Изгубен миг

 Дъждовните капки се блъскаха отчаяно в прозореца, без да успеят да проникнат в топлата стая и да нарушат спокойствието на седящите вътре. Група хора, които не се познаваха, но бурята навън ги сплотяваше, мястото им даваше сигурността, от която имаха нужда.

 Всъщност се намираха в кафе "Ситоайен", разположено на една малка, закътана уличка, почти до шумния булевард Нигал. Беше от този тип заведения, които можеш да подминаваш всеки ден, без да забележиш, но когато влезеш вътре, се чувстваш като че ли това е най-специалното място, твоето място, и си горд от това, че си го открил.

 В дъното на заведението, на една отдалечена маса, близо до прозореца, седеше мъж, на около 50, с невзрачен шлифер с високо вдигната яка. Капучиното, което си беше поръчал, го обгръщаше с мекия си аромат, но той дори не го забелязваше. Мислите му го бяха отвели много далеч. В един също толкова дъждовен следобед преди повече от 20 години. Тогава я видя за последен път. До днес. Беше от онези случайни срещи, които стават прекалено бързо, за да успееш да реагираш. Беше си представял този момент хиляди пъти, беше репетирал сцената в главата си, беше си представял как тя ще му се усмихне и всичките тези дълги години ще изчезнат. Нищо такова не се случи... Той просто стоеше на отсрещния тротоар, напълно вцепенен, без да може да помръдне. Тя дали го видя? Не беше сигурен. Искаше му се да вярва, че не е, иначе не би го подминала. 20 години! Много неща се бяха променили, много вода беше изтекла. Той самият беше различен. Не си беше представял така живота си - монотонен, сив, посредствен. Беше избрал сигурността. Така беше редно. Дали съжаляваше? Не искаше да си задава този въпрос. Колко жар имаше навремето в него! Като всеки хлапак, и той смяташе, че е роден, за да промени света, и че светът е чакал да се роди някой като него, за да го промени... Светът отказа да се промени, а и самият той бързо забрави младежките си страсти и потъна в лепкавата кал на ежедневието. А тя? Дали още понякога събуваше сандалите си и ходеше под дъжда, като през онзи последен следобед? Едва ли. С възрастта хората забравят какво ги е правело щастливи, истински щастливи...

 Той знаеше, че никога повече няма да я види. А и вече беше късно. За всичко... Дъждът беше спрял. Бавно нахлупи дълбоката си шапка и излезе на улицата, потъвайки със сивото си палто в мъглата...