Искам да си го излея!
4 min reading
Простете, че пак ще възмущавам граматиката ви с препинателни. Простете, че може пак да ви накарам да се скарате във форума. Простете, за жлъчта в която ще ме обвините, но трябва да си го излея. Искам да пусна гнева си да бяга, иначе ще се превърна в някое от онези безплътни животни, които кръстосват по улицата и се именуват човеци.
Съжалявам, че съм такава, че не мога да гледам бездушно в очите някой да страда. Преглъщам, когато ме наричат луда, за това, че съм дала два лева на циганката на гарата, макар да съм пред заплата. Сърцето подсказва, че съм човек и скимтящото бебе в ръцете и не заслужава да страда. Съжалявам онази, която си е вдигала краката с оправданието, че обича, а после е захвърлила новороденото на произвола. Съжалявам себе си за егоизма и малодушието и оправданието, че не мога всички да осиновя. Не съжалявам, че помагам на малки животинки, захвърлени от безразсъдни лицемери, които, ама много, обичат животните. Не съжалявам, че давам пари, за да ги излекувам и да подпомогна новите им стопани, докато се превърнат в щастливи и весели кутрета. Не съжалявам за обидите, които получих, за това, че защитих приятелка, чийто съпруг я напусна. Че криех, че давам пари. Не съжалявам за левчетата, които съм изпратила в помощ на всеки проект, който ще спаси човешки живот или ще направи щастливо животинче. Не съжалявам за усмивките им, за целувките им, за времето в което убеждавам мастити босове да отделят от лъвския си пай, за да нахранят захвърлено сираче. Знам, че има много, които го правят, че те са сред вас...
Гризат ме бесовете, като гледам самодоволната мутра на Емилия Масларова по телевизията. Гади ми се от тази благодетелка на народа български. Охранена и лъснала, като току-що онодила се свинка. Побрала задника си декар и половина в сграда за милиони. Националната ни гордост! Докато баба ми, пък и вашите се свиват в мизерните си апартаментчета, увити в одеяла и зъзнат в очакване на онази с косата да ги грабне. Гади ми се от диамантите по врата и, от панталоните и за 1500 лв, от гъгнивото и гласче и обясненията и, че не мога да си взема майчинството щото разбирате ли шефа ми е педераст?! А къде е държавата майка, която да ми покаже пътя по който да постигна правата си? Която да заплати достойно труда на онези, които цял живот са строили светлото бъдеще?! Нима те не заслужават почивка в Гранд хотел Варна?!
Плюя в лицето на всички онези, които се осмеляват да ме погледнат в очите и да ми кажат, че американецът работи на три места. И аз работя, ама не се бия в гърдите. Аз съм българка и съм горда от това! Не желая да ставам изтривалка на някой комплексиран бюрократ. Няма да се съглася на някоя леля с двойна брада да управлява живота ми, не съм съгласна с това. Все по-често се питам - нима само аз се бунтувам?! Нима само аз се усещам в лицемерна среда?! Нима само аз искам да надигна глава и да кажа, че сериалът в пет и двайсет и концертът, организиран от някой, чиято съвест го е загризала, не са ми достатъчни?! Нима само аз не искам да избягам от тук, а да променя нещо за добро в този живот?! Не гледайте празно в живота, той е цветен, а ние сме хора. Слабите не бива да умрат, а трябва да се подпомогнат от по-силните. Не подритвайте малкото кученце, което скимтейки идва за помощ до вас, а се опитайте да спасите живота му. Не се надявайте всички изоставени бебета, да бъдат отгледани от държавата. Тя сега не е майчица, за съжаление. Не стискайте до безкръвие сърцата си, за да отминете нечии тъжни очи! Знам, че животът ни е тегав, че сме уморени, изтормозени, безверни до безразличие, но аз надигам глава всеки ден и казвам, че не ме е страх да застана дори пред онези, които най-много обичам, за да дам надежда на някой, за да бъда полезна. Никой не е закопан с парите си, но много хора не са постигнали мечтите си.
Слушам как всеки коментира нещо, спорят, разгорещяват се... Реалността е грозна, но няма да я променим с думи. Убийците по пътищата, които летят с несъобразена скорост, без да се замислим че дупка и 120 км в час може да ни убият. А парите дадени за винетка, отиват незнайно къде?! Лекари, които спасяват животи в ненормално лоши условия. А ги псуват, че са подкупни, а не с всички е така... Пациенти, които са спасени, а умират от болнична инфекция, защото някой мазен министър е предпочел да отиде на уикенд в Монте Карло с дарените пари. Пенсионери, които цял живот са бъхтали, за да събират пари за погребение, от страх, че може да останат незакопани. Срам, хора, не издържам вече! Овчи народ сме и такъв ще си останем. Кой не ни яха??? То генерали, то партийци, то царе, комсомолци и всеки път се надупваме с все по-голямо удоволствие. Къде е непокорният Аспарухов дух? Къде е устременият Симеонов век?! Къде е мъдростта на Иваница?! Срам! Срам и позор, че се продадохме, че не се погнусихме от великия план на новия ред. Срам, че и от Бога вече страх няма. Нали подкупихме Светата църква...
Спирам, оставям ви да продължите, да покажете несъгласието си, защото бунта тръгва от просветените, а вие сте от тях..
