ИЗОЛАЦИЯ 

Вече не броя дните...
само знам, че още
има небе навън...
Слънцето се показва понякога, 
но сякаш не е същото...
Вече не броя часовете... 
Изгубих представа за времето... 
Отброявам го само
с избледняването на
спомена за лицето ти...
Омръзна ми да слушам музика... 
Вярваш ли? 
Но в съзнанието ми звучи тишината...
в нея понякога долавям 
ехото на тонове от пиано,
сякаш приличат на нашата песен... 
или халюцинирам!? 
Често си мисля какво щеше да бъде ако историята
която създадох беше истина...
Връщам се там на брега... 
Илюзиите са единственото,
което още ме държи жива...
Косата ми е почти до раменете... 
не рисувам веждите си с молив... 
Може би ако ме срещнеш,
няма да ме познаеш... 
Ето пак фантазирам...
Дори не знам къде си
и дали си добре... 
Само нощем те усещам,
щом се унеса за малко, 
но когато понеча
да те докосна изчезваш... 
невидим ли си?! 
Продължавам да ти пиша писма... 
така и не прочете нито едно от тях... 
Днес нямам сили... 
Пуша последния тютюн, 
който бях скрила в една от книгите, 
там където държа снимката ти... 
Тези дни нямах смелостта да я погледна... 
Затварям очи за последно... 
ликът ти е ясен, дори успявам 
да докосна лицето ти... 
Усмихваш се...
красива ли съм?! 
Дланта ти е топла,
здраво стиснала моята, 
въпреки загрубелите белези... 
Вече не ме е страх... 
Ще те чакам там...
на другия бряг... 
във Вечността... 
Изолация!

март 2020г.
©Екатерина Глухова - Негримирана Поезия