Възрастният мъж седеше до голямото махагоново бюро, държеше цигара и гледаше събеседника си, като странно екзотично животно невиждано досега. Дните в които трябваше да му даде по някой друг житейски урок бяха тежки. Пое дълбоко дъх и го погледна отново.

 - Е, да... - каза той - често ще изричаш думите ''обичам те'', докато не съзреш истинския им смисъл. Тогава ще си позволиш да ги кажеш един, най - много два пъти. Те са отговорност!

- Но аз наистина я обичам! - Изкрещя почти до болка високият съсухрен мъж в бялото кресло. В тона му се четеше неприкрито детинско упорство.

- Тя те изигра скъпи, приеми го. Пак ще ти кажа клишираното ''любовта е сила'', но докато не те уязви, тогава губиш и нея и себе си. Но ти си влюбен в измислицата в главата си, драги, във фантастично привидение създадено от копнежи, в една лъжа.

Отново дръпна от цигарата си и се прокашля сподавено, белег на още една старческа болест, която му носеше любимата цигара.

 - Любовта, синко, е сила, наистина е, докато не се пристрастиш, а сториш ли го, това вече не е любов, като с цигарите нали разбираш - само лош навик.

 - Обаче, ти не се отказа от тях - рече младият мъж.

 - Да... и се разболях.