Изгубеният Образ

Аз съм образ. Не голям, но какъв образ само. Да, знам свикнали сте тук пред вас да изскачат постоянно разни образи. Но аз наистина съм такъв. Цялата мисия е да донеса едно писмо на главния герой, само това. Появата ми е десет секунди максимум петнадесет зависи от режисьорското решение. Естествено и от актьорската игра.

Нямате си и най- малката представа колко много хора са се представяли за мен...

И какви ли не версии за себе си съм чувал. Бил съм пожарникар, лекар, гинеколог, стоматолог, майстор, безскрупулен тип, любител на птици, китаец, евреин, майстор, спортист , журналист и т.н. А в своята същност аз съм списан много просто-

Трябва да занеса писмо до главния герой. Това е! Актьорската интерпретация е нещо ужасно. Всичката тази биография за едно появяване. Смешно. Въпросният човек ще седи зад кулисите и ще се мъчи да ме изиграе по – най достойния начин и не защото го заслужавам, а просто , за да блесне. Но винаги ще съм някъде между хората ще виждам ”себе си” и ще се подсмихвам леко. Аз винаги ще съм като дух около него и ще му прошепвам, че просто това не съм аз... Вечер след представление ще се промъкна в пияната му глава и съмнението ще се прокрадне след мен. Моето истинско аз не е никаква загадка. Родих се в една безплодна за автора вечер, просто мислеше какво и липсва на тази сцена и реши, че му трябва някой да пренесе решаващото писмо. Дори не се реши са ми даде реплики, но колко реплики са нужни на един персонаж. На него му трябват само хора да го наблюдават. Той иска хората да се припознаят в него, за да живее. Но честно се замислете колко от вас в скоро време са носили писмо на някой без да кажат една дума. Превърнах се в една безсмислена притурка, към една и без това скучна пиеса с повечето случаи скучна постановка. Но и това е живот. Поне мога да кажа че, съм бил всички онези неща, които споменах малко по рано, за разлика от вас. Да... Вие хора страшно ме учудвате. Вие можете за един живот да сте всичко, но въпреки това си избирате самоличност и я следвате докрай. Докато ние сме принудени да бъдем един, човек докрай, защото така сме написани. Това не важи за вас, но въпреки това избирате да пишете сценарии за своя живот. Коя от коя по-скучни. Животът ви е режисиран от начало до край. Първо родители и учители ви режисират и след това въпреки, че имате съзнателното право да сте свободни, избирате професия семейство и т.н. И това вече не са притурки това сте самите вие. Т.е. „Това е сцена и всички вие сте образите, които сами сте си създали”. А къде остана пътешестването, къде е свободата? Къде е свободният израз, къде е другото място, къде сте вие?