1.Среща на пътя

         „В Легендите разказваха, че Земята на герои се е появила след голямото огнено Дихание. От голямата огнена стихия, преминала като вихър, боговете сътворили тези прекрасни места, в които поникнал живота и се родили всички кланове под небето. Когато първите герои, рицари и обикновени жители пристъпили плахо сред дърветата, боговете ги събрали на поляна край Свещената гора и строго заръчали да следват законите, които били изписали собственоръчно с божествените си ръце и предали свитъците на неколцина избранници, дето трябвало да следят и проповядват сред останалите...”

         Това разказваха шутовете и пееха певците по ханищата. Това разкриваха редовете на записките, но никой не знаеше кой ги е разказал, защото всички само помнеха, че така са чули от някой друг. Крис Тал завърши четенето на първия лист от свитъка, мушна го в снопчето и го прибра в чантата си.

         Беше време да тръгва, стига четения – той преметна меча Борс, подсвирна на коня си Ахт да го следва и пое по широкия друм, който водеше към замъка Лотлор. Имаше два дни за почивка, а сетне пак щеше да обикаля по друмищата в търсене на приключения.

         Едва направил и стотина крачки всетителя на колана му зазвъня, а сетне ясно се чу и шума, който само хората могат да вдигат - някой приближаваше тичешком и с викове.

         Скоро между дърветата се видя беглец, преследван от тълпа обикновени люде, селяци от полето, гонейки го и викащи ядно след него. Беглеца беше облечен трицветно като герой, но в доста изпаднало положение, прецени Крис съдейки по дрехите му, мръсната и сплъстена коса, олющената ножница, подмятаща се изплашена между краката му и най-вече липсата на кон. Щом го видя клетника хукна с надежда към него.

         - Спрете! – вдигна ръка Крис и застана насред друма. Висок, силен и добре въоръжен той се извиси като канара с метални отблясъци насреща им, давайки да се разбере, че нямаше да остави събрат в беда.

         Преследвачите спряха на десетина разкрача и зажужаха, задъхани и врящи от гонитбата сърца.

         - Герой! От де пък се взе...

         - Я да го подгоним и него, а?

         - Мълчи бре, я го виж какъв е - истински е, не е като онзи дрипльо!

         - Големичък е, богове, че и меча му голям...

         - Де са ония черните...

         - Да бре, къде са, уж ни водеха...

         - Ами я виж как ни гледа...

         - Много зъл, бре...

         - Ти, Плъх, не ме бутай... Че иди ти напред - ако ти стиска!

         - Я си стойте тук, хора, и не мърдайте, че ей сегинка ще ни посече...

         В ръцете си премятаха сопи, вили и коси. Няколко бяха набарали едри кмъни. Явно не преследваха бедния герой само за да го набъхтат, а и самият той издаваше, че бяга от смъртта си - това прецени бързо героя, оглеждайки дърветата за скрита опасност.

         - Какво те кара, уважаеми сан, да се страхуваш от простолюдието? – съвсем спокойно попита Крис Тал, без да обръща внимание на настръхналата групичка, която се колебаеше какво да прави. – Нима нямаш достоен меч или остро копие, с което да разпръснеш тази смрадлива сган?  

         И Крис издрънка страшно с катарамите и за всеки случай премести дръжката на Борс да е удобен за изваждане. Наместо гонения отговориха преследвачите, надвиквайки се един друг:

         - Той богохулства, сан, отрича Горния!

         - Пръска в домовете ни ерес – самия демон!

         - Призовава за грях – иска да отиде в Светата земя!

         - Рече, сан, че светът ни не бил тоз – боговете да го поразят!

         Някой се осмели и хвърли камък, който тежко тупна досами героите. Крис ядосан измъкна меча и острието му изсъска зловещо към тълпата. Ония млъкнаха и дружно отстъпиха – такъв меч всеки знаеше какво може да стори ако се развърти. Един герой като нищо щеше да ги изколи, въпреки че бяха дузина и повече мъже. Колкото и страховити да се правеха, все пак си бяха сеячи и орачи, а не опитни бойци като него, който живееше само и единствено за да изучава тънкостите в боя.

         - Питал ли съм ви, селяци! Назад! Да преследвате герой като бясно псе, сега ще ви посека, кучета! Марш назад и да не ви виждам на своя път! – ревна и пристъпи крачка-две, замахна крсътово накъм преследвачите, който без да чакат втора покана се обърнаха и хукнаха.

         Прецени, че е достатъчно и прибра Борс.

         - Казано е – не вади меча си напразно – промърмори той, съжалявайки, че не го е накървил, след като го показал на бял свят. Дори се зачуди дали е нужно да спомене случката в летописите, дето водеше по обичая на героите.

         - Благодаря ти, сан, живота ми спаси – поклони се дълбоко беглеца. – Името ми е Шорш де Кас, а меча ми е Нектур.

         - Не съм чувал за него, пък и слабичък се показа днес – отбеляза Крис Тал. – Аз съм Крис Тал от Лотлор. Виждам че си в затруднение, сан Шорш де Кас – каква е бедата, която те е сполетяла?

