І

ДЕЛЯН

 

 

— Само да ми паднеш, петленце!- изпъшка Делян и се обърна на другата страна- Опашчицата ще ти оскубя!

Матракът на широкото легло изскърца под тежестта му. Знаеше, че трябва да става. Също така знаеше, че точно след тридесет минути петльовото кукуригане пак ще се разнесе от телефона и няма да спре, докато той не стане и не натисне копчето.

Откъм отсрещния ъгъл се чу тихото жужене на вибриращия телефон и след това повторно ясно " Кукуригу-у-у" изпълни малката стаичка. Делян протегна ръка, но етажерката беше далече. Той си го знаеше. Нали точно затова беше оставил телефона си на нея, за да не може да го угаси и да заспи отново. "Как съм се отпуснал! До миналата година тичах всяка сутрин по три километра!"

— Ида, петленце!

Стъпи решително на пода, затвори очи и произнесе твърдо на глас:

— Днес ще бъде прекрасен ден, пълен с добри чудеса! Благодарен съм!

Откакто се помнеше, казваше тези думи сутрин. Дядо му Дельо го беше научил. Още не можеше да казва "р", но изричаше вълшебното заклинание с дядо си, а отвън, под малкото прозорче, кукуригаше гащат петел. Не знаеше на кого благодарят. Твърдо вярваше обаче, че настъпващият ден ще бъде пълен с чудеса и за двамата.

Почука на вратата на Чавдар, но никой не му отговори. Продължи да тропа, по-силно и настойчиво. След няколко минути отвътре се чу неволно ръмжене:

— Върви! Аз ще закъснея!

— На строежа знаят ли?

— Ебал съм ги! Излъжи ги нещо!

Делян пое дълбоко въздух и стисна зъби, но не каза нищо. Безсмислено беше да воюва с поредния махмурлук на хлапака. Тази вечер щеше да си дойде чичо му Калоян. По- добре да опита да разговаря с него.

След час беше на строежа. До започването на работния ден имаше още време, но Делян обичаше да бъде по- рано на работното място. Отвори малката стаичка на приземния етаж, която им служеше за съблекалня. Влезе в нея и се усмихна доволен.

Алваро, техният отговорник, беше вече минал и голямата хладилна чанта до вратата беше заредена до горе с минерална вода и безалкохолни напитки. До вечерта работниците щяха да я изпразнят до дъно. Без ледената течност не биха издържали на напрегнатата работа в мадридската августовска жега.

Облече работните дрехи, запали цигара и погледна часовника си. Украинецът Олег и боливиецът Ервин трябваше всеки момент да пристигнат. Знаеше, че ще бъдат точни. На тях можеше да се разчита.

Излезе навън и огледа къщата, която строяха. С голите, недовършени стени и наеженото метално скеле, тя приличаше повече на сюрреалистичен паметник, отколкото на жилище.

— Как си, приятелю?- тупна го по рамото широка мечешка лапа.

— Здравейте!- усмихна се Делян на изправилите се до него едър, рус украинец и дребен, мургав боливиец. Унесен в мислите си, не беше усетил кога са пристигнали.

— Чуди се с коя песен да започнем- ухили се Ервин- Хайде, дай ти тон за песен!

Лицето на Олег остана сериозно, само ъгълчетата на голямата му уста потрепнаха издайнически.

— За коя песен?

— Ти дай тон, а после ще видим за коя песен!

Усмивката на Ервин беше станала толкова широка, че дребното му лице сякаш се загуби в нея. Той изпадаше във възторг от вицовете, които Делян им разказваше, за да върви по- леко работата. Дребосъкът схващаше от половин дума чепатия български хумор, а старшинските "бисери" го караха да се смее така, че от малките му искрящи очи потичаха сълзи. Помнеше ги всичките и с удоволствие ги вмъкваше в ежедневните им разговори.

Делян сложи ръка на слабото му, жилаво рамо.

—Песента си я знаем, пеем я вече четвърти месец-поклати той глава и загрижено добави- Лошото е, че днес ще я пеем само на три гласа!

— От къде започваме?- беше единственият коментар на боливиеца.

— Трябва да довършим днес предната стена. Обаче ще ни е трудно без втори помощник.

Олег също погледна към Ервин. И днес слабичкият дребосък трябваше да бърка сам цимент и пясък за двама майстори- зидари.

— Ще се справим!- отсече украинецът- Качваме всичко на площадката и започваме.

Тримата мъже мълчаливо се заловиха за работа. Делян и Олег опънаха тънкия канап и сръчно заредиха малките оранжеви тухлички. Собствениците искаха къщата отпред да бъде неизмазана и двамата майстори се стараеха фасадната стена да стане както трябва. От време на време единият от тях спираше и помагаше на боливиеца да направи циментовия разтвор, след това продължаваше да реди тухлите по канапа. Дребничкият Ервин сновеше пъргаво като совалка, а малките му ръце не спираха. "Колко бързо се научи! А само преди няколко месеца не знаеше какво е гипс, какво е цимент."

Малката, блестяща от чистота уличка пред къщата се беше събудила и лека полека се приготвяше за поредния жарък августовски ден. Възрастният съсед от дясно разходи красивото си златисто кóли, купи по един брой ЕЛ ПАИС и АБС  и се прибра, за да изпие сутрешното кафе с пържени понички на верандата. Павилионът за сладолед и бонбони отсреща беше вдигнал металните щори. Пълната, бъбрива и вечно ухилена Палома вече даваше първата кутия със сладолед на десетгодишния Карлос. Къдрокосият, загорял хлапак, който живееше с родителите си в голямата къща с басейн от ляво, купуваше всяка сутрин няколко кутии със сладолед и сладкиши. След обяд той канеше тумба хлапета, които до залез слънце скачаха в басейна като жабчета, а на другата сутрин купуваше нови кутии сладолед за следобедна закуска.

Младичката, стеснителна Етел отвори хлебарничката до павилиона на Палома и започна да мие тротоара пред голямата стъклена витрина. От време на време момичето хвърляше крадешком погледи към тях, но щом очите и срещнеха погледа на Делян, загорелите и бузи ставаха тъмночервени и тя свеждаше глава.

— Гладен съм.- подхвърли Олег и смигна на Ервин.

— И аз!- ухили се боливиецът.- Яде ми се топъл, пресен хляб!

— И на мен. Но само ако го купи Делян!

— В такъв случай днес ще стоите гладни!- тросна им се Делян, смръщил вежди.

Олег изправи двуметровото си тяло и сложи едрите си лапи на кръста:

— За мен и за моето коремче ще бъде полезно. Погледни,обаче, Ервин! Не ти ли е жал за него?

— Ако не престанете, наистина ще бъде жалко за него!

— Хайде, не се сърди!- тупна го по рамото украинецът и се ухили на Ервин.- изпей една песен от твоята страна, да се извиним на нашия приятел.

