Apr 21, 2006, 4:02 PM

История с неочакван край 

  Prose
4366 0 3
16 мин reading

                                                                   В памет на майка ми

 

Студен есенен вятър гонеше по небето вълма от сиви дъждовни облаци над полуразрушеното руско градче. Беше следвоенна есен. Трагична, унила и гладна...

 

Катя плахо излезе от болницата на улицата, притискайки към гърдите си малко вързопче – новородената си дъщеричка. Огледа се в двете посоки и приседна на бордюра на оградата на успялата да устои през войната стара олющена сграда, където се помещаваше болницата.

-         Ами сега накъде? - прошепна Катя на бебето, което неспокойно се размърда.

-         Тихо, тихо, не плачи, миличко, все нещо ще измисля... Ти си ми останала една едничка родна душица в целия свят – и момичето тихо заплака.

Бебето, което като че ли усети мъката на майка си също захленчи. Започна да се смрачава, вятърът задуха още по-силно. Изведнъж Катя улови някаква сянка до себе си и една ръка легна на рамото ú. Тя вдигна погледа си и видя суровото лице на мъж на средна вързраст, в униформа на летец. Той пушеше папироса и угрижено гледаше към малкото вързопче.

-         Момиче или момче? - попита офицерът.

-         Момиченце - тихо прошепна Катя.

-         Какво правите навън в този студ? Още малко и ще завали. Прибирайте се у вас. Разна паплач се навърта наоколо.

-         Ние нямаме дом. Домът ни е разрушен, а родителите и годеникът ми са загинали. - от сините очи се отрониха сълзи.

-         И какво възнамеряваш да правиш с това бебе на ръце?

-         Не знам! Още нищо не съм измислила...

-         Как се казваш? - попита летецът.

-         Катя...

-         Слушай какво ще ти кажа, Катя, просто не мога да ви оставя на улицата с бебето. Ела с мен! Тази вечер ще пренощувате в моята стая, а утре ще измисля нещо – намръщено каза мъжът.

-         Неудобно ми е, другарю, да ви притеснявам, но заради бебето ще дойда у вас – зарадвано огтовори Катя.– Прощавайте, как да ви наричам, капитане?

-         Наричай ме Саша и моля те говори ми на ти – каза той и вдигна чантата с багажа ú.

 Общежитието на Саша се оказа на стотина метра от болницата. В малката, оскъдно обзаведена стаичка беше топло. Катя сложи бебето на пружиненото логло, изми ръцете си в общата баня в края на дългия коридор и се зае да храни и преповива малкта си дъщеричка. През това време благодетелят им нареди на масата “богата” трапеза от офицерската си дажба: малко черен хляб и една консерва. На керосинов котлон завираше чайник.

-         Заповядай на масата - покани я Саша, когато бебето, заситено, заспа.

-         Много благодаря, но аз не съм гладна - наведе глава Катя.

-         Нама такива положения! Тук командвам аз.

 Момичето приседна до масата срамежливо и неуверено.

На сутринта летецът, който бе пренощувал у приятеля си, почука на вратата.

-         Е, как мина нощта? Добре ли спа малката?

-         Да, всичко е чудесно! Много, много ти блогодаря!

-         Аз пък ви уредих и стаичка. Нашата портиерка, баба Маша дава една стая под наем срещу храна. Трябва да храни мъжа си – инвалид от Първата световна война, а нейната заплата доникъде не стига.

-         Но аз нямам пари – уплашено отговори Катя.

-         Виж какво съм измислил! Аз ще давам храна на баба Маша, аз съм сам човек, а офицерските дажби не са малки. Ще помагам и на тебе с детето, а един ден, като поотрасне момиченцето ще го дадеш на ясли и ще започнеш работа. Тогава ще се оправим. Съгласна ли си? И въобще да не ти е неудобно от нищо!

-         Просто нямам думи. Не зная как ще успея да ти се отблагодаря. Ниско се прекланям пред твоята доброта! - и Катя се разплака.

 Сашасенамръщииизлезе навън да запали папироса.

И така, Катя и бебето заживяха при баба Маша. Дъщеричката си нарече Александра в чест на благодетеля им.

Саша след полетите често се отбиваше при Катя и детето. Суровият човек се стопяваше от блаженство, когато вземаше бебето на ръце и непохватно го разнасяше из стаята. След всяка командировка той носеше по нещичко на детето – било малко захар, било няколко ябълки или бонбонки. Рожденият ден на малката Аля отпразнуваха с кутия истински бисквити и бутилка вино.

През това време Катя се сприятели с две съседки  и двете вдовици.

-         Блазе ти, Катерина – казваше Варвара, - мъжете са кът, пък ти с малко дете какъв кавалер си намерила! Грижовен и парички си има. Ех, дай на мене такъв мъж, на ръце ще го нося, а пък ти нито веднъж не си го оставяла да преспи у вас. Той да не е от желязо?! Ще те зареже , помни ми думата! Голяма си будала, Катя!

-         Но ние сме само приятели, той просто ми помага, за любов и дума не става – всеки път отговаряше Катя.

-         Не, ти определено нямаш акъл - казваше Людмила. - Чуй какво ще те посъветвам! Личи си колко много Саша обича детето ти. Бъди по–хитра! Ако искаш детето ти да не живее в мизерия, подай молба  до съда, че Саша е бащата на Аля и ще го накараш да ти плаща издръжка до нейното пълнолетие.

 Лека-полека, ден след ден “доброжелателните” съседки съумяха да убедят Катя в правотата си. И всичко уж за доброто на детето ú. В един мразовит ден Катя остави Аля при Варвара и отиде  до съда. Съседките  предложиха  услугите си да бъдат свидетелки, че Саша е бащата на детето. Че те често го виждали да нощува  при Катя. А в ония времена това стигаше за пред закона.

 Саша, без да подозира  коварството на младата жена, продължаваше да ги навестява и да помага с каквото можеше.

След един месец той получи призовка да се яви в съда. Колко огромно беше неговото учудване, когато на скамейката за потърпевшите той видя Катя с ниско наведена глава.

-         Станете, съдът започва!

 Всичко, което стана  след тези думи  на съдебния чиновник, премина през съзнанието на Саша, като ураган. Мънкането на Катя, свидетелските показания на съседките... Накрая съдията  обяви:

-         Предоставям думата на обвиняемия, а след това ще произнеса  присъдата. Моля, подсъдими, слушам ви!

 В първия момент Саша се стъписа, после се посъвзе и стана.

- Уважаеми другарю съдия! Когато започна войната, аз бях на 30 години. Спортувах  парашутен спорт и се записах  в школата за пилоти. Тежки боеве, загуби на бойни другари, навсякъде кърв и разруха. Това ме  е калило  и направило груб и суров човек. Но и аз, както всички хора, искам малко топлинка! И защото вече съм на възраст, когато човек трудно  създава семейство, та затова се превързах към Катя и Аля. Може би съм груба и непохватна, но аз съм жена! Просто през войната е по-лесно де те мислят за мъж!

И пред шокираните хора в съдебната зала Саша разкъса войнишката си риза и пред сманяните очи  се показа хубава женска гръд в бял сутиен.

Катя припадна.

© Елизавета Андреева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??