         - Дълга история е, спасителю, ти продължи пътя си, пък ако позволиш ще повъвря с теб и ще ти разкажа злата си участ.

         - Разбира се, да потегляме. – Ето че без да иска попадна на богохулника от последните месеци, онзи за който разказваха шутовете, че сплита небивалици по ханове и пазари. Чувал бе достатъчно, пък и вестителя нямаше как да го обърка.

         Но в този момент бяха отново нападнати. Крис разпозна същите селяни, но този път подкрепени от трима едри бойци от непознат клан, които ги подтикваха и им даваха кураж. Бяха в тъмни брони и непрогледни забрадници, без никакви знаци за опознаване. Това бе вече повече от странно – по света всеки принадлежеше към рода или клана си и външността му издаваше това. За първи път виждаше такива безимени мъже.

         Още при първия вик на нападателите Борс изкочи – зловещо съскащ и жадно очакваше първата капка кръв по острието си. Шорш де Кас размаха меча Нектур, който бе с около педя по къс от този на Крис и не особено грижливо изчистен, но ръцете му бяха слаби и едва ли щяха да издържат дълго време да го държи, отбеляза опитното око на развелия геройските си къдрици накъм нападащите ги селяни Крис.

         С първите двама се справи още при първия замах. Те изохкаха и се свиха в прахта да задържат изсипването на вътрешностите си. Шорш де Кас трошеше сопите на неколцина, един успя да намушка, но пък получи и дървени удари. Остра коса профуча накъм него, но Борс преряза ръката, която я държеше и гласът на косата заглъхна.

         - Не им позволявай да ни заобиколят – извика Крис към новия си другар, докато промушваше друг един, опитал да го удари с камък. Той кимна и се хвърли към опитващите да им минат в гръб петима мъже. Размахал Нектур успя да ги разпръсне, съсече непохаватно спънал се в камънака селяк и прогони другите в гората.

         Крис Тал също свали но в този миг нападнаха и тримата войни, а те вече бяха сериозни противници. Мълчаха от както се появиха и заеха позицията позната в бойното изкуство като триъглие - два меча и дълго копие по средата.

         За Крис Тал не бяха сериозна опасност, макар да личеше, че имат опит с боя. Къде обикновен боец, или дори и рицар, може да се сравнява с артистичността и свободата на един герой, който се движи с лекота и знае техники, в които техните кланове не бяха посветени.

         Дружината нападатели изчезнаха посечени и отблъснати, така че се освободи от излишните вещи, даде знак на събрата си да им отвлече вниманието и щом Шорш де Кас замахна с Нектур към десния чернодрешец, а той се извърна и развали строя на триъглието. Крис подскачайки нападна онзи с копието, който бе водач и прие за по-сериозната заплаха. Борс отскочи няколко пъти от твърдата дръжка на копието, отби и ударите на мечовете, а след това намери пролука и преряза крака на единия, глупаво обърнал му гръб и зает с не особено умели нападки на Шорш де Кас, а след това и на другия чернодрешец. Войните паднаха, а копиеносеца отстъпи в очакване. Беше боец и нямаше да посрами клана си с бягство – дори и да е напълно неизвестен рода му.

         Шорш де Кас дишаше тежко, очите му блестяха – битката върна част от силата му. Той застана пред посечените и ги подчини с меча си, а Крис остана срещу копиеносеца.

         От гората изпълзяха лиани, който заприбираха труповете на селяците. Един-двама още бяха живи, но пипалата прецениха, че раните им са смъртоносни, така че ги повлякоха към корените си, останали глухи за виковете им. Лианите не проявиха за момента интерес към посечените войници, значи раните им не бяха сериозни. По-късно, ако живота започне да ги напуска, със сигурност щяха да се върнат и за тях.

         - Кой си ти и защо нападаш мирни пътници? – попита Крис, докато опитваше да надникне иззад черната маска на боеца и да разпознае лицето му.

         - Пазя тайната, сан – отвърна спокойно той. Държеше копието си с ръка без да трепне. – Онзи там е опитал да приникне в забранената и свещена гора Хач и затова трябва да умре.

         - Кажи името и рода си, назови копието си, за да те запиша в Хрониката на войната – предложи той на непознатия, така както изискваше етикета на двубоя.

         - Името ми няма значение...

         Крис Тал светкавично изби замахналото да промуши копие. И осъзна, че не него искаше да убие боеца, макар да бе само на разкрач, а именно Шорш де Кас, който едва успя да обие атаката на ранените, посегнали неочаквано към него с ножовете си, забравили за болката и изтичащата им кръв.

         Крис Тал се извъртя навреме за да избегне нов удар, този път копието сочеше главата му - снижи се и разсече гърдите на боеца, който безмълвено падна вече бездиханен. След това Крис подскочи и прониза единият от ранените. Шорш де Кас доубиваше другия.

         - Нека небето прероди душите им! – сведе за миг глава Крис и даде път на три едри лиани, които обвиха краката на убитите.

         После отиде до чантата си и извади специалния водник, беше време да прибере Борс. Почисти го от кръвта, пречисти го със светена вода, смаза с меча мас острието, което прегледа за нащърбени страни и го мушна в ножницата да почива. Обърна внимание, че Шорш де Кас не си направи труда да чисти своя Нектур, просто го втъкна в изтърканата си ножница така както си беше с кръвта на врага.

