„Мислех си, че знам какво искам. Мислех, че съм това, което искам и роптаех. Вдигах шум до небесата, пушек излизаше от главата ми…“, не спираше да се оплаква параходът на вълните. Пътуването беше толкова дълго, а на него му беше толкова скучно, и добре, че бяха вълните малко да си побъбри,защото фактът, че нищо не се случваше вече шести ден, направо го убиваше. Всъщност какво толкова имаше да се случи? Шест пътника, барабар с капитана, тръгнали от точка А към точка Б през океана. Двама мъже, две жени и две деца - ама не техните.  Мъжете можеха да се нахвърлят на жените, жените можеше да хвърлят през борда мъжете, децата можеха да правят пакости.Но нищо не се случваше. А скоро параходът трябваше да пристигне в точка Б. Всъщност колко скоро трябваше това да се случи? Седмица,месец, два, половин година, година. Никой не знаеше. Зависеше от климатичните условия, отговаряше капитанът.

    - Така и ние сме като парахода - говореше Той на Кой - вечно пътуващи нанякъде. Не само, че често не знаем накъде отиваме и кога ще пристигнем там, накъдето сме тръгнали, но и редовно очакваме да получим нещо от някой пътник, пътуващ с и в нас за миг в каютата на живота ни.

   - Какво окачваме, учителю- любов, облага, надежда? Не е ли това щастие и радост, а те не са ли достойни за един пълноценно изживян живот? - попита учителя си Кой.

    - Човек може да бъде щастлив единствено, когато осъзнае, че щастието не се търси. То не е изгубен предмет. То е нещо, заложено в нас. Ние не го откриваме, ние го преоткриваме, когато се научим да обичаме себе си.

    - Но човек не е създаден да бъде сам, учителю. Какво е щастието, щом е насочено единствено към нас, а не е споделено?

    Той стана от ниската табуретка до малката масичка, върху която все още недоядена, гозбата му вдигаше пара в паничката. Обърна се към прозореца. Навън беше пролет. Беше зелено, малко зайче пробяга по моравата,а птички закачливо чуруликаха в короната на голямото дърво в средата на градината. Той въздъхна, сякаш спомнил си нещо, след което сякаш замислено отговори на Кой.

    - То, Кой, е парата на парахода. Нямаме ли парата, то ние не бихме могли да прекосим океана на нашите илюзии и копнежи. Нямаме ли парата, не бихме могли да достигнем до точка Б, да видим земята и осъзнали миража на океана, да разтоварим от себе си бремето на нашия товар.

    - Но, учителю - започна отново Кой - наш`та съдба отново ще ни изпрати към океана и отново ще натовари в нас пътници. Неизбежно е. Та не е ли вечен този кръговрат и как можем да се откъснем от него?

    - Уви, Кой, прав си. Неизбежно е. И точно затова ти казах, че парата е разковничето. Защото докато съдбата на парахода е да броди постоянно в океана, то нищо не пречи на парата да се издигне, да потърси парата на друг параход в океана и заедно лека-полека бавничко да се стопят я под лъчите на слънцето, я под дъжда. Над океана от илюзии. Да намериш щастието извън себе си, Кой, е нещо, както каза капитана, което зависи от климатичните условия.

    - Но, учителю, така и не ми стана ясно, кой всъщност е капитана на парахода?

    Той отново обърна глава към прозореца. Зайчето вече го нямаше, а малко облаче под формата на гъбка леко се придвижваше на изток и скоро щеше да е аха-аха над голямото дърво. Незнайно защо това предизвика лека усмивка върху лицето на Мъдреца, Той се обърна и отговори на Кой, като единствено докосна с връхчетата на пръстите на дясната си ръка гърдите си отляво. След което седна. Беше гладен и реши да дояде гозбата си. Но преди това докосна с връхчетата на пръстите на лявата си ръка посребрелите си коси.

    - Тъй както лявата и дясната ръка не са врагове, Кой, тъй не са и сърцето и разума.

    Кой се поклони на учителя и излезе от стаята, като остави Той на спокойствие да завърши вечерята си.

Из “Напътствията на учителя Той към сина му Кой“