се обадиха, че баща ù е получил инсулт и тя спешно отпътува. Как съжалявам, че не успяхме да се сближим малко повече... Но хубавото е, че поне човекът се възстанови и е по-енергичен от всякога. Всъщност той ù е мениджърът от година. Така че ще се запозная и с него.

- Чакай, чакай! - нетърпеливо го прекъснах. Изглежда съм пропуснал много епизоди от тази история! Кога и как успя да научиш всичко това? Защо аз нищичко не знам?!

Влади се усмихна лукаво:

- Е, всеки си има своите малки тайни! Знаеш ли колко приятели и почитатели имам във Фейсбук - над 1200. Няма да те занимавам с тях. Пишат ми отвсякъде. Няколко месеца след онова изложение се открихме с Оля и оттогава контактуваме редовно. Мама, нали я знаеш каква лисица е, веднъж ме засече, като си говорех с нея в скайпа, и я видя. Запознаха се задочно и много се харесаха. Веднага намериха общ език, па нали са си и двете рускини, ела да видиш! Все се канехме да се срещнем... Довечера имаме среща в бара на хотела. Горя от нетърпение да я видя отново!

- Хей, тук ми мирише на нещо сериозно! Надявам се да не я хвърлиш веднага в кревата си!

Влади ме погледна изпод вежди, замисли се и отсече:

- Поне тази вечер нямам такива намерения, още повече, че и баща ù ще бъде с нас. Но докато си тръгнем... Бог знае... Хайде, на работа! Трябва да бъда в идеална форма!

След масажа се прибрахме в стаите си да си починем. Моите задължения за днес бяха свършили. Можех по-късно да си позволя да разходя в Морската градина, да пийна някъде на спокойствие бяло винце с печена рибка в крайбрежните заведения и да се полюбувам на нощното море... Имах нужда от заслужен отдих.

Така и направих. Но тъкмо бях се разположил и отпил от прекрасния гроздов еликсир, мобилният ми иззвъня. Мислено изпсувах, че не се сетих да го изключа. Беше Наталия, майката на Влади. Ние с нея бяхме почти на една възраст и имахме приятелски взаимоотношения. Гласът ù трепереше от вълнение. Талия, както я наричахме, беше много емоционален и душевен човек. Винаги говореше с вулканична вътрешна енергия, която се предаваше и на околните. Но сега не беше същото. Почувствах голяма тревога в тембъра ù. Това, че ми заговори на руски, потвърди усещането ми. Когато беше притеснена или силно развълнувана, превключваше на матерния си език.

- Иван, здраствуй! Где Володя? Я ищу его уже час и не могу связаться! Спаси меня, друг! Очень спешно надо с ним поговорить! Он с табой?!

- Здравей, Талия! Не, не е с мен. Има една лична среща. Какво се е случило? Чуваш ми се много притеснена. Добре ли сте?

- Мы добре, но можно случится что-то непоправимое със сина, разбираш? - изрече скоростно на българо-руски - Умоляю тебя, найди его и скажи ему немедленно позвонить дома. Я на завтра купила билет. Прилетаю к вам! Много важно, очень! Встреча с Олей Никандровой ли есть у него?

Не можех да я лъжа, а и нямах основание за това.

- Да! С нея и баща ù. Доколкото знам, са в бара на хотела. Ще ги намеря веднага, ако още са там, и ще му предам съобщението.

- Господи! Пожалей меня! - чух отпадналия ù глас

- Талия, какво става? Плашиш ме!

- Не могу сейчас тебе ничего обяснить! До завтра! Прошу, найди его и пусть ничего не делает с етой девушкой! Понял?! Ни-че-го! - накъсано почти изкрещя в ушите ми и затвори.

Докато говорех с нея, не разбрах как бях изпил ракията си на два гълтока. Явно имах нужда от силна доза. Платих набързо, качих се на колата и поех обратно към Златните пясъци. Шофирах бавно, като в сън. Добре, че не се случи някой "трудолюбив" нощен катаджия да ме спре. Сигурно куп глупости щях да му наговоря. Мислите подскачаха немирно в главата ми. Нещо сериозно се беше случило, но какво? Защо не можеше да ми каже, щом беше толкова спешно? Опитвах се да гадая, но нямаше смисъл...