         - Меча винаги трябва да е очистен – подхвърли Крис.

         Онзи кимна в съгласие, но не направи нищо.

         - Можем ли да продължим вече? Освен ако ти, сан Крис Тал, не искаш да извършиш някой ритуал с... – той посочи убитите войни, чиито тела лиани влачеха към гората.

         - Те не са герои, макар да се биха и умряха като такива. Лианите ще се погрижат за телата им – отвърна Крис и хвана юздите на коня си.

         Двамата поеха по друма.

         2. Земя на герои

         - Няма да сварим в този ден да се подслоним под покрив – рече Крис на спътника си, когато ярката звезда Исула грейна насреща им. – Ще спрем да пренощуваме, а ти ще ми разкажеш историята си, сан Шорш. Много кръв се проля, а трябва да запиша причината.

         - Една почивка ще ми дойде добре– прие с готовност Шорш де Кас. Крепеше се с една ръка на седлото на Ахт и провлачваше уморено крака в прахта.

          Едва що Крис Тал му посочи къде ще лагеруват, той побърза да събере клони и умело стъкми огнище, което разпали с два удара на огнивото в долния край на ножницата на Нектур. Сетне се отпусна на колене, преметна меча назад, протегна ръце към пламъците и замижа от удоволство.

         - Гладен ли си?

         - Втори ден хапка не съм слагал в устата си – отвърна Шорш де Кас и прие хляб и късче сланина, която Крис извади от пътните си чанти. Отчупи и за себе си и двамата мълчаливо започнаха да се хранят. Откачи и два водника от бяла глина и подаде един на спътника си.

         Някъде дневна птица изкряка, че е време за сън, друга ѝ отвърна, че точно така, сетне пък горски звяр започна да вие с гласът на вятъра, разиграл се предвечерно сред клоните на боровете и подкани всички твари да се скриват. Слънцето гаснеше с меки трепети докато героите се хранеха. То си отиваше като оставаше сестра си Исула да бди над реда в нощния свят. Дъветата се накриваха с тъмните сенки, дето щяха да ги топлят през нощта, и със затихналия ветров вой гората сякаш онемя - де що имаше живо се изпокри в дупки и хралупи да заспи до следващия слънчев ден.

         - Къде е конят ти, сан Шорш? Герой без кон е, кажи го, като че в ръката му да няма меч.

         - Откраднаха го онези селяци и чернодрешните, него и всичко друго, малко остана и Нектур да ми отнемат. Бях почти в плен и сетне дълго гонен. Виждаш неволята ми – не приличам на герой, а повече на просяк.

         - Селяните са станали нагли щом и на герой посягат – отбеляза Крис Тал, погладил дръжката на своя верен другар. И сетне промърмори не много учтиво: - Пък и в боя не си чак толкова добър... Как ли си станал герой!

         - Опиха ме, едва усещам страните си. Селяците бяха подучени от тези бойци, който ти славно победи днес.

         Крис потърка длани и се отърси от трохите. Извади боен свитък и перо, топна върха му в мастилницата и задраска нещо.

         - Нямаха никакви знаци на опознаване от кой клан са – отбеляза след малко.

         - Те са пазители на Тайната – обясни Шорш де Кас на спасителя си.

         - Така се нарекоха, истина е – съгласи се той. – Така и ще ги запиша в спомена за този бой. Ето и теб те вписвам, сан, все пак трима посече, не е малко – отбеляза одобрително Крис Тал.

         После прибра свитъка и перото, метна съчка в огъня и погледна право в очите другия.

         - Коя тайна, сан Шорш де Кас?

         - На нашата история, от която знаем, че живеем в този свят така както боговете са го подредили. За Легендите...

         - Разкажи – кратко нареди героя и се приготви да слуша.

         Шорш де Кас помълча, потърси водника и отпи, погледна към небето, очите му се спряха за миг-два в яркия взор на Исула и започна да разказва:

         - Имало е време, сан, още преди Диханието, в което света е бил още по-широк и голям, а и многолюден в обширните замъците, наричани градове и събиращи в себе си десет пъти по десет замъка. Нямало е богове, които да нареждат на хората в него какво да правят, сами хората са управлявали живота си, а те са се раждали и умирали само по веднъж...

         - Как?! – учуди се Крис. – Нима не се прераждали от корените?

         - Така е било, сан, просто идваш на този свят и си отиваш, но само един единствен път. В сегашните земи, в това ни време, е много по-различно – всеки рано или късно убива или бива убиван, а сетне се преражда пак и пак за да убие или бъде убит. Така е наредено от боговете - лианите прибират телата ни когато бъдем посечени, а корените ги връщат отново живи.

         - Правда е, макар често да не е в същото съсловие – затова и мнозина не искат да бъдат убивани, за не бъде секнат техния път - това го знае всеки – допълни Крис добре познатата история за чудотворното им съществуване.

