- Нямам нужда от теб, върви си!
Как смееше да ѝ го казва, с какво право. Нима не разбираше каква нужда има от нея – единствената, която можеше да го разбере. Откъде дойде това старческо озлобление? И то в такава прекрасна сутрин като днешната. Нищо, нищо не вървеше според очакванията ѝ, вече повече от двайсет години. Защо упорстваше, защо не се предаде още тогава, когато всичко бе толкова предвидимо? И сега не знаеше защо го прави, а времето летеше и годините се нижеха (колко ли още щяха да минат?);
Ето я, огорчена и безсилна, мислеше си старият Прокопиев, и защо ли отново е дошла? Тази приказна жена. Винаги ли трябваше да ѝ се възхищава така; кое я правеше особена, какво му убягваше и не му даваше мира? Ако искаше да каже нещо пред нея, обмисляше го внимателно, защото тя не ти даваше свобода, не – искаше всичко да е обмислено и на място. А решиш ли да направиш нещо, лишено от логиката на Вселената (нейната логика), тя ще те погледне с онзи стоманен поглед, който в мълчанието си казваш ...