(Из дневника на един одушевен свят)

В първата пауза, която шумът на улицата направи, за да вдиша замръзнал сутрешен въздух и изпарения от трудно запалващите автомобили, аз се изтърколих под формата на висулка и имах неблагоразумието да падна върху русата глава на една преминаваща точно в този момент жена...Тя извика! Май се уплаши. После се строполи – дали от страх, че така и така е викнала и е редно да падне незабавно, като жертва на непочистените соц козирки, или наистина я прободе острието на леда... Не помръдна. Явно съм натежал – така е, като отворих хладилника петнайсет пъти, и с всеки път ставах по-тежък и голям, докато накрая не реших да полегна, а на сутринта се търкулнах от леглото и... хоп - върху тази подвижна запъхтяна сламена глава... Обикновено слънцето ме буди с една разтапяща усмивка, след което се размеквам, забравям за леденото си легло и самотата на една висулка, създадена от вкочанена вода, която винаги е под въпрос колко е вкочанена и до кога ще е вода. И точно тези въпроси се врязаха като коварен айсберг, който отгоре изглежда малък, а под водата е три пъти по-голям, в мислите ми снощи и не ми дадоха да заспя... затова се успах, затова отварях хладилника и бях депресиран, затова паднах върху тази жена, затова тя е  мъртва сега... а плановете ù за деня – пропаднали. Или - по-скоро – малко променени. Вместо да се качи в колата на готиния си нов колега, тя трябваше да се вози в линейка с втренчени в нея напълно непознати хора, които само повтаряха: още една банка кръв, ощеее, бързо, бързо. После, ако въобще оживее, трябваше да си отмени часа при фризьора, а оттам и петъчното парти, за което искаше да си направи прическа... където смяташе и малко „да му поотпусне края”. Тъкмо днес от толкова време щеше да отиде на фризьор и тъкмо днес като че целият свят ù кресна в лицето: твоята коса не става... ще я целим с ледени висулки, докато не ти дойде акълът и не отидеш да я култивираш малко. Добър знак... красноречив, а тя знаеше, че трябва да се вглежда в знаците на съдбата. Затова, ако въобще оживееше, щеше да отбележи пред колежките в офиса, че тя е човек, който следва знаците и няма случайни неща в този живот, всичко е предизвикано. С една опърпана рошава коса можеш и да разгневиш сериозно съдбата. Понеже беше забравила какво е фризьор... забрави си и шампоана – и понеже се сети на излизане, втурна се към банята, изрови всичко от шкафовете, търсейки онзи шампоан – за боядисана коса с балсам... на партито ще е млада мацка, с нова прическа. Защо толкова се вълнуваше за това парти? Вариант 1: защото в живота ù отдавна липсваше емоция и се хващаше за първото, колкото и банално да е то, като това петъчно парти с колегите. Вариант 2: За да му намекне, че все още е жена, която дори е решена да отиде на фризьор за някакво си парти... Имаше тежка и безсмислена седмица и точно затова ù се ходеше някъде.

А  тъкмо този петък М. беше купил билети за театър, после беше намислил да я заведе на ресторант. Е, колебаеше се още къде точно. Мислеше да не звъни предварително, твърде прибързано му се виждаше чак и да резервира... не можеше сам да реши къде. Единият ресторант беше скъп, но хубав, вторият – по-близо, „квартален”, но изгоден, а третият – с добра кухня, но ходеха там, само когато трябваше да се реваншира, че „никъде не я води”. Сигурно нямаше да се доредят до хубавия ресторант, мислеше си, едва ли ще има места, а и не е бил там, ммм не, не, я по-добре в кварталния, близко ни е, знаем си го, а и няма нужда от резервация. Всъщност, не можеше да реши сам и не поемаше рискове. Мислеше си, че е риск самото излизане, а не дай си Боже и да трябва да ходи в скъп, хубав ресторант. Прекалено екстремно е за него, прекалено. Какво иска тя? Нали все пак има намерение да я заведе, помислил е, не може да го обвини... а защо тогава се чувства виновен. Тя какво прави... щяла да ходи на рожден ден и малко да се забави. Еми, ще я чака, той е търпелив. А сутринта направи ли му кафе – не... на фризьор била. За какво ù е, все същата си е. Всъщност, много от действията ù му се виждаха ужасно безсмислени, прибързани и неадекватни... иска да излиза навън – да излиза. Иска да ù е се обръща внимание – ами как да ù обърне, като все е навън, а когато е вкъщи, говори как ù се излиза.