         - Но в онзи свят е нямало такова нещо – можеш да направиш всички към което се стремиш, но след това ще изчезнеш завинаги, макар делата да оставали в спомените на новородените. Имал си свобода да бъдеш това, което искаш, а не каквото ти е отредено от божествения ред, защото дори и най-силните са обикновени смъртни.

         Крис Тал потъна в размисъл. Сетне надигна водника и отпи.

         - Хубава история за миналото, но какво общо имаш ти с нея?

         - Знам къде е Вратата, водеща отвъд този наш свят – прошепна Шорш де Кас и се огледа.

         - Има Врата? Не каза ли, че онзи свят е в миналото, преди Диханието?

         - Така казах, сан, но той все още съществува, а Земята на герои е само част от него – той замълча, а сетне добави уверено:

         - Вратата води отвъд познатите ти земи, а там Диханието все още не е преминало, или пък отдавна вече е преминало и хората са свободни граждани.

         - Кой ти каза за тази лудост? – Крис разбра защо селяците преследваха героя. Подобна ерес, че света ни е част от друг свят, в който боговете не са богове лесно можеше да разпали гнева на простолюдието, което живееше предимно за да се кланя на закрилниците богове.

         - Един странстващ шут на име Икар.

         - Изгорения на клада – чувал съм за него. Изгорили го за да не възкръсне, понеже сеел ерес сред клановете. И заплашвал, че и да го убият пак ще дойде и да накаже всички грешни – затова и го изгорили.

         - Той същия. Бях негов страж преди да го завържат на кладата.

         Шорш де Кас си спомни за нощите, в който с шута разговаряха за отвъд света им. За това, че гората там я няма, а полетата са покрити с настилка еднородни плочки. В небето летят хора, яхнали метални дракони и достигат и най-далечните си замъци само за няколко часа. Той разказа това на Крис Тал, който поклати невярващо глава с дълги геройски къдрици.

         - И ти знаеш къде е пътя за тази Врата ли?

         - Знам го, натам и тръгнах, към планината Хач, но сглупих като поисках да поведа онези хора от близкото село с мен и им споделих някои от нещата, що ги има отвъд, а те не ме разбраха и подгониха като богохулец. Аз, сан, трябва да премина – дал съм обет за това!

         - И за малко да те затрият заради него. Нисши са, нормално е да не те разберат, пък е и забранено да се говори така, нали затова и изгориха онзи Икар – отбеляза Крис Тал. Стана и освободи коня Ахт от тежестта на носения товар – седло, пътни чанти, различни пособия за път. – Време е за почивка.

         Вечерата се бе спуснала мека и плътна, небето потъмняло и звездите около Исула се бяха нароили накъм безкрая му. Тишината нарушаваше само песента на някой все още неугаснал щурец или глухото почукване на гладен клюн в дънер. Героят Крис се загледа накъм небето – мислеше и премисляше чутото.

         - Добре, сан Шорш де Кас, нека идем заедно до тази твоя Врата – обяви решението си накрая. – Ще те закрилям по пътя ти и изпълнението на обета.

         - Благодаря ти, сан – поклони се дълбоко другия, успокоен, че все пак ще стигне до онова странно място, към което се стремеше вече от месеци.

         Макар и чужд за местните порядки, той знаеше, че обещанието бе равно на клетва, от която нито един герой не би отстъпил.

         3. Предверието

         Както бе казал Шорш де Кас, до Вратата имаше около ден и половина път в източна посока. Намираше се в сърцето на гората, току в подножието на планината Хач – позната като забранена от боговете и затова превърната в свещено място.

         Шорш де Кас вече бе изминал този друм, отвел го до селището на онези, които вече лианите прибраха в предния ден. Намери Есика там, след дългата раздяла, опита да привлече неколцина още, но те ужасени го обявиха за богохулник. Появиха се онези чернодрешните и подтикнаха селяните да го убият, а за него знаеше, че няма да има възкресение и побягна, оставил отново Есика и така се озова при спасителя си герой.

         - Селото им е ей там, зад онова възвишение – говореше Шорш де Кас, вървейки покорно до ездача. Чудеше се как да го накара да минат през него и да намери Есика. Оказа се лесно.

         - Тогава да идем, нямаме храна – каза Крис. - Няма защо да се страхуваш, нали най-смелите ги убихме, а завръщането им от корените ще се забави. Живите навярно още търсят друма за насам.

         В мига на пристигането им в селото имаше само неколцина души – старец, жени и рояк деца, които ги наобиколиха притихнали в страхопочитание пред окичените с ножове, мечове и броня герои. Вестителя звънна, но прие, че е заради близостта на  Шорш де Кас.

         Крис бе настоял Шорш де Кас да се приведе в приличен вид и му даде една своя премяна дрехи, като преди това го накара да се изкъпе в потока и да подреди косите си както подобава. Сега наистина приличаше на герой, малко по-слабичък и не много висок, но мечът му не се подмяташе самоволно, а ръката му придържеше Нектур до тялото в готовност да го извади.

         Крис Тал махна на стареца, който се приближи и се поклони смирено.

         - Аз съм героя Крис Тал. Искам малко храна – тежко каза той и скочи от Ахт, като нарочно издрънка с въоръжението по себе си.