Запъхтян, от напрегнатост, влезнах в бара на хотела. Огледах се, не го видях. Попитах бармана. Всеки уважаващ себе си барман притежава чувство за наблюдателност. Освен това, Владето и Оля със сигурност, където и да попаднеха, щяха да направят впечатление. Не се излъгах в предположенията си. Получих подробна информация, че са били там, заедно с един господин на средна възраст, пили са по един коктейл и са отишли на вечеря, доколкото той е разбрал. Въпросът беше къде?

- Говореха да хапнат нещо морско - не без гордост обясни барманът. Препоръчах им едно-две заведения във Варна, но не знам дали са последвали съвета ми.

Благодарих му и излязох навън. Имах нужда от чист въздух. Явно днес не ми беше ден...

  Опитах да звънна, с надеждата Влади да чуе телефона, ако е отворен. Нищо. Ща не ща, трябваше да го търся. Този път обаче реших да не рискувам шофьорската си книжка и взех такси, а и не познавах добре Варна. Бях се разхождал няколко пъти по центъра при предишни идвания и до толкова. Къде да се мотая по нощите.       Наближаваше 10, когато таксито спря пред едно заведение. Помолих го да почака. Не бях сигурен дали ще ги открия там, или ще се наложи да продължим търсенето. Най-после късметът ме "удостои" с вниманието си. Наистина бяха в него. Влади се зарадва, като ме видя:

- Е, приятел! И тук ме намери! Шегувам се! Явно и ти като нас си получил препоръка за това местенце?! Ела да те запозная с бащата на Оля! С нея вече се познавате, нали, Олечка?

  Оля мило ми се усмихна, здрависахме се. Баща ù се беше изправил, като да посрещне скъп гост.

- Очень приятно! Меня зовут Николай, ну конечно - Никандров.

  След обичайните за случая вежливи реплики на запознанството, ме поканиха на масата. Реших да не им развалям веднага настроението. Седнах. Поръчаха ми и питие. Вдигнахме тост за успешното представяне на на двамата в утрешния ден. И едва тогава, правейки знак на Влади да излезе с мен, казах:

- Извинете ме за минутка, трябва да освободя таксито.

- Чакай да дойда с теб! Да си купя цигари! Олечка, г-н Никандров, извинете, веднага се връщаме!

  Недочакал да излезем от заведението, Влади озадачено разтърси ръката ми:

- Хей, приятел, какво ти става, бе?! Побелял си като платно. Как ме намери? Не е случайно съвпадение, нали?

- Чакай да платя, а ти веднага се обади на майка си. Има нещо много важно да ти съобщава. Тя се обади и каза спешно да те открия.

- Да не би нещо с татко да е станало?!

- Не, друго е, но и не искаше да говори с подробности.

  Докато аз се разплащах с таксито, Влади набра домашния си телефон. Наблюдавах реакцията му.

- Мамо, какво ти става, бе?! Защо трябва да идваш до тук?! Аз ще съм зает и няма да мога да ти обърна внимание... Ще ми обясниш ли защо? До утре? Що за мистерия е това?!

  После утихна за малко. Слушаше какво му говори тя.

- Добре... макар че нищо не разбирам... Да, тук е, с нас. Много симпатичен господин. Добре де, нали ти казах, нямам намерение нищо да предприемам. Просто сме на приятелска вечеря, а и утре сутрин имам снимки и трябва рано да ставам... ОК! Ще пратя Иван да те посрещне на аерогарата. Добре... Хайде, успокой се и ще говорим утре, като дойдеш... Лека нощ!

Той затвори телефона и се замисли...

- Много загадъчно ми говори... Нищо не разбрах, освен това, че не трябвало да предприемам никакви действия по отношение на Оля... Това пък какво значи... Хайде, да не ни чакат гостите!

