ИСПАНСКИ ДНЕВНИЦИ

              (1)

   Моята нова седмица започва от неделята.

   Слънцето срамежливо хвърля лъчите си върху въртящия диск от ДВД-то на терасата отсреща и повдига още повече настроението ми. Специален ден е днес, без нито един дом за гладене и чистене. Да не кажа, че от години не съм имала този късмет. От вълнение не можах да спя и когато затворих очи, сънувах нещо ужасно. Дъщеря ми бременна, а бута празна количка, в която аз търся нещо, но не го намирам. Паднали стени, разрушени сгради ме събудиха с главоболие и свито сърце, защото сънят не предвещаваше нищо добро. Сещам се, че е неделя и това ме успокоява, защото знам, срещу празник сънищата не се сбъдват, но ужасът ме притиска. Моля се на Боговете да ни закрилят, да завършат делото си докрай. Да поднесат на детето ми оня дар, който ще осмисли живота ù.

     Отварям терасата и виждам първите лъчи на изгряващото слънце, а това ме развеселява.

     Тези, които са чели “Тъга и сълзи”, познават белия гълъб и снежинката, които долетяха от България, от моя дом и ще украсяват стената на хотела отсреща за празниците, а после ще ме изоставят и ще си отидат. Така, както го правят ятата през есента. На балкона моите весели теменужки, които откраднах от градината, където продължава да стои близо до тях мъдрата стара пейка с нарисуваното сърце, от което капе кръв. То е на оная майка, Мария Хосе, на която са отнели двете деца, а тя живее в дом за слепи хора заедно с кучето си Камбера.

      Способността да разговарям с предмети, цветя и животни прави живота ми разнообразен, в противен случай аз съм мъртва. Мъничката теменужка, от която ме гледат сините очи на сина ми, сякаш иска да ми каже нещо:

      - Защо си замислена така, да не са ти потънали гемиите? Нали вече няма да тъжиш?... Малко ли плака?

      Как да ù кажа, че сърцето ми все още е на топка и не мога да се боря със страха. Изтощих се от мъка и сълзи. Силите за борба ме напуснаха, но цветенцето ми ”намига” и ме развеселява отново.

      Махам на гълъба и снежинката и паля голямата бяла свещ пред иконата на Боговете, защото предишната е свършила и ги питам, защо количката в съня ми е празна?... Защо има разрушения?... Те си мълчат и сякаш с това ме съдят за нещо. Признавам всички грехове, за които си спомням. Броя ги да не пропусна някои от големите и се успокоявам малко.

      “Емпресата” ми спи. Чудя се как моите пръсти, вкопчили се в безжизненото тяло на сеньората, могат да я вдигнат от леглото и да я поставят на крака, а раменете и кръста ми пращят от болка, но диска от ДВД-то пречупва лъчите на веселото слънце, сякаш в него е дъгата, а това говори, че времето е с нас, няма да работим днес. Затова “кротуват” всички - дископатии, ръце и крака. Нали сега онази лъжица с олиото, с която Мъдреца изпитвал до каква степен са помъдрели хората, дали гледат в нея, да не се изсипе капката и не виждат, че животът се движи напред, а не назад и умните не желаят да крепят лъжици и ги захвърлят, а това е критерият, че са помъдрели. Та, моята лъжичка аз крепя и съм впила поглед в нея, да не капне нещо от олиото и не я захвърлям, за да се огледам наоколо как живеят хората. Да се озърна и разбера, че нещо “скърца” от годините и всеки момент може да се търколи някое колело от каруцата и тя да спре.

      Това си мисля, като кокетнича пред огледалото и сменям една дреха с друга, да изглеждам по-добре. Учудвам се, че го правя и може да загубя още някоя капка от лъжицата, ако продължа още дълго време да подреждам “буклите” по главата си. Сменям едни обеци с други и си мисля за пъпа на дъщеря ми, в който лятото открих, че има нещо подобно като моите обеци, с които се кича, за да изглеждам красива. Сякаш това има някакво значение.