Боливиецът изправи глава и се подпря с две ръце на дръжката на лопатата, с която бъркаше разтвора. Широката усмивка не слезе от лицето му. Погледът прескочи хлебарницата на Етел, плъзна се нагоре по напечения хълм отсреща и потъна някъде високо и далече. Ервин се усмихна още по- широко, пое дълбоко въздух, наведе се с лопатата и запя. Гласът му, силен, плътен, мощен, сякаш извираше не от тесните му гърди, а от далечната, жарка земя, от която беше дошъл. Мелодията, нежна, страстна и жива се понесе над разсънената уличка, а думите на протяжния южен акцент зазвучаха като заклинание на изпаднал в транс шаман:

 

Tanto tiempo llorando y agotando mi vida

Tanto tiempo amando mi fantazsia

Tanto esconder la verdad

Que fue mi mania

Tanto tiempo esperando en agonia…

 

Малките ръце на Ервин не спираха, но той сякаш не виждаше и не чуваше нищо. А гласът продължаваше да се лее, страстен и горещ като въздуха горе на скелето.

 

Tantos amores hay por el mundo,

Tantos errors bien profundos,

Tanta tristesa y alegria

Por la palabra AMOR…

                                    / стихове Даниел Денев/

Делян мълчаливо слушаше, изпълнен с възторг и преклонение пред това чудо, което хората наричаха с обикновената дума "талант". "Всеки човек е изпратен на земята с някаква мисия", казваше дядо му Дельо."Ако той не разбере каква е тя и не я изпълни, ще остане завинаги неудовлетворен и нещастен!"Ервин, без съмнение, беше изпратен да пее. Ръцете му редяха бързо тухлите, вече горещи от напеклото слънце, докато песента го заливаше ласкаво като морска вълна, отмиваше натрупаната чернилка и го изпълваше с бурна радост и необяснима печал."Къде се е научил да пее така?...Работим от месеци заедно, а колко малко знаем един за друг!"

Погледна към мълчаливия Олег, който бъркаше циментовия разтвор с Ервин. Украинецът беше на около четиридесет и пет, петдесет годишен, с високо, изпъкнало чело и големи, светли очи, които с един поглед виждаха човека отсреща като рентгенов апарат и веднага го преценяха точно какъв е и колко струва. Усмивката му, широка и открита, изтриваше възрастта от лицето му и го правеше младо и живо. Имаше, обаче, моменти, в които над него сякаш лягаше тъмен облак. Тогава той се затваряше в себе си, лицето му се втвърдяваше и ставаше възрастно и уморено. Какво ли правеше той тук, в Испания? За Ервин беше ясно: жена и две малки деца в Боливия, парите не стигаха до никъде. Олег не говореше много за себе си, но беше споменал че няма семейство…"Ще ги поканя в неделя да отидем на реката, където Вальо и децата ходят на риболов! Ще поплуваме и ще поприказваме на спокойствие."

Гласът на Ервинсе извиси на финала, след това постепенно затихна и спря.

— Браво, момче!

Възрастният съсед на верандата бурно ръкопляскаше, забравил за недочетения вестник. Боливиецът му махна с ръка и се усмихна широко.

— Защо спряхте, бе, глупаци?- провикна се престорено строго Олег, имитирайки старшината от вицовете.

— Има пауза!- отзова се с готовност Ервин.

— Аз колко пъти съм ви казвал да пеете и паузите!

— Не може! Гладна мечка хоро не играе!- отговори боливиецът на български, като заваляше смешно чуждите за него звуци и бъркаше ударенията.

Време беше за обедна почивка. Слънцето вече печеше немилостиво, а хладилната чанта беше наполовина изпразнена.

Олег се изправи и огледа с вещо око завършената стена:

— Мисля, че стана добре…След обяд продължаваме с вътрешната стълба.

Делян се отдръпна, запали цигара и огледа внимателно наредените в стройни редици тухлички:

— Тук е добре. Обаче стълбата вътре, долу, няма да стане.

— Че ние едва сме я започнали!- възпротиви се Ервин.-От къде знаеш, че няма да стане?

— Видях плана на къщата. Има грешка… Ако работим по чертежа, горният край ще излезе на тридесет сантиметра вляво от вратата!

Настъпи неловко мълчание. Боливиецът, който никога не казваше пръв мнението си, погледна очаквателно към Олег.Умните очи на украинеца се обърнаха към Делян:

— Ти си по професия агроном, нали?

— Да.

— Разбираш ли от архитектурни планове?

— Не съм ви казвал. Преди да взема диплома за агроном, завърших…- младежът се запъна, не знаеше как да преведе на испански език"строителен техникум".

Олег, останал сериозен, търпеливо го гледаше и изчакваше да се доизкаже.

— …пет години учих средно училище по архитектура и строителство. Това е едно от най- добрите училища в моя град.

Делян погледна към Ервин, който се почесваше недоверчиво по мургавия врат и весело се засмя:

— Още сънувам, че ме карат да чертая и се събуждам, изпотен от ужас!

Смукна от цигарата и погледна към Олег:

— Можете да ми вярвате!- каза той сериозно- Няма никакъв смисъл да продължаваме със стълбата.

Олег постоя замислен, след това протегна решително дългите си ръце и прегърна през раменете двамата омърлушени работници.

— Слизаме да обядваме! След това ще решим какво ще правим.

 

 

 

— Желаете ли кафе, момчета?

Широката усмивка на Педро разкриваше два реда едри, равни и бели като ризата му зъби.

Олег опъна с наслада дългите си крака до масичката и избърса пръстите си с хартиена салфетка:

— Разбира се, приятелю! След този хубав обяд по едно силно кафе ще ни дойде много добре!

Педро сръчно разчисти масичката, забърса я с чиста кърпа и тичешком отнесе пълния с чинии поднос зад тезгяха. След минута чашите кафе с мляко и неизменните сладки с шоколадова глазура бяха пред тримата работници, а бодрият глас на Педро се чуваше от другия край на пълния бар.

Ервин взе най- голямата от сладките и с видимо удоволствие я пъхна в устата си.

— Изяж и моята!- засмя се Делян.- Аз след този обяд мога само да изпуша една цигара.

— Чудя се: такъв малък човек къде побира толкова храна!-І тупна Олег слабото, жилаво рамо.

Боливиецът глътна от ароматното кафе и се ухили:

— Храната тук е толкова вкусна, че с удоволствие бих изял още едно меню!

— Всичко се приготвя от съпругата и сина на Педро.- Каза Олег.- Този бар е негов. Отворил го е дядо му още по времето на Франко.

— От къде знаеш това?

— Миналата неделя гледахме с него мача между Real Madrid и Barçа . Изпихме доста бира и научих много интересни неща.

Олег отпи от горещото кафе и  посочи с ръка към пода:

— Знаете ли защо много клиенти тук хвърлят смачканите хартийки и фасове на пода,макар че Педро е наслагал кошчета на всеки метър?

— Виждал съм го и в други барове тук, в Испания.вметна Делян- Винаги съм се чудил защо го правят.