Допихме си питиетата. Аз не бях вечерял, но нито вече имах апетит... Поговорихме за модата, за новите тенденции, малко за политиката и решихме да се прибираме. Чакаше ни напрегнат ден...

  След двете валерианчета, които поех преди сън, спах като къпано бебе.

  Следващият ден започна относително спокойно. Емоциите се бяха уталожили, поне за малко. Взех си набързо един освежителен душ, облякох се и почуках на вратата на Влади. Той не само беше станал, но вече се наслаждаваше на обичайния си сутрешен портокалов сок с грейпфрут и фрапе с мляко. Предвидливо беше поръчал и моето двойно еспресо със сметана.

- Добро утро, Влади! Как спа? Успя ли да си починеш?

- Задоволително. Надявам се, че след твоя масаж, последван от душ, ще се почувствам още по-добре. Ваньо, в десет съм на снимки. Обещах на мама да я чакаш на аерогарата, защото нямам идея кога ще свършим. Самолетът пристига в 12 ч. Дотогава си свободен. Следобед имам репетиция, но се надявам да намерим пролука в обедните часове да си поговорим с нея. За вечерта не смея да правя планове, докато не разбера какъв беше този "пожар".

- ОК! Ще я посрещна и, ако искаш, мога да я доведа на мястото на снимките.

- Не, не, моля те! Искам да бъда спокоен. Намери ù някакво забавление - тя обича боулинга, разходките, хубавото вино. Ще ти звънна, като свършим.

   Направих му един разхлабващ масаж и се разделихме. В 11.30 вече бях на аерогарата. Полетът нямаше закъснение.

   Отдалече съзрях стройната фигура на Талия. Буйните ù руси коси този път бяха прибрани. Шалчето, увито около прекрасната ù шия, се ветрееше встрани. Пристъпваше с грациозната походка на газела. Господи! - казах си - каква жена! На 43 е вече, а изглежда толкова по-млада! Влади беше взел от майка си точно тази плавна, красива стойка.

- Добре си дошла, Талия! Как беше полетът? Радвам се да те видя, макар че снощи ни поразтревожи... Да, знам, не искаш да говорим за това.
- Здравей, Ваня! Полетът беше чудесен, но аз не можах да му се насладя... нали знаеш, имам голям проблем! Кога ще мога да видя Володя?

- Веднага, щом приключи с рекламната фотография. А дотогава си на мое разположение. Кажи какво искаш да правим? Да отидем най-напред да си оставиш багажа в неговата стая и тогава ще решим! Съгласна ли си?

- Да, Ванечка! Какво друго ми остава, освен да се съглася...

По пътя за хотела се опитвах да се шегувам, дори някакъв тъп анекдот да ù разкажа, но тя беше потънала в своите мисли и чувствах, че не ме слуша.

- Ваня, ти си голям приятел на Володя, нали? Той споделя с теб почти всичко...

- Е, може и така да се каже... макар че и аз вчера разбрах за интернет-контакта, който са поддържали с Оля. Пазеше го в тайна или просто не му е отдавал голямо значение. Нали знаеш, че има хиляди почитателки...

- Знам, но Олечка е нещо по-различно. Тя е по-одухотворено, по-изтънчено същество. Запознах се с нея в скайпа, говорихме два-три пъти и останах с много приятно чувство. Ваня, имам нужда да ти разкажа нещо много съкровено. Ще ме изслушаш ли? Знам, че всичко ще ти се стори необичайно, нещо като приказка, но е истина...

  Тя говореше някак си несвързано, припряно. Погледнах я. Сякаш за минути се беше състарила с години. Едва забележимите бръчици около красивите ù очи бяха се вдлъбнали. Погледът ù излъчваше толкова болка, че се уплаших от това, което предстоеше да ми разкаже, без да знам какво е то... Започна като в просъница...

- Бях в последния клас на балетното училище. Само на седемнадесет. На едно парти се запознах с Николай. Още като го видях, погледът ми остана в него. Старши лейтенант, строен, с тъмно кестенява коса и пъстри очи. Покани ме да танцуваме. После ме изпрати до нас. След седмица, като се връщах от училище, ме чакаше пред входа на жилищния блок. Така започна нашата дружба. Летях от щастие. За първи път се влюбвах истински. Той също. Срещахме се тайно, защото баща ми беше много строг и ме беше страх от неговата реакция.

