20.06.2009 г., 20:11 ч.

Изкушението - втора част 

  Проза » Повести и романи
929 0 0
20 мин за четене

Есен.

Нежни паяжини, летящи във въздуха.

Огромен парк, пропит с цветове, рай за окото на чувствителните към нюансите.

Хладен, свеж вятър, който немирно играе с косите ти и палаво флиртува с листата, разкъсвайки многоцветната им черга.

Сиви облаци, сиви като морето в бурен ден, сиви като крилете на гълъбите, прелитащи с нервно пърхане, докато едно малко момиченце ги гони със звънлив смях.

Дребничка като фея с тънки, прозрачни криле, изящна като куклите, ала без тяхната пластмасова безжизненост, тя хвърчеше сред уплашените птици.

Свободна. Все още недокосната от света, понесена върху крилете на мечтите си и невинната детска игра.

Не я интересуват границите, нито това, че ще падне. Тя е просто устремена към гълъба, а всичко останало се разпада в цветни вихрушки.

Малка. Впечатлителна. Всичко й се вижда като едно вълшебство. Момиченце – вихър от бурни къдрички, скрити под кадифената й барета. А очите й светят като малки, скъпоценни камъни, и щъкат насам-натам.

Нетърпеливи да видят и да усетят всичко. И най-вече да хванат този дяволит гълъб, който не спира своето бягство от малката разбойничка.

Той я наблюдаваше, седнал на една пейка и, докато се усети, по устните му изплува унесена, щастлива усмивка. Тогава беше на двадесет, ала заради странния, почти старовремски начин, по който се изразяваше и бледото, изпито лице, го мислеха за доста по-възрастен. Рядко някой го бе виждал да се усмихва след смъртта на майка му – необикновена, но твърде крехка жена, наказана с болезнена чувствителност. Тя бе избрала името му, бе го възпитала в любов към поезията и красотата, към „високите” ценности. Бе се примирила с факта, че синът й не е съвсем като другите с тъжна въздишка, ала нямаше сили да затвори сърцето си за него. Необичайната им близост беше обект на подигравки от страна на баща му откакто се помнеше. Редовно понасяше обръщения от рода на „женчо” и „мамино синче”. В един слънчев следобед, няколко години преди смъртта й, Аделин й показваше първите си художествени фотографии. Радваше се на крехката й, сякаш чуплива усмивка, която виждаше все по-рядко. Тогава властният й съпруг мина покрай тях и се изсмя злобно.

- Я стига си се държал за полата на майка си, ами поизлез малко навън, току-виж си хванал някое гадже. Те сега момичетата си падат по такива като тебе, мязащи на изнежени гейчета.

Вътрешно младият мъж се усмихна горчиво. Вече се бе примирил, че с този мрачен и типичен балкански субект нямат допирни точки. Често се питаше дали изобщо му е син, ала самата мисъл майка му да изневери и да излъже по такъв грозен начин му се виждаше смехотворна. Сантименталната й душа не би го понесла, срамът би я убил.

Не боготвореше тази жена, както повечето хора биха си помислили. Беше слаба по характер, заблудена в много отношения и склонна към излишни компромиси. Ала му бе майка, а той от своя страна бе склонен да прощава отрицателните страни на близките си. Дори и баща си не обвиняваше, че е такъв какъвто е. Щеше му се последния да му отвърне със същото. А Тереза бе единственият му близък човек на този свят, затова смъртта й го бе потопила в дълбоко отчаяние. Нямаше почти никакви приятели, единствените му любовни връзки наподобяваха тежки катастрофи. Вярно, скоро щеше да замине извън страната, за да се посвети на това, с което наистина искаше да се занимава. Щеше да остави всичко зад гърба си и може би дори да започне наново, ако изобщо е възможно подобно нещо. Но все пак…

Все пак му бе безкрайно самотно. И единствената утеха намираше в този отдалечен от цивилизацията парк.

Изправи се от мястото си и тръгна към малкото момиче като омагьосан. Очарованието така го бе стиснало за гърлото, че не можеше да спре да се усмихва. А от това лицето му грейна, сякаш докоснато от слънчеви лъчи, очите му засияха. Като че ли стана напълно различен човек.

Такава дребна случка… изпълнена с жизненост, която нямаше как да не го зарази.

От меланхолията не бе останала и следа.

Малката принцеса не спираше да се смее. У него се зароди внезапно чувство на обич. Не, не онова, което обикновено мъжете и жените изпитват един към друг. Беше нещо толкова нежно, че го достраша, че няма да може да го опази непокътнато от странния свят, в който живееха.