         Шорш де Кас се държеше възможно по-приближено и притеснено оглеждаше колибите. Успокоен откри Есика и тайно ѝ даде знак, че всичко е наред.

         - Разбира се, сан – изгъгри стареца. – Храна ще се намери, как не, то те мъжете са по работа на полето, но ей сега ще намеря нещичко, нали жените са тука.

         Сетне се обърна към една от тях и нареди да приготви на добрия пътник достатъчно храна.

         - Старейшина съм на селото, сан, но сме бедни, знаете, тия места дават малко реколта напоследък – бърбореше стареца, за да не остава тишината като онемял печат между тях. – А и годините все едни сушави са, боговете ни се сърдят, сан, знаете, нали сме грешни хорица. Пък и възкресението при нас, сан, знаете, рядко се случва, та дълго се мъчим ние в еднообразния си живот.

         Героя кимна и също огледа колибите. Повечето бяха сламени, някои от глина, две-три от грубо издялани трупи. Дечурлигата се бяха събрали да позяпат пътниците, а откъм полето идеха мъжете – види се, някое от децата бе изтичало да ги извести.

         Когато пристигнаха, Крис преброи поне двайсетина калпака, те се скупчиха и го зазяпаха с простите си селски очи. В ръцете си пак стискаха тояги и вили, един с лопатата си бе дошъл даже, но не бяха много войствени. Нямаше ги вече онези по-смелите, корените сега смелваха костите им някъде под земята, за да ги изплюят отново съживени и пак за сеене и копане, пък може и някой в рицар да се превърне. Герой едва ли, защото за да се преродиш герой трябва да си бил такъв и приживе.

         - Паплач! – изръмжа той и се изправи в цял ръст пред тях. Сръчка и спътника си да застане до него, стига се е гушил в сянката му.

         Шорш де Кас се напери и наистина изглеждаше по-добре отколкото в ония дрипи, а и храната му заглади образа. Нектур се поклащаше достатъчно заплашително, а селяните добре знаеха, че един герой е достатъчно силен, а двама са вече повече от голяма опасност.

         - Не сте посрещнали подобаващо моят събрат – подметна той на старейшината, който се сви изплашено при издънкването на катарамите и оръжието на героя. А когато извади Борс и острието му изсъска накъм него започна да се вайка жаловито:

         -  Грешни сме, сан, много сме грешни! То тия, ония де - чернодрешните, те ни накараха да опием и нападнем уважаемия сан. Заплашиха, че ще отведат нас в плен, ако не го... То инак къде бихме си позволили...  Ама на!, нали ни е страх от всичко, сиромасите, пък и рекоха „богохулства уважаемия сан”... И то не ние, ами ония дето ги няма вече два дни, те нападнаха... Абе то и без тях сме си добре, хич защо послушаха чернодрешните... – оплиташе език човечеца, паднал на колене, когато Крис Тал постави меча си на рамото му. Борс нежно докосваше с острието си врата на стареца. Само да мръднеше ръка и главата на старейшината щеше да се търкулне.

         - Ето храната, сан, надявам се да е достатъчно – ясен глас прекъсна хълцанията на стареца.

         Когато Крис погледна донеслата му торбата, той не откри в очите ѝ страх. Тя го гледаше в очите, а осанката ѝ бе чужда за това затънтено в нищото село. Без думи му казваше: – Стига проливане на кръв за нищо!

         - Сайни! – поклони се леко той и побърза да прибере меча. Може би е дъщеря на рицар или герой, предположи и прие донесеното. Тихото звънене на вестителя му подсказа тайната и лесно позна в жената благородното ѝ потекло.

         Бръкна в кесията и извади няколко монети, които метна на старейшината.

         - Път ни чака – каза тихо и двамата с Шорш де Кас, който бе мълчал през цялото време, но държал под око тълпата селяни, тръгнаха накъм гората.

         Никой не помръдна, само жената стоеше насред друма и ги гледаше, а Крис Тал улови тайните погледи що си размениха с Шорш де Кас.

         Когато се скриха покривите на колибите и поеха друма накъм планината Хач, Крис се извърна накъм спътника си и му разкри, че знае кой е той.

         - Ти не си герой.

         Онзи въздъхна и кимна.

         - Не съм, сан Крис Тал. Но не съм и прост човек.

         - И си близък на онази жена, дето ни донесе храната – нейните очи все още го гледаха дълбоко и открито.

         Другия не отговори. Намираха се недалеч от зоната, а не искаше да се връща отново. Пазачите на порталът сигурно щяха да ги нападнат и той не можеше да с бие с тях така както умееше Крис, затова и му беше нужен до последно. Но ако му разкрие истината дали би извървял с него целият път?

         - Тя също знае тайната на Вратата. Ще ни чака там.

         - Как се казва?

         - Есика. Трябва да дойде с мен... отвъд.

         Чу се тропот от тичащи крака и се появиха пазачите в черно.

         4. Портал – но накъм къде?