   Николай беше с 9 години по-голям от мен. Тази разлика можеше да стресне мама и татко. Освен това те имаха големи планове за мен, а бях и единственото им дете. Минаха три-четири месеца и тъкмо бяхме измислили как да съобщим на родителите ми за нашата връзка, когато Николай ми каза, че трябва да замине по служба далече, но до няколко месеца ще се върне и ще се оженим. Трябваше да се разделим. Вечерта се отбихме в квартирата на един негов приятел и тогава за първи път почувствах докрай мъжката страст и нежност... Разбираш, нали...

Гласът ù затрепери, от очите ù рухнаха сълзи...

- Таличка, моля те, не се вълнувай толкова. Ако този разказ те разстройва, не говори...

- Ваня, ты не понимаешь! Надо рассказать! Само така ще се успокоя. Толкова години вече той тежи вот здесь! - и тя удари гърдите си със свит юмрук. Трябва да изтръгна тази болка. Няма вече за кога да я крия...

   Той тръгна. Служеше в специални войски. Беше краят на войната в Афганистан. Представяш ли си, бяха го изпратили там. Но това го разбрах впоследствие, от баща си. Минаха месеци, а от Николай - ни следа. Аз залинях, отслабнах. Мама имаше някакви съмнения и ме заведе на гинеколог, който потвърди подозренията ù. Бях бременна в четвъртия месец. Не криех, просто не знаех. Баща ми, директор на огромен машиностроителен завод, не можеше да приеме такъв "позор" и настоя да направя аборт. Мама не разреши. Тя се страхуваше да не се повредя нещо. И вместо да стана студентка в Академията по балет, където бях приета, аз започнах да наедрявам. Татко, чрез свои познати в армията, разучи за Николай. Информацията беше потресаваща. Последно го видели ранен и как двама афганистанци го мъкнели за ръце. Никой не ни даваше надежда за възможността да е жив. Тогава баща ми реши да ме изпрати до негови приятели в България, за да родя детето. Искаше да го дам за осиновяване и да се върна в Русия. Не го направих. Да са живи и здрави тези хора. Много ми помогнаха. Колко сълзи съм проляла на рамото на стрина Руска и чичо Радо... Те ми станаха като втори родители. Научиха ме как да къпя бебето, как да го храня, те го кръстиха. После, като Влади навърши годинка, го дадох на ясли, а аз започнах работа като помощник-треньор в една балетна школа. Парите не бяха много, но и мама помагаше. Справях се. Дълбоко в сърцето си таях скрита надежда, че Николай може да е жив, да ме потърси. След още две години се запознах със сегашния бащата на Влади. Беше млад архитект, току-що завършил института. Няма да те занимавам с подробности. Харесахме се и се оженихме за 2-3 месеца. Влади беше влезнал в третата си годинка. Разказах му своята история и той пожела да осинови сина ми. Бях му много благодарна за този жест. Решихме, че няма смисъл да казваме на Влади, че биологическият му баща е друг човек. Та нали Слави го изгледа като собствен син... Сега знам, че сме направили грешка. Трябваше като порасте да му обясним. Той щеше да разбере. Закъсняхме... Сега разбираш защо съм толкова притеснена. Името на бащата на Оля е същото като на моя Николушка... Ами ако наистина е той?! Какво ще правя? Господи! Много съм объркана, Ваня...

- Талия, успокой се! Може да е просто съвпадение.

- Може... дано, но влезнах във Фейсбук и прочетох, че Оля е от Смолянск. От местните села беше и Николай... Възможно ли е такова съвпадение.. И как ще обясня на сина си своето мълчание толкова години...

- Не бързай да правиш изводи. Това само ще ти кажа. А за Влади не се притеснявай. Той е логично момче. Отначало може да реагира, но като поразмисли, ще разбере, че не си искала да нараняваш детската му психика, че не си знаела за по-нататъшната съдба на баща му... И всичко това си го направила само за неговото добро.