— От уважение към собственика и да направят реклама на заведението!

Олег срещна недоверчивия поглед на младежа и се засмя:

— Да, приятелю! По този начин показват, че барът се посещава от много хора. Значи- кухнята му е добра.

— Има логика!- измърмори Ервин с пълна уста.

Смачка две салфетки, пусна ги на пода и се провикна към Педро:

— Едната е за яхнията, а другата- за шоколадовите бисквити!

След това вдигна чашката с кафето, изпи последната глътка и се ухили на Олег:

— Аз съм готов. Когато кажете- ставаме.

Олег допи своето и се облегна с въздишка на малкото столче, което изскърца под тежестта му:

— Дотук беше добре!

Делян запали цигара и смукна с наслада от дима ú:

— Като каза:" Дотук добре!", се сетих за един виц.

Боливиецът се обърна към него, целият в слух.

— Един човек живеел на седмия етаж.- продължи младежът- Един ден се подхлъзнал на терасата и полетял надолу с главата. Падайки, като минал край петия етаж, той се провикнал:" Дотук добре!"

Делян млъкна и смачка недопушената цигара в малкия пепелник.Ервин го гледаше в недоумение. Що за хумор?

— Каква стана след това?- попито нетърпеливо той.

— Само ако знаех, приятелю! Само ако знаех!

— Счупил си главата!- отсече Олег и прегърна и двамата с мечешките си лапи.- А ние с вас се прибираме в нашата недовършена къщичка, при хладилната чанта!

 

 

 

В просторния гараж, който за в бъдеще щеше да приютява четири леки коли, беше приятно хладно и миришеше на бои и вар. В дъното на помещението имаше правоъгълен отвор, на който дърводелецът Серхио трябваше да постави до края на седмицата малка врата. Сега тази дупка, със стърчащите в нея арматурни пръчки, приличаше на зиналата паст на едър, остарял вече звяр с изпотрошени и изпадали зъби. За броени дни желязото трябваше да се превърне в кокетна вита стълба, която да свързва гаража с приземния етаж.

— Какво ще правим сега?- почеса се по врата Ервин.

— Това, за което ни плащат!- отсече Олег- Продължаваме със стълбата.

— Не ми ли вярваш, че няма да стане!- смути се Делян.

Олег сложи ръка на рамото му:

— Ти от колко време се занимаваш със строителство? От около две години, нали?

Младежът кимна с глава.

— Моят първи строеж беше преди повече от петнадесет годени…В Куба.

— Ти затова говориш толкова добре испански!- вметна боливиецът.

Украинецът сякаш не го чу.

— След това- продължи той с равен глас- Никарагуа, Чили, Афганистан…Там бунтовниците разстреляха жена ми и сина ми.

Делян усети как ръката на Олег се вкамени и натежа на рамото му, а едрите пръсти се впиха в плътта като клещи. Лицето на младежа се сви от болка, но той не помръдна. Ервин стисна зъби и извърна глава.

В гаража настъпи тишина. От вън долетяха виковете на Карлито и неговите гости, които се боричкаха в басейна.

— Стълбата ще излезе на тридесет сантиметра вляво от вратата, а горното стъпало ще стане десет сантиметра по- високо от другите. Нямах нужда от чертежи и планове, за да го разбера.

Делян се дръпна рязко, сякаш думите на украинеца го удариха в гърдите.

— Знаел си през цялото време!- впери той невярващ поглед в него- И въпреки това искаш да продължим!

— Точно така.

— Страх те е…

Едрата лапа на Олег го тупна приятелски по омърлушената глава и разроши перчема му с бащински жест:

— Мен отдавна вече от никой и нищо не ме е страх, приятелю! С Бога и Дявола сме бойни другари, а със смъртта си пием водката.

— Тогава защо? Защо трябва да мълчим и да правим нещо, от което няма смисъл?

— Защото сме чужденци.

Украинецът сложи няколко тухли на пода, седна на тях и се облегна на неизмазаната стена.

— Ние сме тук да работим, приятелю! Никой не иска от нас да мислим…И което е по- страшно- никой не разрешава да мислим!

Въздъхна уморено и опъна дългите си крака на прашния под.

— Преди петнадесет години строихме в Куба язовир,- продължи той- който по план трябваше да залее две села. Един месец тичах и обяснявах, че е застрашено още едно.

— И какво стана после?

— Нищо. Издигнахме величествен паметник, на който написахме имената на удавените.

Олег взе една кутия Кока Кола от хладилната чанта и отпи жадно от студената течност.

— В Никарагуа започнахме строежа на болнична сграда- продължи той с равен глас. Опитах се да кажа на архитекта, че песъчливата почва не позволява подземни гаражи за линейките…Искаш ли да знаеш какво стана после, Ервин?

Боливиецът извърна глава.

— Миналата година строихме къща тук, в Санчинаро. Собственичката не разговаряше директно с мен, беше под достойнството и…Точно пет пъти вдигахме и събаряхме една от стените на банята до нейната спалня. Когато започнахме да зидаме за шести път под нейните указания, видях, че отново нищо няма да се получи. Събрах си инструментите и дойдох да работя при Алваро.

— При Алваро това не може да се случи!- прекъсна го възмутено Ервин- Той е…невероятен човек!

— Прав си, приятелю! Но ми кажи: би ли отишъл при този невероятен човек да му кажеш, че някой от екипа му е направил грешка?

Боливиецът наведе глава.

— Няма да отидеш.- горчиво се усмихна Олег-Не искаш да рискуваш.

— Не съм виновен.- преглътна Ервин.- Събирам всеки сентим…Искам да прибера тук семейството си…

Гласът му затрепери и той стисна зъби.

— Никой не те упреква в нищо!

Делян прегърна боливиеца през рамо и се обърна към Олег:

— Аз ще разговарям с Алваро.

 

 

 

                                                                        ИВАНА

 

 

"Какъв е този училищен звънец посред лято? Нали сме още във ваканция?"

Звънецът се повтори, силен и продължителен.

Ивана отвори очи и отметна леката завивка. Протегна ръка към нощната лампа, все още замаяна от съня и натисна копчето. Светлината я заслепи и тя инстинктивно закри лицето си с ръка.

Звънецът отново настойчиво зазвъня.

Ивана скочи от леглото с разтуптяно сърце и погледна към будилника на нощното шкафче. Шест и тридесет сутринта. Погледът и потърси Илия, но видя само възглавницата му, паднала на килимчето до широкото легло. Вдигна я машинално, сложи я на мястото и приглади косите си с ръка. Краката и трепереха.

— Господи! Пак този звънец!

Пое дълбоко въздух, грабна халата от табуретката, наметна го бързо и изтича до външната врата.

— Кой е?- извика тя и запревърта ключа в бравата.

— Ние сме с детето.

Гласът на Таня звучеше така, сякаш нечия ръка я стискаше за гърлото.

