Изходът?
Строг кабинет. Задълбочен преглед на документи. Съмнение във всичко и във всички. Проверяване на истинността, застраховане, неспокойствие, дори напрежение… Ежедневието я изстискваше бавно и сигурно. Един ден щеше да се съсухри като изпомачканите и изпоцапани банкноти, които минаваха през нейните нежни ръце. За държавната служителка детството бе само един хубав, но вече смътен сън. Лъчезарната усмивка, жизнерадостта, вярващите очи с искрящ и някак топъл поглед, сякаш никога не бяха съществували. Сега и на шега да намекнеше за някога очарователната си детска наивност, отсрещните биха я помислили за глупачка. Трябваше да бъде хитра, невярваща, вечно съмняваща се, ако не желаеше да бъде стъпкана като ненужен стрък синчец, имащ неблагоразумието да се опули всред изискани, отгледани в парник рози, подрязани точно колкото трябва, без бодли и без мирис, но със специфичен, моден финес. Тя вече със свръхсили се стремеше да играе незнайно от кого и как отредената й роля. Порочният кръг, в който бе въвлечена не я изпускаше дори и за миг. И така до днес, когато се озова в бялата болнична стая и усети тялото си, цялото опасано с прозрачни тръбички. „Ето децата на Голямата Система – системките на Системата, която от толкова години ме е вкопчила…” – помисли си служителката, осъзнавайки къде се намира. Затърси с поглед. Съзря крайчеца на прозорец , през който помахваше акациево клонче. „Изхода, видях го! О, Господи, има го!” – промълви тя, когато медицинската сестра грубо й постави още една система. Държавната служителка за първи път сякаш се почувства свободна. Дали не беше твърде късно?
© Росица Танчева All rights reserved.