- Ваня, а представяш ли си, ако е същият Николай, че той може въобще да не предполага, че има син?! Света Богородице, помоги мне!

   Талия скръсти ръце за молитва и тихичко си зашепна... Оставих я с мислите ù... Бях зашеметен от разказа ù. Главата ми щеше да се пръсне. Наближавахме хотела...

   Още щом я настаних в стаята на Влади, поръчах по едно питие за двамата, че макар и обедно време, имах нужда от нещо наистина силно. Талия пожела един джин с тоник, а аз не устоях поръчаното уиски да не бъде двойно. Със скоростта, с която се движеха събитията, ми идеше бутилка да поръчам...

Разположихме се на балкона, с изглед към морето.

- Ваня, как да постъпя? Откъде да започна? Боюсь... Много...

- Не мисля, че е време за страх. Но може би най-напред трябва да се срещнеш с Николай Никандров?!

- Ой, Ваня, что ты говоришь?! Нет у меня силы за что-то такое... Как да го погледна в очите след толкова години и да му кажа, че има син?! Нет, не могу...

- Слушай, Талия, мисля, че е все пак по-добре от него да започнеш, защото човекът преди две години беше получил инсулт и трябва да бъдем внимателни с него. С една изненада като тази, която го очаква, може и в гроба да го вкараме, а не искаме това, нали?!

Талия уплашено ме погледна и взе да търси дърво, за да чукне по него.

- Пази Боже!

- Ето затова ти предлагам да потърся господина в стаята му и да му обясня, че майката на Володя случайно се е оказала тук в командировка и е пожелала да се запознае с Олиния баща... Логично ми звучи... все нещо ще измисля... Какво ще кажеш?

- Не знаю... може би имаш право... Ну, нека малко да помисля... идея хорошая... Ну, что, давай! Попробуем так... и каквото стане, да става! Но моля те, искам и ти да бъдеш с нас!

- Добре! Това е лесна работа! Дотам да стигнем... Хайде сега, наздраве за нашия отбор! - опитах се да се пошегувам - Ти остани тук, освежи се, а аз ще отида да го намеря. Ако не е в стаята си, ще е на снимките...

   Добре, че беше станало въпрос предишната вечер къде са настанени нашите познати, че иначе трябваше да се обръщам към рецепцията и нещата щяха да се позабавят. Не разполагахме с много време. Всеки момент Оля и Влади можеше да свършат снимките и да се приберат. А ние до тогава трябваше вече да сме се срещнали с г-н Никандров...
   Ако някой вчера ми кажеше, че идвайки във Варна, ще стана герой от житейски трилър, щях да му се изсмея в очите, но... животът понякога "сервира" обрати...

   Лесно намерих студиото на Оля и баща ù. Поех дълбоко дъх и почуках. Почувствах как започнах да се треса от вълнение. Търсеният господин отвори, позна ме и много сърдечно ме поздрави. Покани ме да вляза. Мисията ми беше достатъчно сериозна, за да разговаряме на вратата и затова без много да се мисля, почти нахълтах вътре. Първо го попитах дали има малко свободно време да пийнем по едно питие и после му обясних това, за което се бяхме уговорили с Талия. Той с радост се съгласи. "Ох! - помислих си аз - само да знаеш за какво става дума, сигурно щеше да се затичаш като бегач на 100 м..."

   Забелязах една тенденция, която с часове растеше в мен - да измислям някакви тъпи изрази, които да ми звучат като шега. Трябваше, като се върнем в София, да отида на психолог, да ми постави диагноза. И за да не продължавам с мислите в този дух, звъннах веднага на Талия и я предупредих да ни чака. После наистина поръчах онази злощастна бутилка уиски... Дано всичко свършеше скоро и с добър край, защото, отгоре на всичко, клонях да се превърна в алкохолик...

   Не знам как да ви разкажа събитията, които последваха. Трудно ми е да ги пресъздам с думи. Но ще се опитам. Дано успея...