Хвърлям камък сега и се надявам да ме последва лавина, защото не искам да живея в примирение, не искам да стана бездушна, не искам да забравя тъжните очи и да се залъгвам, че живея пълноценно...
Съжалявам, че съм такава, че не мога да гледам бездушно в очите някой да страда. Преглъщам, когато ме наричат луда, за това, че съм дала два лева на циганката на гарата, макар да съм пред заплата. Сърцето подсказва, че съм човек и скимтящото бебе в ръцете и не заслужава да страда. Съжалявам онази, която си е вдигала краката с оправданието, че обича, а после е захвърлила новороденото на произвола. Съжалявам себе си за егоизма и малодушието и оправданието, че не мога всички да осиновя. Не съжалявам, че помагам на малки животинки, захвърлени от безразсъдни лицемери, които, ама много, обичат животните. Не съжалявам, че давам пари, за да ги излекувам и да подпомогна новите им стопани, докато се превърнат в щастливи и весели кутрета. Не съжалявам за обидите, които получих, за това, че защитих приятелка, чийто съпруг я напусна. Че криех, че давам пари. Не съжалявам за левчетата, които съм изпратила в помощ на всеки проект, който ще спаси човешки живот или ще направи щастливо животинче. Не съжалявам за усмивките им, за целувките им, за времето в което убеждавам мастити босове да отделят от лъвския си пай, за да нахранят захвърлено сираче. Знам, че има много, които го правят, че те са сред вас...
Гризат ме бесовете, като гледам самодоволната мутра на Емилия Масларова по телевизията. Гади ми се от тази благодетелка на народа български. Охранена и лъснала, като току-що онодила се свинка. Побрала задника си декар и половина в сграда за милиони. Националната ни гордост! Докато баба ми, пък и вашите се свиват в мизерните си апартаментчета, увити в одеяла и зъзнат в очакване на онази с косата да ги грабне. Гади ми се от диамантите по врата и, от панталоните и за 1500 лв, от гъгнивото и гласче и обясненията и, че не мога да си взема майчинството щото разбирате ли шефа ми е педераст?! А къде е държавата майка, която да ми покаже пътя по който да постигна правата си? Която да заплати достойно труда на онези, които цял живот са строили светлото бъдеще?! Нима те не заслужават почивка в Гранд хотел Варна?!
Плюя в лицето на всички онези, които се осмеляват да ме погледнат в очите и да ми кажат, че американецът работи на три места. И аз работя, ама не се бия в гърдите. Аз съм българка и съм горда от това! Не желая да ставам изтривалка на някой комплексиран бюрократ. Няма да се съглася на някоя леля с двойна брада да управлява живота ми, не съм съгласна с това. Все по-често се питам - нима само аз се бунтувам?! Нима само аз се усещам в лицемерна среда?! Нима само аз искам да надигна глава и да кажа, че сериалът в пет и двайсет и концертът, организиран от някой, чиято съвест го е загризала, не са ми достатъчни?! Нима само аз не искам да избягам от тук, а да променя нещо за добро в този живот?! Не гледайте празно в живота, той е цветен, а ние сме хора. Слабите не бива да умрат, а трябва да се подпомогнат от по-силните. Не подритвайте малкото кученце, което скимтейки идва за помощ до вас, а се опитайте да спасите живота му. Не се надявайте всички изоставени бебета, да бъдат отгледани от държавата. Тя сега не е майчица, за съжаление. Не стискайте до безкръвие сърцата си, за да отминете нечии тъжни очи! Знам, че животът ни е тегав, че сме уморени, изтормозени, безверни до безразличие, но аз надигам глава всеки ден и казвам, че не ме е страх да застана дори пред онези, които най-много обичам, за да дам надежда на някой, за да бъда полезна. Никой не е закопан с парите си, но много хора не са постигнали мечтите си.
Слушам как всеки коментира нещо, спорят, разгорещяват се... Реалността е грозна, но няма да я променим с думи. Убийците по пътищата, които летят с несъобразена скорост, без да се замислим че дупка и 120 км в час може да ни убият. А парите дадени за винетка, отиват незнайно къде?! Лекари, които спасяват животи в ненормално лоши условия. А ги псуват, че са подкупни, а не с всички е така... Пациенти, които са спасени, а умират от болнична инфекция, защото някой мазен министър е предпочел да отиде на уикенд в Монте Карло с дарените пари. Пенсионери, които цял живот са бъхтали, за да събират пари за погребение, от страх, че може да останат незакопани. Срам, хора, не издържам вече! Овчи народ сме и такъв ще си останем. Кой не ни яха??? То генерали, то партийци, то царе, комсомолци и всеки път се надупваме с все по-голямо удоволствие. Къде е непокорният Аспарухов дух? Къде е устременият Симеонов век?! Къде е мъдростта на Иваница?! Срам! Срам и позор, че се продадохме, че не се погнусихме от великия план на новия ред. Срам, че и от Бога вече страх няма. Нали подкупихме Светата църква...
Спирам, оставям ви да продължите, да покажете несъгласието си, защото бунта тръгва от просветените, а вие сте от тях..
Хвърлям камък сега и се надявам да ме последва лавина, защото не искам да живея в примирение, не искам да стана бездушна, не искам да забравя тъжните очи и да се залъгвам, че живея пълноценно...
© Деси Мандраджиева All rights reserved.