      Откъде се породи изведнъж този интерес към външността ми?... Сещам се! Разбира се, че онова едва забележимо петънце с малката бяла точка в средата, която вече има първото фото, ме кара да се чувствам така, сякаш са ми пораснали малки криле. Така си мисля аз и мятам на гушата голям гердан, който ще краси днес блузката ми. Готова съм за излизане. Накипрена като Цеца от София в неделните дни. Непременно трябва да ме види пейката! Тъгата поражда мъката, а една частичка радост може да те обърне на 180 градуса.

      Кандилкам се насам-натам на високите токове и от височината ми се вдига самочувствието. Намигам си със светофара, а аз сякаш вървя по въжен мост - бавно и сигурно, без да тичам като луда да премина на червено, за да спестя някоя секунда при отиването ми на работа. Правя го почти всеки ден в три следобед, при което испанските шофьори рискуват да ме “лежат за свястна” и не намалят скоростта, а ми дават знак с клаксоните си, че съм в нарушение. Чакащите пък на светофара отсреща цъкат с език и се чудят дали не съм от ония “търсачи на силни усещания”, които рискуват и надвиват собствения си страх. Аз пък, без угризение на съвестта, пребягвам и на следващия светофар по същия начин, на червено.

      Днес не е така. Спокойно стърча върху “самочувствието” и много бавно пресичам, макар че е  червено вече:

     - Ще чакат - си казвам, - защо трябва да бързам?... Денят е мой. Който бърза, бавно стига - и приближавам моята пейка.

      - Какво става с теб, момиче? Пак ли те болят краката? Ходиш като пребита - ме посреща тя, моята, тази, която предпочетох заради издълбаното сърце.

      - Нищо подобно. Днес нищо не ме боли. Ще почивам - отговарям аз развеселена.

      - Какво ти е?... Има промяна. Да не си слагала от оня, скъпия крем, дето те беше подмамила да купиш онази хубавица от телевизора?... Значи е вярно, че подмладява с няколко години?... Тази пола е скъсана отзад и отпред. Защо не си я зашила?... Не я тегли да покриеш с нея колената си, тя не е от ластик.

     Прихвам да се смея. Обичам сълзите от радост и смях. Те имат по-благ вкус, в тях липсва солта. Това, че казваме” умирам от смях” няма нищо общо със смъртта. Аз предпочитам да умирам от смях хиляди пъти, отколкото само един път без него.

     Гледам ”сериозните” цветя, които приличат на зелки, но са къдрави и са подредени като килим. Колко ли време са си играли “убийците на цветя” да ги наредят така тия “къдравелки”, на които листата са изрязани като с ножица. Като възрастни госпожи са... Държат се сериозно, сериозно. Не се смеят с глас като мен.

   Пейката ме връща на мястото:

     - Днес изглеждаш добре. Къде отиваш с този букет бели маргарити? Да няма рожден ден някоя твоя приятелка?

     - Има. Ванчето от Дъбник. Онази, дето преди седем години дойдохме на екскурзия в Испания до Мадрид, но забравихме да се върнем. Аз поне имах кой да целувам. Сутрин на ставане и вечер на лягане - правех го за сеньората ми, а Ванчето от мъка целуваше едно конче, на финка извън Мадрид, като че то беше пристигнало от България от нейния двор.

      Цветята не са за нея. Те са за Богородичка, за това, че се моли на Боговете да помогнат на дъщеря ми и задържаха онова мъничко същество, което има вече първата си снимка. На Ванчето ще подаря една майчина сълза, от ония, с които замесих питката за Богородица.

     - Какво каза? Снимали ли са го вече? Носиш ли я да го видя- чуди се пейката, а това ме разсмива още повече.

     - На видеозон, за да се убедят, че е там. Дъщеря ми спи с листчето, да не би да ù го отнеме някой, а аз я съветвам да се научи като мен да му говори. Да му казва, че вече го обича, че е част от нея, както тя е била от мен и да го помоли да стои мирно, да не бърза да излиза до август.

     - Не знам! Като не разбирам нищо! Сега апаратите за фото видеозон ли се казват? - чуди се пейката.

     - Онези деца, дето ги правят в епруветки, са по специални и затова ги снимат да видят растат ли, там ли са... Остава малко да се разбере дали има сърце.

   Нужно е търпение. Ще чакаме.