   С бодра крачка поехме към Талия. Тя ни отвори и ни покани в стаята. Едва тогава вдигна синия си поглед взря се в госта и ни жива, ни умряла продума:

- Очень приятно! Наталия Петрова.

- Я - Николай Никандров. И мне очень приятно. Той се загледа в нея... закова погледа си. Замръзна. Но ти, ти... ти си ... - не смееше да продължи - Ти си моята Наталия... Може ли това да е вярно?! Господи, не сънувам ли?

- Да, Коля! Аз съм, мили мой... твоята "сладка балерина", както ме наричаше тогава... помниш ли?!

   Ръцете им още бяха една в друга. Никандров не смееше да мръдне, сякаш се страхуваше да не изчезне магията. После леко се залюля. Талия го подкрепи, сложи го да седне, а аз бях готов вече с чашата с вода. Дадох му и ударна доза от моите спасителни валерианчета... Той механично ги изпи и отново погледът му се впи в нея. Оглеждаше я от глава до пети отново и отново... ненаситно... невярващо... Талия придърпа един стол и седна до него. Хвана му ръцете и тихо заговори:

- Мили мой, стар приятелю, аз те имах за загинал... Господи, колко години минаха от тогава - четвърт век... Защо не ми каза къде отиваш, Николушка, за да знам къде да те търся... Нямаш представа какво преживях след твоето заминаване... Защо не ме потърси като си се върнал?

   Направих знак на Талия да не го затрупва с въпроси, да му даде малко време, за да се съвземе от изненадата. Тя кимна в знак на съгласие, а аз налях на всички по едно уиски. Казват, че в малки дози било полезно за сърцето. Сега е моментът да се докаже това твърдение - помислих си аз, наливайки чашите.

- Хайде, за срещата! - отсякох високо, за да пречупя настъпилата тишина.

- За встречу! - едва промълви Николай и само за миг отклони поглед от Талия.

- Натали...

- Да, милый, скажи, слушаю тебя...

- Нима всичко това се случва тук и сега? Откъде се взе? Не си ли в Америка? Баща ти ми каза, че си заминала там да следваш и няма смисъл да те търся, защото си се омъжила.

- Какво? Что за глупости ти е наговорил?! Кракът ми никога не е стъпвал там. Но... кога си го видял? Защо на мен нищо не е казал?

- Попита ме защо не съм ти казал и къде съм изчезнал... Нямах право, беше секретна мисия...

- Знам, знам, Коля. Научих по-късно, че си бил ранен и си попаднал в плен. Казаха ни, че няма никаква надежда да се спасиш жив от лапите им. Баща ми получи информацията от "надежден източник", както се изрази тогава той.

- Да, точно така, но историята има и продължение. Лежах в някакъв нечовешки затвор и се възстановявах много бавно. В левия ми крак имаше куршум, който така и не извадиха. Кракът ми започна да гангренясва и по чудо го спаси един затворник, местен човек, който по погрешка беше попаднал при мен. Той заръча на един свой познат да му донесат някаква билка. С нагорещен нож отвори раната и я сипа вътре... На следваща година, през август, ме размениха с някакъв важен техен човек и така се завърнах в Родината. Веднага те потърсих. Баща ти ме прие много резервирано, почти ме изгони, като каза, че няма никакъв смисъл да ровя в миналото и че аз съм бил "мъртъв за теб"... Трудно ми беше да приема думите му, дълго страдах, но и нямах друг избор. Щом ти беше толкова далече и не можех дори да ти пиша, примирих се със съдбата. Три години лекуваха крака ми. Претърпях четири операции, докато накрая ми сложиха пластмасова кост и, слава Богу, здравето ми се позакрепи.

- Коля, а кога се ожени?

- Преди 15 години.

- Но... дъщеря ти е на 21... доколкото знам.

  Талия погледна към мен с широко отворени, пълни с надежда очи... Аз стоях като вцепенен.

- Така е. Но аз не съм биологичният ù баща. Баща ù беше мой много добър приятел, който загина при автомобилна катастрофа, когато Олечка беше само на 5 годинки. С майка ù се познавахме добре. Уважавахме се. Не исках детето да попада в каквато и да е среда и реших да я осиновя. Но преди това трябваше да се оженя за майката...