         Този път бяха седмина. Само чернодрешни, никакви селяци. Седмина опитни бойци с копия и мечове, каза си героят Крис Тал, скочи на коня и изтегли меча си Борс. Този път битката щеше да е сериозна, може би днес да му е било писано лианите да го отнесат при корените, но нямаше да бъде сам при възкресението си. Спътника му също бе извадил своя меч, но нямаше голямо желание да го използва срещу тези умели бойци.

         - Слушай – приведе се Крис към него, - не бързай да нападаш, видях те в бой и си смел щом трябва, но по-скоро ми пази гърба, а аз ще се разправя с тях.

         - А не е ли по-добре да хукнем сега накъм прохода, ей го де е сред дърветата, сан, и да преминем. Няма и стотина разкрача, а после час-два и сме при Вратата.

         - И да се напише в летописите, че съм избягал – тръсна глава героя и след това нададе вика на рода си и се понесе срещу настъпващите.

         Сблъсъка беше неравен, но пък устрема на Крис Тал обърка редицата на чернодрешните. Удари един, посече светкавично друг, трети го перна с върха на копието си и пак замахна, но успя да извие Ахт и да промуши нападателя. След това Шорш де Кас се намеси с Нектур и дори да не беше истински герой успя да отблъсне двамина бойци, като единия притисна разсечената си десница, която нямаше вече да държи меч.

         Но останалите нападаха дружно и героите отведнъж се оказаха разделени – двамина срещу Шорш де Кас и трима срещу Крис Тал. Конят Ахт получи прободна рана от безимено копие в гърдите, зацвили и се вдигна високо. После падна и не можа да стане. Конника скочи ловко от седлото и още във въздуха замахна и уби копиеносеца дето го прободе. В този миг Шорш де Кас изпусна меча си, непростима грешка ако беше наистина герой, но тъй като не бе такъв Крис му извика, метна един от ножовете си и го остави да се оправя както може, защото останалите двамина чернодрешни го принудиха да приложи цялото си умение в боя за да се защити.

         Едва успял да отбие поредната атака отнейде изфуча стрела и се заби между очите на единия нападател, сетне друга свали и втория. Преди да помисли кой му помага, Крис посече застрашилия Шорш боец, а стрела уби последния от пазачите на свещената гора.

         Сега се огледа и видя онази жена да стои зад дънера на голям дъб със стреломет – подобаващо за жена, но за героите оръжие на страхливци и предатели.

         - Свали го, сайни, за да не стане грешка – извика той.

         Есика сведе оръжието и пристъпи.

         - Добре ли си? – попита тя Шорш де Кас, който кървеше на няколко места. Той кимна и се опита да се усмихне, макар Нектур и камата на Крис да натреперваха в ръцете му.

         - Крис Тал, представям ти моята сестра Есика.

         - Мислех, че да се пролива кръв не е по вкуса ти, сайни.

         - Когато е безпричинно да, но знам добре нравите на вашите земи, сан, така че щом е нужно мога да стрелям точно.

         Героя се поклони в признание, после се извини и отиде да види Ахт. Конят бе тежко ранен, но все още жив, с негова помощ дори успя да се изправи. Крис го намаза с възстановителен мехлем и му даде вода.

         След битката предпочетоха да отпочинат преди да продължат. Крис Тал остана при Ахт, а брат и сестра се отдалечиха накъм друма, уж за да пазят да не се върнат още чернодрешни.

         - Джордж, този път трябва да успеем – прошепна Есика, наричана в друго място Джесика.

         - Този е надежден, Джес – уверено прошепна Шорш, роден с името Джордж.

         - Цяла година тук е толкова много време. Не искам да се връщам в онова село отново.

         - Трудно ли ти беше.

         - В работата не, но с тези примитивни умове е наистина трудно да общуваш.

         - Утре ще сме си у дома и повече никакви пресичания на поратала по „линията време”.

         Те замълчаха. Гледаха в небето, отвъд което се криеше едно друго време, различно от това, което ги съдържаше сега. Бяха дошли да видят какво има в паралелният на техния свят, видяха и вече искаха да се прибират – дълго това остана невъзможно, веднъж заради това, че с появата си се изгубиха и отне месеци преди да се намерят, а после и заради групичка посветени в тайната на паралелните светове, която пазеше мястото за преминаване. Узнаха, че чернодрешните изпълняваха нечия заповед и не допускаха никой да приближава. Въпреки опита на Шорш да обясни кой е и знае какво има отвъд те не му позволиха да премине, нито да се срещне с онези над тях. Тези незнайни стражи подбудиха селяните да го подгонят и дори убият, само и само тайната да не бъде разкрита за простолюдието, което можеше да се вслуша в думите му.  Джесика след като разбра, че брат ѝ е изчезнал успя да се смеси със селяните, защото в Земята на герои сама жена насред друмищата е лесно уязвима.

         - Сайни – прекъсна мислите им гласът на Крис Тал, приближил се безшумно, - ти също ли искаш да отидеш там - отвъд?

         - Да, сан, нашият живот е там. Ние сме родени и отраснали в другия свят. Работим там като... – тя потърси подходяща дума, с която да обясни.

         - Магове-мъдреци – обади се Шорш де Кас.

         - Мъдрец – повтори героя и се усмихна снизходително. - Затова и меча не ти подхожда никак. От къде го взе между другото?

