Желание за живот

Александър Хигс се отдръпна от прозореца на хотелската си стая и дръпна завесите. Сумрачното помещени се затъмни още. Върна се отново до малкото бюро и се тръшна на стола, облягайки се назад с уморена въздишка. Чуваше как силният дъжд навън барабани отвън по перваза.

Разтърси глава и се пресегна към малък предмет лежащ на плота. Щом го докосна, стаята се изпълни с екрани данни, снимки от събития, космическа карта с маршрути, схеми, графики...

Подпря лакти на коленете си и сплете замислено пръсти. Издиша шумно. За пореден път преглеждаше тази информация, но още не можеше да разбере какво точно се бе случило. Ясно си спомняше всичко, но нещо не пасваше ...

Бе в разгара на поредната междугалактическа война, Хигс и екипажът му бяха по дирите на терорист, отговорен за атентат над човешка космическа база. Преследването приключи когато беглецът изчезна в електромагнитна космическа буря. Докато успеят да реагират, корабът им загуби мощност и увисна неподвижно сред смъртоносните за техниката златно-сребърни воали. Хигс пое нещата в свои ръце и предприе план за действие, въпреки протеста на екипажа.
Качи се на един от бойните звездолети в хангара, а няколко човека го избутаха навън. Докато малкият кораб правеше ръчни маневри обръщайки се към главният съд, екипажът бе зает с изпълнението на останалата част от плана. Скоро, капитанът ясно виждаше „Гълф-326“ през илюминатора на звездолета. Едно от оръдията на малкият звездолет бе изцяло механично. Хигс знаеше, че с тази си идея се обрича на сигурна гибел, но не можеше да рискува животът на целият екипаж. Все някой щеше да се върне за него. Някога.

Прицели се. Стисна очи и издърпа сивата ръчка в ляво от пулта за управление. Защракаха зъбни колела. Оловни снаряди се изстреляха взривявайки заложените в хангара боеприпаси. Ударната вълна изхвърли „Гълф“ извън опасният сектор, а звездолетът дълбоко в него. Странното бе, че изведнъж се озова извън бурята. След бърза техническа проверка, зададе курс към Земята.

Космическите корабостроителници около Луната липсваха. Нямаше ги станциите  близнаци. Странно...

Предпазливо кацна в покрайнините на малко градче. Включи прикриващият механизъм на кораба и продължи пешком към града. Минавайки покрай плакат приканващ за събитие тази вечер, зърна датата– 14.01.2016г....

И така година по-късно все още беше тук, сам самичък, без идея как се бе озовал почти две хилядолетия назад, където хората гледаха телевизия на плоски екрани, използваха телефони без копчета и караха коли задвижвани с петролни продукти.

Почукване на вратата изтръгна Хигс от мислите му. Ставайки от стола грабна неврохолокомпютъра и го прибра в джоба. Хвърчащите в стаята екрани и карти изчезнаха. Отиде до входа и отвори.

Висока блондинка със светло лице и кристално сини очи стоеше пред него, загърната в шлифер, с леко мокра по краищата коса. Мина покрай Хигс с вирната брадичка и влезе. Жената доближи бюрото и хвърли оранжев пакет отгоре.

- Колко? – попита той

- Десет хиляди. Колкото се договорихме.

- А документите?

Дамата разкопча шлифера и бръкна във вътрешен джоб. От там извади паспорт и го положи до плика, а сетне закрачи към Хигс.

- И пак отначало? – попита мъжът с лека тъга. Очите им се срещнаха.

-  Както винаги. Свършваш работата и изчезваш. При нова задача се свързвам с теб, а после всичко се повтаря.

Хигс меланхолично кимна. Не му оставаше време да се занимава с изначалният проблем – да разбере как бе попаднал в този примитивен ад и да се измъкне от него.

- А не може ли да забавим малко темпото? – запита той след известно мълчание.

