Седя на един от неудобните столове пред болничната стая на майка си. Чакам лекарят да излезе и да ми каже дали тя ще живее, или не. Обикновено бих си играл на телефона, убивайки времето, но сега е сериозно. Макар че, ми е приемна майка аз я обичам като родна. Тя е единственият човек в живота ми. Но дори тя не знае тайната ми.
Никой не я знае.
Тази способност ме побърква. Заради нея не ходя на училище като останалите десетгодишни деца. Заради нея още не мога да пиша, да чета, да смятам.
Не мисля нормално.
Не разбрах. Дислексия ли е? Синдром? Колкото и глупаво да звучи, алергия?
Но не спира да ме измъчва. Не мога да си представя нищо без да се страхувам, че ще се появи някое гигантско чудовище и ще ме изяде.
Не си позволявам да гледам страшни филми. Не си позволявам да лежа и да потъвам в мисли преди да заспя вечер.
Винаги има последствия.
Спомням си първият път, когато се появи. Бях малък. Доста малък. Затова споменът е замъглен, обаче важните части не могат да бъдат забравени.
Бяхме на ...