Тя не обърна внимание на високото момче с дългото, черно палто в другия край на алеята, докато не се блъсна в него и залитна леко назад. Почти с инстинкт на майка орлица, Аделин я сграбчи за ръката, за да я предпази от удара в земята. Поотпусна хватката си, изведнъж осъзнал, че действията му могат да се изтълкуват погрешно. Ала момичето не изглеждаше никак уплашено, само зяпаше с любопитство нагоре и премигваше с чудните си сини очи. Това го окуражи и той продължи да й се усмихва, докато и тя не направи същото в отговор. Доверието в погледа й едновременно го плашеше и смайваше.

- Добре ли си, детенце? – гласът му звучеше особено, почти напевно.

- Да, извинявам се, господине, повече няма да правя така. – Издекламира звънливото гласче, вероятно дословно цитиращо поучението на майка си. Аделин се пресегна и леко я погали по главата през баретата.

- Самичка ли си тук?

- Не, мама и татко… – момичето се сепна и се озърна уплашено. Денят бе студен и в парка имаше малко хора, повечето се намираха далеч от тях. – Олеле! Май се загубих. – Светът вече не бе толкова вълшебен. Гълъбът отлетя, а тя остана сама с този странен „батко”.

- Ела с мен, трябва да са тук някъде. Ще ги намерим. – и младежът протегна ръка към детето на не повече от седем години, което стигаше до кръста му. Колко ли странно изглеждаха отстрани? Представи си, че се разхожда с по-малката си сестра… или с дъщеря си. За момент прочете колебание в погледа й, ала после усмивката отново грейна върху лицето й и тя подаде розовите си пръстчета.

- Как се казваш, малката? – Безпокойството от липсата на родителското тяло се бе изпарило. Вече се чувстваше толкова удобно в компанията му, сякаш се бяха познавали от години.

- Даниела, ама предпочитам Дани. Не Дидка. Братовчедка ми все ми вика Дидка, мразя го. Все ме дразни. – нацупи се детето.

Той се засмя с разбиране.

- Е, значи за мен ще си Дани. И моят братовчед, и всичките ми приятели ми казваха Ади. Колко пъти само сме се биели заради това „Ади”.

- Ама „Ади” не е ли момичешко? Как се казваш, батко? – тя повдигна учудено вежди и го изгледа с нарастващо любопитство.

- Казвам се Аделин Георгиев, госпожице, на вашите услуги. – той спря и й направи дълбок поклон. Дани се изкикоти и прикри очите си с ръце.

- Колко си смешен, батко! И името ти е смешно, ама е и хубаво. – разкри изящно подредените си перлени зъби.

- А на вас, скъпа моя, гълъбът ви избяга, а? – намигна й непознатият, докато вървяха покрай килимите от листа, а вятърът вееше косите им. Тя видимо се радваше от това да й говорят като на голямо момиче.

- Нищо, ще го хвана някой ден! По-голяма съм и много по-силна от някакъв си гълъб! – закани се тя с нетипична за годините й мрачна сериозност. От тогава си личеше състезателният й дух.

- И какво ще правиш с него, когато го хванеш? – попита небрежно Аделин и се наведе до земята, за да вдигне едно красиво есенно листо, червено, с ръжда по краищата.

- Ами ще си го пазя само за мен! – Присъщият на повечето деца егоизъм. Още тогава разбра, че тя далеч не бе ангелче, ала това не го караше да й се радва по-малко. – Ще го сложа в клетка, ще го храня със зрънца и ще го науча да праща писма.

- Това е хубаво, малка Дани, обаче знаеш ли какво се случва със затворените гълъби? Разболяват се. – Сините й очи се разшириха от изумление. – Да, разболяват се много тежко от една много лоша болест, която се нарича „мъка”. Мъчно им е за небето и за полета, за това да си размахват свободно крилете. – Не знаеше дали изобщо разбираше за какво й говори, но тъй или иначе повечето хора не го разбираха. – Така е с повечето птички, с изключение на онези предатели, папагалите. На тях им е добре да си седят в клетките и да се присмиват на смешните си стопани. А и навън им е твърде студено. Но другите птички… умират от мъка. Перата им окапват, спират да ядат и един ден главичките им клюмват. – Вероятно не бе добре да се говори така на някой толкова малък и впечатлителен, но не можеше да се спре. Той – вечният мълчаливец.

- Но… – усети как гласчето й трепери и съжали, че й е говорил по този начин. – Но аз много добре ще се грижа за него, ще го храня, ще му чистя клетката, ще му намеря женски гълъб и ще си измътят пиленца. Нищо няма да му липсва.