Сега, сега ще отворя!- засуети се Ивана.- Бравата от снощи нещо заяжда…А, готово!

Като видя бялото като тебешир лице на младата жена и тялото на Росен, отпуснато в ръцете и,тя усети, че се олюлява и подпря гръб на стената. Опитните и очи на преживяла безброй инциденти учителка светкавично огледаха детето. "Живо е, диша, няма кръв по него!", въздъхна тя с облекчение и отвори широко вратата.

— Какво има?

Илия се показа зад нея, завит с халата си, с мокра коса и насапунисано с пяна за бръснене лице. Без да дочака отговор, той протегна ръце, грабна момченцето и го внесе в сумрачната трапезария. Двете жени изтичаха след него. Ивана грабна от кухненския бокс кърпата за лице, избърса лицето на мъжа си, след това прегърна изтръпналата Таня през раменете и внимателно я сложи да седне на един стол. Самата тя застана права като стража до масата, вперила очаквателен поглед в детето.

— Я да видим какво е станало с моя приятел!

Илия сложи Росен да легне на дивана и хвана отпуснатата му ръчичка.

— Гори целият- отбеляза той.

— От миналата нощ е така.-гласът на Таня идваше сякаш изпод земята- Втресе го, започна да повръща. Георги си беше вкъщи, извикахме "Бърза помощ".

— Какво му казаха?

— Грип. Имало сега някакъв летен вирус.

— Хубава работа! Такъв голям юнак да го надвие някакъв мъничък вирус!

Илия докосна с устни челото на детето и рязко се изправи:

— Колко градуса му е температурата?

— Преди малко я премерих- прошепна Таня. Нашият термометър показа 40.5˚С.

— Не може да бъде! Подскочи Ивана и припна към прозореца.- Сигурно е бил счупен! Сега, само да вдигна щорите , че не виждам в тъмното и ще потърся нашия!

Натисна с привичен жест бутона на прозореца и рулетната щора започна да се вдига с тихо бръмчене.В долната част на стъклото блесна тясна бяла ивица, която бързо започна да расте и да осветява малката трапезария. Слънцето беше изгряло и вече напичаше тънкия циментов панел.

Росен, който дотогава лежеше неподвижен и унесен, внезапно вдигна слабите си ръчички и закри с тях лицето си.

— Ох, очите ми!- изохка тихо той и отново притихна.

— Какво? Болят ли те?- наведе се над него Илия.

— Светлината! Махнете светлината!

Ивана натисна копчето и щората започна плавно да се спуска надолу:

— Сега, леля , сега! Исках само да намеря термометъра!

—- Ето го, мамо. В мен е.

Мара стоеше на вратата като самодива в дългата си бяла нощница и разпилени по раменете коси. Улисани с Росен, не бяха разбрали кога е станала и дошла при тях.

Ивана гледаше като в сън как Илия слага малкия термометър под мишничката на детето, изчаква краткото бип,бип и вперва поглед в екранчето."Боже, дано да се засмее! Да се засмее и да каже, че няма нищо страшно!"

Челото на Илия се покри със ситни капчици пот. Ивана се пресегна рязко и грабна термометъра. На екранчето се чернееше 40.9˚С.

— Маре, подай, ако обичаш, една кърпа с вода и оцет и вдигни още малко щората!

Гласът на Илия беше толкова нисък и невъзмутим, че по гърба на Ивана полазиха студени тръпки. Тя най- добре си знаеше какво се крие зад това външно спокойствие. "Само дано не вдигне сега кръвното!"

Илия се наведе над момченцето и пъхна едната си длан под отпуснатата му главичка, а с другата хвана дясното краче:

— Хайде, партньоре, да направим с теб едно просто упражнения! Сега ще наведеш главата към гърдите и ще опреш брадичката в тях.

Детето послушно надигна главичка , но изохка и веднага я отпусна.

— Боли.

— Няма страшно- снижи се до шепот гласът на Илия.- Хайде, сега свий десния крак в коляното и опри бедрото в корема, а левият крак да остане опънат.

Ивана изохка тихо прехапа устни, за да не извика с глас "Не, само това не! Не може да е това !"

Усети, че и премалява, притвори очи и се свлече на стола до притихналата Таня. Споменът я завъртя със силата на ураган и тя цялата потъна в него…

…Двамата с Илия- учители за първа година. Долнище- сковано от студ и лед. Обилен сняг трупаше вече втора седмица. Фадромата, която обслужваше две села, не смогваше да разчисти асфалтираното шосе, което свързваше селото с близкото градче. Транспортът беше преустановен, тръбопроводът за питейна вода- спукан, рафтовете в хранителния магазин- празни.

Тогава започна най- страшното:

— Учителке! Много ми е лошо!

Децата влизаха в класната стая, треперещи от треска, а червените им личица изгаряха от високата температура.

В селото нямаше лекар, а младичката фелдшерка беше в отпуск по майчинство. На вратата на здравната служба от месец висеше тежък катинар.

— Не можем повече така! Изплака една сутрин Ивана в празната и студена като зимник учителска стая.

Бяха останали само двамата с Илия. Другите учители и възрастната болнава директорка живееха в града, как да дойдат през преспите?

— Връщаме децата по домовете и затваряме училището!- тръсна тя глава и захвърли учителския дневник на дългата маса под стреснатия поглед на чистачката Мая.

Илия я прегърна и прекара ръка по разпилените и коси.

— Къде да ги върнем?- каза тихо, сякаш на себе си той. – В тъмното и студеното?

След това продължи по- силно и уверено:

— Ще докараме от нас печката на дърва и въглища и ще съберем всички болни ученици в трапезарията!

— Тука си имаме печки, учителю!

Пълната, мургава Мая се изтъркули като топка от вратата и черните и като маслини очи светнаха тревожно.

— Нали бяхме до по- лани интернат,- продължи тя живо- имаме си и печки, и легла!

Мазето ни е пълно!

— Браво!- усмихна и се одобрително Илия- Хайде сега, лельо Мая, да минеш по най- близките къщи и да викнеш бащите и майките на помощ!

Погледът на възрастната жена се запали срещу неговия:

— Ей сегичка ша ги обиколя, учителю! Сичките ша ги обиколя! Ша дойдат те, как няма да дойдат!

До вечерта голямата столова беше превърната в лазарет. Печките с дърва бумтяха, във фурните им се опекоха питки с кой знае от къде дошло овче сирене, а на нажежените плочи къкреха две големи тенджери с кокоша супа. Готвачът на стола на ТКЗС-то, бай Мустафа, сновеше чевръсто между печките с огромен лъскав черпак в ръка и бършеше потното си чело с голяма шарена кърпа.

Ивана приседна на едно дървено столче до едно от печките и протегна подутите си крака:

— Как се вдигнаха като един! Също като във филм!

— Ша са дигнат ми, къде ще идат!-извърна се към нея Мая, която слагаше кърпа, напоена с оцет и вода, на горещото чело на едно от децата- Нали е за техните дечурлига!