- А други деца? Не създадохте ли други деца?

Николай наведе глава...

- Извини ме, Коля... не исках да бъда нетактична... Прости ми...

- Нищо, мила, не се вълнувай... Просто, без да искаш, засегна една стара болка... След раняването не можех вече да имам деца. Затова и приех Оля и я отгледах като своя, родна дъщеря. А и тя излезе много добро дете. И досега никога, с нищо не ме е наранила или обидила. Знае, че е осиновена, но от първия ден, в който влезнах в дома им, започна да ме нарича "татко". Тя имаше нужда от един любещ баща, а аз - от една любеща дъщеря...

- Коля, мили... Татко не само те е излъгал... Бог да му прости... но и е премълчал нещо много, много важно, което можеше да промени съдбите ни...

  Аз, изтръпнал, чаках да видя как Николай ще реагира на новината, която щеше да чуе. Той вдигна очакващи очи към Талия.

- И още ли има? Казвай...

- Отпий мъничко уиски... успокой се... Добре ли си?

- Да. Толкова съм преживял, ще преживея и това, каквото и да е...

- Това е нещо хубаво, неочаквано хубаво, но нали знаеш... понякога и радостта боли... Николушка, няколко месеца след като ти замина, аз разбрах, че съм бременна с твоето дете, мили.

Николай я погледна, сякаш да се увери, че на него говори.

- Истина ли е това? - попита той почти уплашено. И какво стана с него? Махна ли го?

- Не, мили! Задържах го и заради това бях наказана от татко. Лиши ме от следването и ме изпрати тук, в България. Срамуваше се от мен...

- И после? Какво стана после? Роди ли се детенцето? - ръцете му се затресоха.

- Да, родих едно здраво и красиво момченце и го нарекох Владимир.

- ... Господи... нима... нима... искаш да кажеш, че Володя е мой син... Господи... какво щастие... аз имам син... Благодаря ти, моя сладка балерино! Благодаря ти, любов моя! Благословена да си, че ме дари с тази вест... Цял живот съм мечтал за син... имал съм го, без да знам...

- Да, Коля, твой и мой син, наша кръв.

Николай протегна двете си ръце за прегръдка. Талия се притисна в него и вече не можеше да спре сълзите си...

- И твоето идване тук не беше случайно, нали? - шепнеше Николай.

- Не, мили... Не беше. Уплаших се да не би да се влюбят брат и сестра... Но вече съм спокойна. Само че има още нещо, което трябва да свършим - вече ние, двамата. Володя също не знае, че бащата, който го отгледа, не е неговият биологичен баща. След като те мислехме за загинал, не искахме да внасяме смут в детската душа и не му казахме. Но вече е време да узнае истината. И дано нашите деца имат по- щастлива съдба от нас двамата...

- Ваня, Ванечка, благодаря ти, миличък! - най-после Талия си спомни за моето почти призрачно съществуване.

  Свит на един стол, здраво стискайки "историческото" уиски, сигурно изглеждах като призрак. Едва се надигнах. Приближих се към тях. Прегърнах ги. Чувствах се не по-малко щастлив от тях...

   За 24 часа се бях помогнал на един баща да намери сина си, на една майка - да намери изгубения баща на детето си, бях поел толкова много емоции... и уиски, колкото сигурно друг не беше го сторвал за цял живот... А и мисията ми не свършваше с това... Най-трудното беше зад гърба ми, но предстоеше изпълнението на последната точка от великия план на "отбора ни" - синът да узнае за биологичния си баща. Не знам защо тази задача вече не ми изглеждаше толкова трудна. Може би затова, защото младостта е винаги по-непринудена и по-лесно приема събитията и промените...

   Бях сигурен, че ще се справя. Другото, което трябваше спешно да сторя, беше в най-скоро време да се оженя. Видях с очите си до къде може да доведе отлагането на подобни важни решения. Нямах никакво желание да рискувам... Но това е друга тема, която не влиза в рамките на този разказ...