Есен.
Нежни паяжини, летящи във въздуха.
Огромен парк, пропит с цветове, рай за окото на чувствителните към нюансите.
Хладен, свеж вятър, който немирно играе с косите ти и палаво флиртува с листата, разкъсвайки многоцветната им черга.
Сиви облаци, сиви като морето в бурен ден, сиви като крилете на гълъбите, прелитащи с нервно пърхане, докато едно малко момиченце ги гони със звънлив смях.
Дребничка като фея с тънки, прозрачни криле, изящна като куклите, ала без тяхната пластмасова безжизненост, тя хвърчеше сред уплашените птици.
Свободна. Все още недокосната от света, понесена върху крилете на мечтите си и невинната детска игра.
Не я интересуват границите, нито това, че ще падне. Тя е просто устремена към гълъба, а всичко останало се разпада в цветни вихрушки.
Малка. Впечатлителна. Всичко й се вижда като едно вълшебство. Момиченце – вихър от бурни къдрички, скрити под кадифената й барета. А очите й светят като малки, скъпоценни камъни, и щъкат насам-натам.
Нетърпеливи да видят и да усет ...