— Не е глупав народа, учителке!- вметна бай Мустафа и шумно сръбна от черпака с врялата супа.- Вижда той кой мисли за него, дето е тук долу!

Мая пъргаво изправи пълната си снага и вдигна ръката си:

— И кой слуша оня, дето й там, горе!

Ивана се усмихна снизходително.

— Знам аз, че вий, младите, сега не се молите на Господ!- сви вежди възрастната жена и седна с пъшкане срещу нея.

— Помоли му се ти вместо нас.- обади се Илия, който седеше на масичката в ъгъла и отчаяно въртеше шайбата на телефона. Поръчай му утре да ни пусне от горе лекар!

— Или поне да спре снега…- въздъхна уморено Ивана и облегна схванатия си гръб на стената.

— Ша стане! Засмя се насреща ú Мая.- Дай сига да ти разтрия краката, както само аз можа!

През нощта Мюмюн от трети клас започна до повръща.

— Главата ме, бе, хора!- хленчеше детето.

На сутринта притихна и само учестеното му дишане показваше, че е живо.

— Знаеш ли къде живее кметът?- обърна Илия посивялото си лице към Мая.

— Кой, сигашния ли?махна тя пренебрежително с ръка- На него само млади булки му дай, за друго нидей го търси!

— Добре,  нека да не е сегашният!- хвана се за думите и Ивана.- Предишният тук ли живее?

Забравила безсънната нощ, възрастната жена подскочи и изхвръкна от стаята.

— Трябваше още вчера да го викнем.- обади се бай Мустафа, който слагаше подпалки на една от печките.- Борис Македонски знае какво да прави!

След по- малко от половин час вратата на столовата рязко се отвори и заедно със студа в стаята влетя Мая, последвана от двама мъже. По- младият, слаб, дребен, с мургаво, небръснато лице, се втурна към леглото на Мюмюн. Беше Али, бащата на болното момченце.

По- възрастният мъж се спря на вратата. Зорките му сиви очи под тъмните, рошави вежди, за секунди прошариха по леглата с унесените в трескав сън деца, след това се плъзнаха по Ивана, която стискаше чашката с изстинало кафе в треперещите си ръце и по едрата фигура на бай Мустафа, който вадеше от голям черен тиган ухаещи на пържена мас мекици. Накрая се спря на Илия, който седеше зад масичката с телефона, където беше прекарал нощта.

— Добро утро на всички!- поздрави той с нисък, плътен глас, приближи със стегната, безшумна стъпка към Илия и протегна бодро ръка.— Аз съм Борис Македонски, приятно ми е!

Ивана гледаше как едрата ръка на новодошлия стисна силно изморените пръсти на мъжа и, а сивите очи се впиха в тъмните кръгове под очите му. "Бивш офицер", помисли си тя и усети как се изпълва с надежда. Вече не бяха сами в бедата!

Борис издърпа един стол, седна срещу Илия и погледна към телефона:

— Телефонна връзка скоро няма да има. Като гледам окъсаните жици и как продължава да вали…

 Трябва ни спешно превоз- разтърка слепоочията си Илия.- Три от децата са много зле, а още девет са с висока температура.

— Линейка не може да дойде!- отсече Борис.- Трябва да действаме със собствените ни сили!

— Какви сили тук, на село!- раздразнението в гласа на Ивана беше очевидно.- С какво ще действаме според Вас? С рала и мотики?

— Ти пък на много изостанали ни праиш, учителке! –докачи се Мустафа.- С рало е орал дядо ми. Сега има трактори!

Борис тропна с юмрук по масичката така, че телефонът на нея подскочи и издрънча.

— Точно така, Мустафа! С трактори!

Ивана вдигна учудено вежди.

— Свикваме тракторната бригада!- разпореди се бившият кмет.- От всички трактори сглобяваме верижните и тръгваме направо за Стара Загора.

— Бог да те поживи, учителке, че ни подсети!- подскочи Мая и хукна към вратата.- Хайде, Али! Стига си се помайвал, че сбираме трактористите!

— Най- късно след два часа ще дойдем за децата!- изправи се Борис.- През това време аз ще се обадя по моята радиостанция, където трябва, а ти, Мустафа, нахрани хората!

— Тъй вярно!- изпъчи шкембето си бай Мустафа.

— Как сте могли да свалите този човек от кметското място?- запита Илия няколко часа по- късно, когато всички болни деца бяха вдигнати и откарани.

— Имаме си туканка едни-сви уста бай Мустафа.- Не им изнасяше, че при него не може да се краде и зеха, та му изровиха нещо там политическо в миналото…

— Ние, българите, сме майстори на това.- каза тихо Ивана.- Заливаме с чернилка миналото и кроим планове за светлото бъдеще. А в това време тече нашето настояще, сиво и безлично.

През нощта снегът най- сетне спря, а на другия ден след обяд по изчистеното шосе дойдоха две линейки и смразяващата диагноза: менингит!

През целия следващ месец учебният ден в Основно училище "Христо Ботев", в с. Долнище започваше с една и съща процедура, въведена самоволно от ужасените учители: измерване на температурата на "съмнителния" ученик и проверка как движи врата и краката си и дали не го дразни светещата лампа.

Постепенно епидемията отшумя и се забрави. Оздравелите деца едно по едно се завърнаха в селото, по- палави и по-шумни от преди. Само малкият Мюмюн го нямаше сред тях. За него лекарската помощ беше дошла прекалено късно…

…Ивана отвори очи и шумно преглътна. Челото и беше покрито с капчици пот, главата и бучеше."Не! Не може да е това! Не и Росен!"

Погледът и проследи как детето опита да сгъне само едното краче, но изохка и подви и другото:

— Не мога.

Илия обърна лицето си към нея.

"Как ме гледа , милият!- жегна я отвътре.-Като бито от зли хора куче към стопанина си!"

Скочи от стола, изтича до прозореца и натисна копчето на рулетната щора:

— Маре, качете се с Таня до тях да се облече и да си вземе нещата! Баща ти ще отиде с колата да вземе Георги от магазина, а аз ще се обадя в "Бърза помощ".

След броени минути остана сама в малкото жилище и то изведнъж и се стори огромно.

— Сега са други времена! Говореше си тя сама на себе си.- Ето, линейката дойде веднага, лекарят незабавно включи системите. Има и модерна апаратура, и ефикасни лекарства!

Пусна телевизора, но веднага го спря с нервен жест. Подреди възглавничките на дивана, след това отвори вратата на кухненския бокс. Остра миризма на изгоряло я удари в ноздрите и тя се закашля задавено:

— Кафеварката! Илия я е включил сутринта!

Изключи бързо нагретия до червено уред и отвори широко прозореца.

— Ами Таня? Дали и тя не е забравила нещо включено? Или някой отворен кран?...

Мушна ключа от жилището в джоба на халата си, нахлузи на бос крак домашните чехли и отвори външната врата.