         - Беше на шута Икар.

         - И не той, а ти на него си му разказал за Вратата, нали – рече Крис Тал, проумял каква е истината за последните еретични слухове из техните земи. - Хайде, нека вървим, за да стигнем преди залеза.

         Тримата поеха между дръветата, клоните на които се клатеха бавно над главите им и шареха въздуха с леки видими вихри.

         5. Отвъд и после обратно насам.

         Границата, порталът, вратата – както и да се нарече, беше просто петно мъгла, което съществуваше на две места едновремено. Една от загадките на вселената, необяснима също както бе необясним и целия цикъл на живота и смъртта, разплетени в десетки и стотици възможности на различни нива. Някои казваха, че е пропукване във времето, други предполагаха, че е един от много проходи в наслоените една над друга реалности, свързани като че с пъпна връв една за друга и навярно хранейки се взаимно от събитията в тях. Никой не знаеше как и защо ги има тези врати, но щом в единия свят ги бяха открили, веднага се намериха двамина, които отидоха да надникнат в отдвъдното на тяхното време без позволение и без да изчакат проучване.

         Сега се връщаха, преминавайки отново през лепнещата субстанция на мъглата.

         Силен горещ порив ги блъсна и Джордж първи се ориентира, като придърпа Джесика към себе си. Намираха се на ръбеста скала, а под тях беше дълбока пропаст бълваща черен дим.

         - Джордж, виж! – викна Джесика, задавила се от дима. Той се беше присвил и едва поемаше дъх.

         Небето гореше - гореше с пламъци, гореше в жар, гореше дори и въздуха и се топеше всичко наоколо при докосването на вятъра. И жарта падаше над долината, превръщайки я в безкрайно море от гънеща се в себе си лава. Вихър разнасяше огъня навред и нажежаваше с докосване си всяко тяло. В далечината се топяха останките на град. Техния град, който познаха, макар и останал като отминаващ спомен с оглозганите си кости.

         Огненото дихание убиваше с всеки свой дъх. Умовете им на учени бъзро съобразиха, че слузта от мъгливия прход ги запазва от изгаряне, но и тя вече димеше. Трябваше да бягат и те изкачиха скалата и се озоваха на върха на възвишението, което добре помнеха, макар сега да бе обгоряло. Тук някъде е и входа на тяхната подземна лаборатория, построена в близост до Вратата, но дали е оцеляла, колкото и да бе добре защитена. Намериха я запечатана и покрита от отломки нажежени камъни, които с цената на тежки изгаряния успяха да отместят. Тя се отвори щом разпозна кода, който побързаха да въведат на покрития с пепел екран, молейки се самозареждащите се акумулатори да получават достатъчно енергия от топлината навън и да задвижат механизма.

         Във вътрешността жегата беше поносима, откриха че функциите на лабораторията са незасегнати, а в паметта на терминала откриха запис на получената информация за изведнъж разтворилото се небе, което позволило огнен ад да се изсипе над света им. Едва ли някой е успял да се спаси, поне над тази му част, за останалите земи нищо не се знаеше. Терминалът нямаше връзка с никой друг.

         Джордж и Джесика приеха, че след започналия преди година катаклизъм навярно няма оцелели, а дори да е имало те отдавна са напуснали тези огнени земи и сега освен тях нямаше други живи, не искаха да мислят, че са сами на цяла една планета, но разбраха и това, че късмета им да са живи е просто защото ги е нямало тук. Досетиха се веднага, че датата на края на света е онази, в която те преминаха през пукнатината и се озоваха в Земята на Героите. Те са били причината за случилото се – отваряйки портала са позволили времето на съседната реалност да проникне в тяхната и да я запали като лист хартия.

         Непоправима грешка заради необмисленото им любопитство.

         След седмица на криене откриха, че Диханието, както го нарекоха, всъщност вече утихва и топлината започна да се поохлажда, предвид онова, което е било в началото, сетне и сега.

         Сега...

         Сега нямаше и следа от познатата им някогашна метрополия. Сега бяха само двамината живи около останките ѝ, но откриха, че имат в склада на лабораторията си изобилие от биоматериал. Джордж предложи да възродят света си и да го населят с биомеханизми с рециклирана възстановяема възвращаемост на съществуване. Джесика прие - биорециклирането това бе труда на техния живот, който изгубиха заради глупостта си. Решиха да ги създадат просто за да не са сами под небето. Нещо като игра на кукли, но куклите щяха да са мислещи и много по-забавни.

         След още два месеца Диханието затихна до лек повей и небето се проясни, а черните димове се разнесоха, те започнаха работа и с помощта на компютрите си създадоха програмни планове, които покриха отпърво лабораторията със синтетична гора, в корените на която се криеха. Не излизаха в началото, но с помощта на камери насочваха управляеми пипала, с които строяха, нареждаха и пренареждаха долината, която изникна на мястото на изгореното.

         Когато всичко бе готово дойде ред на хората.

         - Да ги наредим в кланове – предложи Джесика на брат си. – За да знае всеки мястото си. За да няма погрешни стъпки в живота, който ще им дадем.

