Събуждам се на сутринта с натежала глава; наново нахлуха мислите от предния ден. Днес трябваше да бъде  погребението. Досега през живота се не бях присъствал на погребение, с изключение на един случай от моето детство, когато почина  един мой съученик и учителката ни заведе целия клас да присъстваме на погребението му; след това като студент си спомням, че на етаж в съседния апартамент почина някакъв младеж, катастрофирал с колата си; тъкмо се канех да излизам навън, когато хората от този апартамент ме помолиха  да им помогна да свалим ковчега долу в колата, която  щеше да го отведе на гробището. Та, общо взето, нямам голям опит с погребенията Облякох се и слязох долу. Навън имаше доста хора, предимно съседи и роднини, идващи  да сложат цветя на починалия. Това волю-неволю ме принуди да приема официално скръбен вид, заемайки позата  на приемащ съболезнования. Реших все пак колкото е възможно да се измъкна от тази ситуация, но къде да отида? Навън имаше хора, а да се кача обратно в стаята не ми се искаше. Видях братовчед си, пристигнал със своето „БМВ”, което беше гарирал вътре в двора, забил глава с гръб към мен, майстореше нещо. Това явно бе табелата, която щеше да стои на гроба, докато стане готов паметникът. Като ме видя, той вдигна  глава към мен и ме запита, същевременно оглеждайки творението си:

- Е, как е?

- Бива... да ти се намират случайно цигари?

Той бръкна в джоба и извади кутия „Давидоф”, после щракна  със запалката, подавайки ми огънче, а после и на себе си, като остави табелата да лежи на земята. Един от нашите  роднини се приближи до него и го помоли  за огънчето. Братовчед ми му подаде запалката си, онзи запали и двамата заговориха за бизнес. Онзи попита дали могат да се намерят някакви  материали на по-ниски цени. Братовчед ми му отвърна, че може да му съдейства за това... Завърза се разговор; заслушах се в него; това, че водеха разговор, все едно, че не  бяха дошли на погребение и това, че братовчед ми се държеше така, все едно,  че не бе починал дядо му, ми действаше успокояващо и прогонваше гнетящите ме мисли от снощи и сега, изведнъж заслушан в този разговор, който водеха  двамата, ме успокояваше и дори бих се включил в него, лошото е, че не отбирам нищо от  тези материали, за които говореха, затова стоях и слушах, стараейки се да избегна  досега със смъртта, която се бе настанила в тази къща. Имах чувството, че този разговор ме отпращаше оттук.

Към гробището тръгнахме  чак след обед. Аз и братовчед ми вървяхме отпред пред трактора, който носеше ковчега, процесията ни следваше. Стигнахме. По едно време ми стана адски мъчно и дори ми се доплака, но се сдържах със сетни сили, гледайки буците пръст, които плющяха върху ковчега.

Погребението мина, но не ми се искаше да се прибирам в града. Нещо ме задържаше тук. Имах чувството, че ако си тръгна и това същото остане тук, повече няма да го видя. Това нещо приличаше донякъде на моето минало, но не беше точно то. Какво бе това, не можех да определя дори в мислите си, а камо ли с думи. Хрумна ми идеята да се опитам да направя едно изследване в миналото, за да го открия. Обадих се на директора на училището за два дни платен отпуск. Позвъних му вечерта. Вдигна жена му  и се наложи да изчакам минута-две, докато дойде.

- Да - сухият му глас отекна в слушалката.

- Обажда се Г., почина дядо ми, искам още два дни допълнително отпуск, защото ще се наложи да помогна на нашите за някои неща...

- Хм, ще се съберат доста свободни часове... При кои класове имаш?

- Девети„а”, десети ”в”, единайсти ”г”, а вдруги ден само в трите единайсти класа...

- Хубаво, ами кой ще ти напише молбата?

- Ще се обадя на Кисьов да я пусне от мое име.

- Добре, ще гледаме да разместим някак, а ти гледай да се оправиш.

- Благодаря, до скоро.

- Е, до скоро.

Затворих телефона и се облегнах  на масата. Реших да нахвърля един план за утре какво ще правя. Да речем ще се разходя из училището, в което някога учех, ще седна на някоя пейка, ще запаля цигара и ще видя дали има промени от тогава.

---