— Мя- у- у! –долетя тъжно до нея от втория етаж. Последва пауза, шум от дращене на нокти по нечия врата и веднага друго отчаяно"мяу- у" се разнесе над главата и. В трескавата бързина тази сутрин съвсем бяха забравили за Фрося, котето на Росен!

Ивана се втурна нагоре по стълбите, изкачи ги на един дъх и огледа трите врати на площадката. Знаеше, че Витка и Дико от средния апартамент прекарват лятото на вилата. "Дано студентчетата отсреща да са си вкъщи", помоли се мислено тя и натисна решително звънеца.

— Какво има, лельо Ваня.?

Двадесетгодишният русоляв добряк Петър стоеше в рамката на широко отворената врата и още по- широко и се усмихваше.

Ивана започна задъхано да му обяснява.

— Ясно!- прекъсна я той.- Започва операция Спасяването на Фрося.Ще мина през балкона.

— Внимавай, моето момче! Много внимавай!

— Хайде, приятелко! Ела при бати Пепи! –дочу се зад вратата веселият му глас, придружен от ликуващото мяукане на котето.

— Огледай печката и крановете на чешмите, моля те!

— Операцията завършена успешно!.Поражения няма, само една малка беля в ъгъла зад вратата.- ухили се Петър и сложи в ръцете и́косматото кълбенце.

Ивана слезе по стъпалата с треперещите от слабост крака, влезе в сгорещената вече трапезария и се отпусна на дивана. Гадеше и се, а болката в тила беше нетърпима. "Трябваше да закуся нещо. Котето, горкото, сигурно също примира от глад!"

Остави треперещото животинче на дивана, но то скочи уплашено и се мушна обратно в прегръдката и. Ивана го притисна до гърдите си, наведе лице над него и мълчаливо замилва рошавото сиво гръбче.

 

 

 

                                                                          ІІІ

ДОНА

 

 

— Ама , че жега!- измърмори на себе си Дона, докато пресичаше задушното фоайе на Аточа. Бръкна вървешком за абонаментната си карта в натъпканата догоре чанта и погледна към светлинното табло над трети коловоз. Червените букви съобщаваха:

" Алкала де Енарес, 4 минути."

— Ще успея!

Извади билетчето от червеното картонче и го пъхна в отвора на автомата, за да влезе в гарата.

— Бип, бип!- изпиука недоволно машината. Червеното око светна с надписа "Невалиден билет", а вратичката пред нея не се помръдна.

— Ти ще ми кажеш, че е невалиден!- тросна и се Дона като на жив човек.- Не виждаш ли, че на него пише "август"!

Усети, че си говори сама на глас и я напуши смях. "Тази жега изглежда действа еднакво зле и на хората и на машините!"

Потърси с очи охраната и с усмивка показа билетчето си на симпатичния младеж в черна униформа.

— Минете през входа за бланкови билети.

Дона видя със задоволство как възхитения му поглед я проследява отдалеч. Знаеше, че стройното и тяло още привлича мъжките очи и че е с елегантните бели панталонки от El Corte Ingles и с черната къдрава грива на красивата си глава изглежда тридесетгодишна. "А тази нощ навършвам четиридесет и пет! Точно в три и петнадесет сутринта!"

На този ден винаги си спомняше с умиление разказите на своята майка за деня на раждането.

— Како, беличко ли е?- провикнала се невръстната илеля под прозореца на родилния дом.

— Черничко е, Светле!  Мъничко, слабичко и черничко, като циганче!

— Като не ти харесва, дай ми го на мен!- укорила я измъчено една възрастна санитарка, която минавала по коридора.- Аз и такова си.нямам!

— Не си го давам! Мое си е!- притиснала майка и до гърдите си бялото плачещо вързопче.

— Не искам да я кръщавате на мен!- отсякла като с нож свекървата, като я видяла.- Такова хилаво, утре ще умре и само ще ми изхабите името!

" Да, ама Бог явно е бил решил друго!, въздъхна Дона и се качи във влака.-

 Баба Лена да умре още същия месец, а Донето да подтичва вече четиридесет  и пет години! Да се дипломира в два университета, да остане вдовица, да отгледа син като скала… И да я довее вятърът преди четири години чак тук, в жарката Испания!"

Отпусна се уморено на седалката до прозореца, разкопча токата на колана си и извади от чантата шише минерална вода. Отпи жадно няколко глътки и хвърли поглед през прозореца. Смрачаваше се и космополитният град беше запалил милиардите си светлини." Колко пъстър и хубав е Мадрид! А парковете му- зелени, сякаш не се печат на 40˚С! Как успяват да ги поддържат при тази суша!"

Опря чело на стъклото и притвори очи, унесена в ритмичното потракване на колелетата. " До Торехон пътят е около половин час. Ще имам време да почина малко, да имам по- свеж вид за срещата с Калоян. Макар, че той едва ли ще забележи в какво състояние е лицето ми!"

Силен смях от дясната страна, придружен от българското:" Ти се майтапиш с нас!" прекъсна разсеяните и мисли. " Ние, българите, сме навсякъде,- усмихна се тя. Нищо чудно, когато първият космонавт стъпи на Марс, да го посрещне някой от нашите с хляб и сол!"

—Като викаш "майтап", слушайте сега да ви разправям- чу се плътен, мелодичен женски глас- Да видите "майтап" какво се казва!

Дона наостри любопитно уши.

— Влизам аз миналата неделя в едно локуторио,- продължи весело гласът- да се обадя на моята приятелка във Варна. Сядам си аз в телефонната кабинка и започваме да си говорим за нашите си работи, все едно, че сме в къщи и си пием кафето. Връзката малко лоша и аз викам, та се чува в цялата зала. По едно време моята дружка се отплесва и започва да ми разказва за страхотния секс, който правели с приятеля си напоследък…

Дона поклати глава." В моя Ямбол едва ли някой би си позволил такъв разговор на обществено място. Но тук, наби никой не ни разбира езика…"

Гласът от дясно продължаваше разказа си:

— Я ми кажи , ти, приятелко моя, - викам и аз- ползваш ли ти с този господин презерватив?...Не, нали? Че аз дори френска не разрешавам…

"Ех, че колоритна нашенка! Ама и мен си ме бива! Как само съм наострила ушите, да не би да изпусна нещо!...Само преди няколко години щях да се наежа като таралеж от "благородно" възмущение!"

От дясно се чу весело кикотене, след това женският глас продължи:

— По едно време се усещам, че все пак не сме си в къщи и и казвам:" Добре, че тук няма българи!" И в този момент от съседната кабина се чува страхотен мъжки глас:" Има, Има-а!"

— Ей, момиче!- извика стреснато друг женски глас- В Кослада сме! За малко да си пропуснем гарата!

— Аз мога да ви лъжа и до Алкала!- засмя се познатият глас- Ама вие си гледайте табелките!

 

 

 

Две тантурести жени в пъстри памучни рокли притичаха край Дона и скочиха пъргаво на перона. Чу се остро изсвирване, вратите на вагоните се затвориха и влакът отново тръгна.

