Телефона звънна.

- Да!

- Добър ден.

- Добър да е.

- Мога ли да разговарям с Анна? - попита мек момичешки глас.

-Анна... ела, търсят те на телефона.

Анна бе в кухнята и довършваше новата си рисунка. Тя наистина рисуваше добре. Господин Фотев и бе казал, че има голям талант и че от нея би излязал добър художник.

-Идвам! - провикна се тя от кухнята.

Вратата се отвори и оттам се показа момиче на около 17 години, с дълга черна коса, прилежно сплетена на две плитки. Бялата престилка, която бе облякла за да не се изцапа, беше цялата в червени, зелени и жълти бои. В джобчето отстрани на престилката, бе избродирано малко слонче, което държеше цвете. Оттам се подаваха две четки: една малка, която явно и  служеше за малки, но основни неща и една доста по-голяма и дебела, която със сигурност бе за фона. Тя изтърча с босите си крачета по голият под (преди имаше голям дебел килим, но сега бе лято и майка й беше решила да го махне) и взе телефонната слушалка.

Да! - отговори Анна.

- Анна, миличка, аз съм, Мариела. Какво ще кажеш да поизлезнем да се разходим? Да отидем до езерото? - попита момичето.

- Ами... добре. След половин час, аз ще дойда до вас - каза Анна.

- Добре! Няма проблем. Чакам те с нетърпение! - зарадва се Мариела.

Анна затвори телефона. Изтича отново в кухнята и погледна рисунката си. Рисунките й  изразяваха нейните чувства. Сега на платното беше нарисувано едно момиче с бяла дълга рокля, което бе седнало пред един морски фар и гледаше как слънцето залязва. Красива гледка! Какво ли точно означаваше, все още никой не знаеше. Анна покри платното, за да не стане нещо с рисунката й. Ако станеше нещо с нея, тя много щеше да съжалява, защото и бе отделила толкова много време. Взе си боите и четките, свали престилката си, сгъна я прилежно и прибра всичко в един шкаф. После изми изцапаното си с бои лице и оправи плитките си. Сега бе готова да излезе. Анна не беше много красива, нито с префектна външност, но бе чаровна и беше някак си по детски чиста. При това Анна беше и много мило момиче. Всеки път, когато я помолеха за услуга, тя се опитваше да помогне - не искаше другите да страдат.

      Анна сложи новата си розова ролкя и новите си обувки и изтича навън. След 10 минути тя вече се намираше пред голяма къща с големи прозорци. Ех, колко и харесваха. Някой ден и тя щеше да има толкова голяма къща със същите големи прозорци. В нея тя щеше да живее със своето семейство. Щеше да има красив, мил и умен съпруг, а също така и две малки момиченца, които щяха да я радват и да си играят около нея. Щеше да има и градина... голяма градина, с много, много цветя: рози, лалета, кокичета, минзухарчета и още, и още.

      Анна се приближи до звънеца и го натисна веднъж, после втори път. Мариела се показа на прозореца:

- Идвам, идвам. Само минутка - извика така силно тя, че птичките на дървото излетяха, а яйцата им изпопадаха по земята и се счупиха.

И да, наистина след минута на прага на вратата стоеше момиче, също с черна коса като тази на Анна, но с една разлика - Мариела имаше големи къдрици. Определено бе по-красива от Анна или поне тя така си мислеше.

- Да вървим! Хайде! - извика отново, силно, Мариела.

- Ан (така и казваха на галено), с кого ще ходиш на танците довечера?

Танците ли? О,не! Тя съвсем бе забравила за тях. ‘'Нямам нито кавалер, нито какво да облека'' - помисли си Анан и наведе глава, за да прикрие сълзите си. А  родителите й сигурно нямаше да я пуснат. Те бяха много строги и нямаше да й позволят да се прибер по-късно от 9.  А тя така искаше да отиде!

- Анна, Анна? - чу се един глас зад момичетата.

Беше Ивайло или Иво, както му казваха момчетата в училище. Той бе високо момче с руси коси, дълбоки сини очи и добра фигура!

- Анна, Анна? - продължаваше да вика той.

                                                          Следва продължение