- Ще му липсва само едно. – усмихна се той.

- Какво?

- Свободата.

Дани премигна и прехапа устните си замислено. Явно до този момент въобще не й бе хрумвало и сега увереността й бе сериозно разклатена.

- И казваш, че ще умре, ако не е свободен?

- Вярно е, че повечето гълъби най-често ходят по земята и просят трошички от милите старици и хората в парка. Но те са птици, въпреки всичко, родени са да летят, където пожелаят. Как мислиш, ще му бъде ли хубаво в клетка?

- О… не знам. Сигурно не. Също, когато мама и тате ме накажат да не излизам никъде. А у нас е толкова скучно. Няма къде да си играя.

- Тогава не е нужно да питаш, малката.

Тя го погледна сериозно, а в очите й четеше вече друга емоция: възхищение. Това малко го смути, тъй като не бе свикнал да е обект на обожание. Дори след години, когато разни смутени младежи и девойки попаднеха в плен на новооткрития му чар, не знаеше точно как да отвръща на чувствата им.

- А ако го хвана може ли само да го подържа мъничко, да му погаля перушинката и после да го пусна? – ентусиазмът отново се върна в гласа й.

- Мисля, че и той не би имал нищо против да е за кратко пленник на такава хубава госпожица. – Отново й се поклони със закачлива галантност.

- А… батко… мислиш ли, че някой ден и аз ще мога да летя като тях? – попита го тя след като спря да се смее. – Искам някой ден да имам точно като техните криле. – Този разговор след години щеше да стане основа за шеговитото му обръщение към „малката харпия”.

- Откровено казано, Дани, възрастният в мене иска да ти каже дори да не си го помисляш, че хората могат да летят, че трябва да ходим на два крака и нищо повече. Вероятно част от мен иска да те предпази да не скочиш отнякъде и да си счупиш всички кокали. Но кой би могъл да ти каже можеш или не можеш? Преди години всичко това, което днес ни се струва обикновено, е било считано от някой си за невъзможно. Бъдещето е най-сложната задача. Ходиш на училище, нали?

- Да! – вирна гордо глава тя. – И имам вече две пчелички за добър правопис.

- Знаех си, че си умно дете. Но не всичко можеш да научиш там. Някои неща не можеш да ги прочетеш в книгите. Трябва да го откриеш сама. Разбираш ли ме, мила, или си казваш „Ама че смешен възрастен!”.

- Мисля, че разбирам… ама не съвсем. – сбърчи нос тя.

- Като пораснеш ще разбереш. Пред теб е един огромен свят и кой знае – това, което искаш, сигурно те чака там някъде. А сега стига приказки. Искаш ли да ти направя една птичка, която никога няма да пострада от мъка?

- Можеш ли? Как? – момичето го изгледа със съмнение.

- С магия. Но първо трябва да съберем някои съставки. – Поведе момиченцето до близките борови дръвчета, под които бяха нападали шишарки в различни форми. С помощта на едно малко джобно ножче и няколко клечки успя да й сътвори тромаво подобие на трикрако пиле без едно око, ала тя толкова го хареса, че няколко минути не спря да подскача и да го притиска до гърдите си. След това го прегърна силно и произнесе „Колко си добър!” с онази невинност, присъща само за децата на около седем. А Аделин не бе подозирал колко е хубаво да сториш нещо дребно за някого и да го зарадваш.

Точно в този момент дотичаха притеснените й родители с угрижени лица. Майката, от която Даниела бе наследила очите си, изглеждаше видимо облекчена и побърза да благодари сърдечно на безкрайно учтивия младеж, който се бе погрижил за малката й дъщеричка. Ала бащата не изглеждаше никак очарован. Стараеше се да се държи добре, но му личеше, че иска да го разкара с ритници. Не би могъл да го обвинява, че вижда педофил във всеки мъж близо до малкото му „момиченце”. Но беше малко тъжно. Осъзна, че току-що е изтекъл един от най-хубавите моменти в живота му и че той няма да се повтори.

Семейството побърза да се отдалечи от непознатия с черно палто, като измърмориха някакво протоколно сбогуване. Само малката Дани се обърна, помаха му с дървената птичка и му се усмихна за последно. Извика „Чао, бате Аделине, другата неделя ела пак в парка.”

И се отдалечиха.

Дори и техните да бяха благосклонни към необикновеното им приятелство, след една седмица той заминаваше и по това време не планираше да се връща.

Не вярваше да я срещне отново, но се надяваше някой ден тя да осъществи мечтата си. Напук на законите на гравитацията.

© Славена Илиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??