Дона се извърна и погледна крадешком към нисичката, закръглена фигура на седалката от дясно. Две живи, тъмни очи под извити като дъги вежди срещнаха нейните, а усмивката и получи в отговор още по- широка усмивка, разкрила два реда едри, бели зъби.

— А! Още една българка!- възкликна жената, скочи от седалката и грабна кожената раница до нея. След това се намести на свободното място срещу Дона и впери поглед в лицето и.- Нали може?

— Може!

Дона на свой ред любопитно я загледа. Руса главичка, закръглено коремче, покрито с туника на широки, ярки карета…Пчеличката Мая от детския сериал!

— Добра жена си ти и добро мислиш!- тъмните очи на "пчеличката" преминаха през нейните и потънаха дълбоко в нея.- И каква си ми умна! Ама си свила душичката си на таралеж!..Защо се притесняваш толкова за сина си?

Дона ококори очи и усети как я присвива под лъжичката. " От къде тази непозната жена знае, че имам син?"

" Пчеличката" се пресегна свойски, хвана лявата и ръка и я обърна с дланта нагоре.

— Какво хубаво те чака! Само, че трябва да изтърпиш още малко!..И да си отваряш широко очите и сърцето, да не го изпуснеш!

— Добре- смутолеви глупаво Дона и преглътна. От изумление беше загубила дар слово.

—Я ми кажи на къде си тръгнала!

Дона се усмихна, бръкна в чантата си и подаде на странната пчеличка голям шоколад Милка.

— На собствения си рожден ден! Заповядай! За мое здраве!

Стъписването беше преминало, оставило след себе си чувство на лекота и радост.

— Ами тогава, защо мълчиш до сега?

Жената бръкна на свой ред в раницата си и отново протегна малката си бяла ръка:

— Дай си тук лапичката!

Дона с готовност обърна мургавата си длан

— Перла! –възкликна тя, като видя седефеното зрънце.

— И то истинска!- каза сериозно жената.- А на това листче е телефонният ми номер.

— Мяо Син[1]- прочете Дона на глас

— Това е китайското ми име!- засмя се насреща и чудатата българка.

— Аз съм Алиса в страната на чудесата.-промълви Дона – А ти си Бялата Царица!

— Започва нощ на чудесата!- кимна с глава жената- С пълна луна!..Хайде сега, слизай, че дойде твоята гара!

— Че ти откъде знаеш къде…- започна Дона, но погледна през прозореца и прочете Торехон де Ардос на малката червена табелка.

— Аз сънувам! Провикна се тя и скочи тичешком от вагона.- Още не съм се събудила!

— Ще се събудиш!- поклати глава чудатата жена.- Съвсем скоро ще се събудиш, моето момиче!

 

 

—Здравей, Димитре!- поздрави Дона дребничкия, свит мъж, който стоеше чинно на горещия перон и и усмихваше свойски насреща.- Къде е Калоян?

Мъжът посегна и пое пълната чанта от ръцете и.

— Изпрати мен. Пребит е, карали сме осем часа без прекъсване.

"Нима ти не си изморен? Нали шофирате заедно!"

— Да минем от тук. По- пряко е.- посочи мъжът на ляво.

— Зная пътя.- усмихна му се Дона.

Тръгнаха по напечената асфалтирана алея и завиха под жълтата табела на магазин Украйна. Подминаха павилиончето за сладолед с вечната тумба негърчета около него, магазинчето за бонбони и чипс, бара, където за първи път се срещнаха с Калоян…Колко пъти е идвала тук? Не много, наистина. Той- зад кормилото, тя- заета с грижите около възрастната госпожа Мария Долорес. Съботните нощи, прекарани с него тези няколко месеца се брояха на пръсти." Тази нощ ще остане незабравима и за двамата!, реши в себе си Дона и вдигна глава към обсипаното с едри ярки звезди небе. Ето, пълната луна е тук, като по поръчка, а чудесата ще си ги правим сами!"

Малкото жилище ги посрещна с ритмите на чалга, които се изсипваха от мощната музикална уредба и се сливаха с няколко боботещи мъжки гласа, спорещи оживено на български език. Гъст като мъгла цигарен дим се стелеше под ниския таван на хола, а от отворената врата на малката кухня се носеше мирис на печено месо и подправки.

Калоян, гол до кръста, обут с къси памучни панталони, седеше начело на голямата разтегателна маса, обвит в остър, синкав дим и с дебела кафява пура в ръката.

— А!Ето го моето момиче!-обърна се към нея той Тук те искам, до дясното си коляно!

" Дори не се надигна от стола!", прехапа устни Дона,но го прегърна нежно през широките рамене и го целуна по устата. Силна, смесена миризма на цигарен дим и скъпо уиски я удари в лицето и тя бързо се отдръпна. " Защо не ме почака? Да ме поздравиш с празника, да си кажем " Наздраве"!"

Въздъхна безшумно и се облегна назад на неудобната дървена облегалка. Взе чашата, която Димитър беше напълнил грижливо с уиски и се загледа в прозрачните кубчета лед. "Само не се самосъжалявай! Празникът не се крие единствено в букета с рози и вечерята на свещи за двама!..Сега се усмихни като добро момиче!"

Вдигна глава и плъзна поглед по насядалите около масата сгорещени и запотени мъже. Срещу нея Димитър се беше свил уморено над чинията си и лакомо гълташе от супата. До него, с гръб към масата и обърнат към екрана на телевизора, дремеше Чавдар, намусеният племенник на Калоян. Зад тях, в самия ъгъл на масата, с лист и молив в ръката, седеше младият му съквартирант Делян. Свел глава към по- възрастният мустакат мъж от лявата му страна, той разпалено му обясняваше нещо.

Дона се обърна към Калоян, който смучеше жадно дебелата кафява пура и мълчаливо го загледа. Високо чело, едър, прав нос, голяма, красива уста, сякаш издялана от длетото на талантлив каменар. Късо подстриганата коса, силно прошарена, но гъста и жива,блестеше влажна на луминесцентната лампа. "Горкият, пребит е от дългия път! Бръчките край устата му така са се вдълбали, че ако ги докосна, пръстите ми ще потънат в тях…" За миг изпита неустоимо желание да са сами двамата на широката спалня. Да потъне в ръцете му, които жадуваше от седмици и да милва и целува това тяло, докато отмие от него цялата умора.

— До къде беше курса? Усмихна му се мило тя.

— До Париж.

" Какво ми носиш от там?", понечи да го попита, но преглътна и отпи от чашата си:

— Видя ли Мон Мартр и Сакре Кьор?

— Видял съм, таратанци! Видях само товарителници и някоя и друга проститутка!

Изпи на един дъх пълната чаша и се сопна на Димитър:

— Не виждаш ле, че няма лед? Слез долу до бара и вземи от Хуан!