         - Ще направя десетина посветени в нашата тайна пазачи, които да ни пазят от случайни посетители. Също и мястото на проклетата Врата.

         - Чудесно. Нека бъдат безимени стражи, всяващи страх в останалите.

         Тя обичаше приказките за феи и магии, а той за рицари и битки, затова и създадоха кастите на маговете, героите, бойците и шутовете-певци. За да ги изхранват населиха полетата с обикновени хора, произвеждащи нужното за по-горните и по-можещите. Организмите им имаха нужда от истинска храна като вид енергия, затова и благодарение на запасите си от семена получиха добри първи реколти, които използваха за по-мащабното засяване.

         Решиха, че още с раждането на новите хора ще заложат в мислите им страх и почитание пред боговете, дето имат властта над тях, що знаеха правилните отговори и следят за делата им в живота. Ще бъде забранено на всички кланове да се търси друга подредба на дните и друго разбиране за света – защото само едно е добро и угодно на боговете закрилници. Надяваха се да съществуват вечно, превърнали се и те в способни да умират и възкръстват живот след живот богоподобни същества.

         Един ден бяха излезли да се полюбуват на създадената от тях хармония от цветове, звуци и тела. Докато гледаха заваля. И двамата се спогледоха – никой не беше заръчвал дъжд. Но им хареса досега му – мек, влажен, истински.

         Очите им уловиха една специална капка дошла отвъд това място и разбраха, че докато пада тази капка вода, тя съществува при преминаването си разтеглена до безкрайност в личната вечност на онзи, който я наблюдава, а в мрежата от реалности тя все така си е една отново и отново падаща капчица вода.

         6. Отново и отново...

         Крис Тал стоеше до Ахт докато изпращаше закриляните от него другоземци. Телата им потънаха в мъглата и изчезнаха отвъд света му. Надяваше да е завинаги. Не му харесваше да влизат и излизат ей така, но не само заради клетвата си ги съпроводи и изпрати до края. Задачата да връща подобни „гости” му повериха самите богове още щом ръката му заякна дотолкова, че да държи здраво меча.

         Крис Тал поведе коня назад. Време е да тръгва обратно към замъка Лотлор. Не искаше да ги мисли повече. Беше завършил мисията си и изпроводи „скитниците” - така наричаха онези долетели от миналото духове на живелите в дните на Диханието, които простолюдието пък зовеше богохулци.

         Той знаеше, че техния вид бе загинал от досега с космична сила, чудодейно затворила душите им в онова място, унищожила цял един свят, дето превърнал пепелта си в основата на следващия – Земята не герои. Затова и самите герои уважаваха „скитащите” души и разиграваха театър, че не знаят кои са заради покоят, в който трябваше да се върнат и да бъдат в ред гората, полето и всичко отснало. Беше сложна игра, която изискваше сложността на ритуали и значения, излишни като същност, но веднъж приети и сведени от Горе никой не мислеше, че може да се мине и без тях.

         Героите от вида на пазителите като него участваха в този театър, но не и простолюдието, което не можеше да разбере сложността от преплетените във времето нишки, за подредеността на които се грижеха такива като Крис Тал и обикаляха навред с уловителя-вестител, който зазвъняваше при всяка проява на „скитниците”. обитаваха подобни на онова петно. Пазещите периметъра наричаха петното, от което идваха „Сълза от миналото”. Странно име, но наистина като се вгледаше в него Крис оприличаваше лекото влажно сияние на капка вода.

          В този случай се стори много странна появата на онези чернодрешници, дето се обявиха и те за пазители на планината Хач, където беше Вратата. Може би има и друга група, размисшляваше той докато вървеше по друма, която се грижеше да насочват „скитниците” да не се лутат из света им като слепци, че току виж сторили някоя неразбория сред обикновените жители.

          Бяха толкова слаби, че мечовете тежаха двойно в немощните им ръце. Вчера за малко да убият този Шорш, грешка, която не трябваше да се допуска. Героите и рицарите бяха много по-силни, смели и възкръсващи безброй пъти. Но пък тази Есика го заплени с нещо необяснимо.

         Как странно се получи така, че уж знаеше че е нежива, а усети присъствието много силно до себе си. Земята на герои е изникнала върху останките на стария свят, погубен от Диханието, това посветените като него знаеха, но понякога мислеше, че няма да е зле някой от тях да премине през този портал и да надникне какво е там - отвъд.

         Тази мисъл породи мигновен порив да го стори. Така и така бе само на няколко разкрача от мъглата. Защо да не се промуши и да види къде скитат „скитниците” или пък откъде са дошли – идеята го запали и съзнанието му подтикна тялото да пристъпи.

         Мъглата залепна по него като паякова нишка, мокра, студена и непускаща уловения. Той разбра, че единствения път е само напред към бледия сълзящ овал насреща, който прие че е изхода.

         Какво ли има отвъд него? – се запита героя и запристъпва с все въоръжение по себе си. – И дали ще види пак тази Есика, която разпали с вида си искрата на люпобитство.

         Зад гърба му, в света който напусна, небето се разтвори и космична сила бълвна огненото си дихание над зеления свят под него.