Когато му се обадиха от болницата, М. си представи, че Тя е накарала лекарите да преувеличат нарочно, за да види дали М. ще постъпи като мъж, ще захвърли всичко и като в стар американски екшън, ще яхне коня, ще срути оградата, ще погледне със страшен поглед напред към далечния гол хълм, ще разшири ноздрите от уплах – а тайно ще поблагоради, че точно него викат, защото Той е истински мъж, който тъкмо сега ще докаже, а не обори, това твърдение... което, между нас да си остане, и да го докажеш сега, се запазва само в краткотрайната памет на жената и другия път – всичко наново.

До първите трийсет секунди беше сигурен, че му е поставила капан, защото отскоро беше „нахитряла” покрай една нова, оправна колежка-келешка, която „много добре се оправяла с мъжете”. Когато сърцето му удари трийсет и първия удар, М. се превърна от отегчен и раздразнен, уморен от живота и жена си и живота с жена си и жената на живота си и... живота на жена си в... малко по-любопитен, леко притеснен, не особено пъргав, но пък по-замислен, любящ съпруг и му хрумна: не може да е истина – тя е прекалено твърдоглава, за да бъде разбита и... убита, ако щете, от една проста ледена висулка. И дори да е така... аз какво да направя сега, аз... как да ида до болницата, ами шефът ми, как да му обясня... ами, уфф, само главоболия ми създава сега, все иска да ме пробва, все ги измисля такива... не си дава сметка какви неприятности си имам сега покрай тая нейна проба-проба, ще ме вкара в гроба... В този момент М усети острието на висулката, което промуши гърлото му и си остана там, докато не отиде в болницата. Там, в бяло, като на сватба, но с окървавено було, го чакаше неговата любима.

Това е... жена му. Жената. Тя. Колко е странна, дори жалка, сега не може да се защити, думичка не може да му каже, беше направил каквото трябва... сякаш се страхуваше, че ей сега ще чуе изпод булото саркастичното изсъскване: „Много бързо дойде... да не би да си успял да се измъкнеш от работа, да не би да си се притеснил?” Обожаваше да хапе, не защото беше гладна за любовта му, а защото мислеше, че раните, които оставя, ще го болят, толкова, колкото и нея я болеше от постоянния му непукизъм.

Не чу нищо, а само усети как буцата лед се разтопи на мига. Не намери студенина в себе си, за да я смрази на място и тя го обля така, сякаш отдавна не е валяло. Напои пустинята между двамата с истински сълзи. Като за последно. Сега я обичаше. Но така – в бяло, без да говори, слаба, невинна, бяла и кървава. Е, може би ако се беше усмихнала леко, загадъчно, щеше да я обича още повече. Но сега. А после – това нямаше да има значение. Погледна съучастнически към медицинската сестра – тя бързо ги остави „насаме”, беше негов човек, беше на неговата страна.

Докосна леко пъпната връв, която свързваше любовта на живота му с живота. За какво ù е пъпна връв... като не ми роди дете... за какво.

Иска я такава... да я държи в ръцете си, безпомощна, тиха, нежна, зависима. Има я.

Водата ще стане пак на лед. Само трябва да излезе от бялото було преди да го вкамени смъртта. Искаше да ù каже: „Не се плаши, аз ще те спася, вярвай ми, ще се оправиш...” и нежно да я хване за ръка... Наистина всичко ще бъде наред, след като се оправи, аз ще се променя, ще съм нейния М., който я е спасил... няма да я изпускам вече... а в ръката си държеше само една скъсана найлонова тръбичка с кръв.

                          ********************************