Без да каже дума, дребният мъж остави лъжицата и недоядената филия и повлече уморено крака към вратата:

— Нали сте у приятели!- не издържа тя.- Караш го да слугува, сякаш е…

— Ще слугува, къде ще иде!- прекъсна я безцеремонно Калоян.- Ако трябва и свирки ще ми прави! Знае, че без мен е гола вода и ще го изхвърлят на втория ден от фирмата!

Дона се отдръпна рязко. В черепа и думна тъпан, а глътките уиски,които беше изпила, запариха в стомаха и и тръгнаха нагоре към свитото и гърло. Скочи от стола, изтича в банята, свлече се над бидето и отвори до края крана на студената вода. Стоя дълго така на влажните плочки, опряла чело на фаянса и подложила глава под хладните струи.

— Дан…, дан…, дан!- долетя до нея през отвореното прозорче. Часовникът на съседите биеше полунощ и ударите му се носеха над смълчаното патио.

Изправи се бавно на омекналите си крака, откачи хавлията на Калоян, която висеше до мивката и я уви около мократа си коса. Впери поглед във восъчното лице, което я гледаше от огледалото и изкриви устни в усмивка:

— Е, Доне! Честит Рожден Ден! Доста станаха вече, но такъв като този тук, да вдигаш тост в клозета, не си имала досега!

Пред очите и изплува образът на странната Мяо Син." Това ми е нощта на чудесата, която ми обеща?..."

Избърса на две, на три главата си и прекара пръсти през буйната грива.

— И все пак чудо ще има!- обеща тя на лицето- Може да се получи Чудо- Юдо, но ще го направя!

 

 

 

— Кой е кацнал тук на моето местенце!

На стола на Калоян седеше четири- пет годишно момиченце. Свило слабите си крачета на седалката и затрупало масата пред него с листи и моливи, то усърдно дращеше.

— Не съм кацнала!- погледнаха я с укор черните очи под извитите като на кукла мигли.- Аз не съм птиче!

— Мартина, не досаждай на леличката!- обърна се към тях светлоокият мустакат мъж, който през цялата вечер чертаеше нещо с Делян.

— Не, моля Ви! Оставете ми я!-засмя се чистосърдечно Дона и се наведе над черната миша опашка, украсена с червена панделка.- Аз кога чакам едно такова момиченце- нептиченце да ми нарисува нещо много голямо и много хубаво!

Седна на стола, взе детето на колене и сведе лице над главичката му. Лъхна я отдавна забравеното ухание на чисто и топло малко телце.

— Какво искаш да ти нарисувам!

— Торта!- изтърси Дона.- Голяма, вкусна торта с много сметана!

— И с много шоколад!- широката усмивка разкри два реда бели зъбчета, от които два предни липсваха.

— Чудесно!

Слабата ръчичка стисна усърдно кафявия молив и щедро начерта голям кръг на белия лист.

— Колко свещички да ти нарисувам?

— Много!- вметна иронично Калоян и ги погледна с насмешка.- Ти не можеш да броиш до толкова.

— Много са на твоята торта!- щръкна неодобрително червената панделка.- Леличката е млада и хубава!

— А, хубава е!- изхили се той, мушна потната си ръка под масата и стисна голото женско коляно.- Чичо ти Калоян грозно до сега не е пипал!

Дона хвана ръката и я отмести, без да го погледне.

— Сега, птиченце,- взе тя един от моливите- аз ще ти нарисувам героинята от една хубава приказка, а ти ще ми кажеш коя е тя. Искаш ли?

— Искам!- блеснаха черните очи, а слабата ръчичка нетърпеливо издърпа един празен бял лист от купа с рисунки.

След минута на белия лист спеше дългокоса хубавица, миловидна като куклата Барби. Усмихнат принц, който удивително напомняше на  Брад Пит, седеше в края на леглото, свел над нея главата си, украсена със златна корона.

— Това е спящата Красавица!- затрептя с възхита панделката. – А това е принцът, който е дошъл да я събуди.

— Как ще я събуди?

— Ще и удари два шамара!- ухили се пак Калоян.

Двете момичета се престориха, че не са чули нищо.

— Виж, тате!- скочи детето с грейнало лице и сложи рисунката пред мустакатия мъж. Сега ще я оцветя!

— Ще я оцветиш вкъщи! Слагай всичко в раничката, че си тръгваме!

Дона ги изпрати до външната врата.

— Благодаря за хубавата торта!- погали тя момиченцето и му даде един голям шоколад.

— Не Ви познавам.-обърна се към нея мустакатият мъж.- Но ми се иска да Ви кажа нещо.

Взе детето на ръце и я погледна в очите:

— Когато видите някой, че се мъчи, оставете го! Може пък така да му харесва!

Дона затвори вратата и се обърна към масата. Потърси с поглед Калоян, но видя само празния стол и още димящата пура в пепелника.

— Сега ще си поговорим с теб, приятелю !

Тръгна към дъното на коридора, където беше спалнята му, и без да почука, натисна решително дръжката на бравата.

Наведен над един посивял от прах пътен сак, с гръб към вратата, мъжът вадеше голям найлонов плик, пълен догоре с омачкани тениски. Като чу шума, той се изправи с пъшкане и обърна умореното си лице към нея.

Гневът и се разсея като дим. Забравила всичко, тя се сгуши в него и мушна доверчиво глава под брадичката му. Той я обгърна с мускулестите си ръце и се наведе над нея.

— Няма държава, в която да не съм бил- избоботи гласът му в малкото и ухо- и да не съм изчукал по една путка.

 

 

 

— Добре ли си?

Дона се сепна, отвори очи и вдигна замаяната глава от парапета на терасата.

Остра, неочаквана болка преряза вдървения и врат и тя неволно изохка.

Дребничкият Димитър протегна ръка и бащински я помилва по разчорлената коса.

— Недей да стоиш повече на това течение!

— Колко е часът?

Гласът и прозвуча дрезгав и пресипнал над смълчаната осветена уличка.

— Наближава пет. Скоро ще съмне.

Дона изправи изтръпналия си гръб, стъпи на отеклите си ходила и се заклати като патица по коридора, мръщейки се от болка на всяка стъпка.

Калоян спеше дълбоко, свит на кълбо, мушнал едрите си ръце под омачканата възглавница.

— Като в моята рисунка- преглътна тя горчилката, напълнила устата и.- Само, че тук ролята на събудител се пада на мен. Нали жените днес сме еманципирани…

Протегна ръка към масичката, взе ръчната си чанта, извади от нея последната Милка и я сложи до главата на хъркащия мъж.

— Как да те събудя, принце мой?- прошепна тя и преметна чантата през рамо.- С целувка, или с два шамара, по твоята рецепта?

Целуна запотеното слепоочие и се изправи с въздишка:

— Ти сам си биеш шамарите, момчето ми! И се удряш там, където най- много боли!

Затвори безшумно вратата на малкото жилище и заслиза по тясното стълбище, без да се обърне.

 

 

 

 

---

[1] Чуствена наслада