- О, скъпи – русата жена се уви около него като змия, а сетне доближи устни до ухото му и зашепна - Няма да има нужда, Александър Хигс, капитан на девета междузвездна земна дивизия.

Хигс изстина. Паника се надигна от дъното на душата му и запълзя с бясна скорост нагоре засядайки в гърлото му. Преглътна. Опитваше се да възвърне привидно самообладание, но не се получи.

Никога не ѝ бе казвал кой точно бе и от къде идваше. По скоро, от кога. Просто изпълняваше мокри поръчки за компанията ѝ, за да може да припечели нещо в този свят, задвижван от пари. Стига задачата да бъде свършена, никой не го интересуваше кой и какъв е.

Жената го пусна заставайки на около крачка от него

- Не разбирам какво става Лорин. – рече Хигс със сравнително овладян глас, плъзгайки скришом ръка към пистолета затъкан в колана му.Не ме карай да се смея– дрезгаво рече тя -  Мислех те за по-умен. Разочароваш ме.

Хигс извади пистолета, но бе твърде бавен. Лорин рязко приклекна. Заби лакът в стомахът му, изви се в страни и го изрита в междуребрието. Алекс политна назад изпускайки оръжието, но успя да остане на крака, преглъщайки болката от удара.Паниката и страхът го задушаваха. Дишаше трудно. Лорин бръкна в джоба си. Извади нещо малко и кръгло и го хвърли към него. В ръката й изневиделица се появи бластер. Тя стреля в предмета, преди той да докосне пода. Мигом тапетите зад Хигс се размиха в грозна спирала, а от вътре заскачаха искри. Бе сащисан. Дулото на бластера сега бе насочено към него.

- Може би просто не познаваш това тяло – отвърна Лорин. Пресегна се към врата си и свали опаловата огърлица. Блондинката мигом се преобрази в гологлава линиакска с катранено черни очи и синя кожа. Очите на Хигс се разшириха. Паниката го обзе напълно. Усещаше, че започва да трепери. Стисна юмруци.

- Не – едва доловимо рече той.

- Нали си спомняш какво ти обещах, когато без малко не ме хвана на Сион? – Линиакската процеди последните думи през зъби – Където и да отидеш, аз ще съм там и ще се погрижа душата ти да страда…

- Не, не може да е истина ….

- О, може. – отвърна извънземната с лека насмешка. Прицели се по-точно и му намигна килвайки глава леко в страни – Успех капитан Хигс.

Натисна спусъка. Няколко лазерни снаряда поразиха гърдите на капитана запращайки го назад към вортекса. Хигс и завихрянето изчезнаха от това време, сякаш никога не бяха съществували.

Линиакската отново постави огърлицата и възприе предишният си вид. Приближи се до бюрото, прибра пакета и паспорта и тръгна към изхода с лукава усмивка.

Тъмнина. Болка прониза гърдите му. Ушите му пищяха. Усети че е мокър.

Алекс Хигс отвори очи и надигайки се на лакът, огледа обстановката. Беше нощ, а той бе проснат в кална локва в някаква малка обсипана с боклуци уличка. Опита се да се изправи като се подпираше на стената от едната му страна, но режеща болка го прониза в гърдите. Загуби равновесие и цопна в локвата. Разгърди дрехата си за да погледне, но там нямаше нищо. Нямаше рана. Избърса калта от лицето си и направи още един опит, като този път бе по-близо до стената. Успя.

С бавна несигурна крачка тръгна надолу по уличката, мокрият му фрак шляпаше зад него. Мина покрай няколко препълнени варели докато не излезе на главен булевард. Огледа се. По паважа чаткаха копита, следвани от карети. Газени лампи осветяваха улицата. Хора в странни одежди се разхождаха. Хигс неразбиращо въртеше глава. С ръка притискаща гърдите си, той хукна напред, непохватно заобикаляйки хората по тротоара.

Устремът му бе възпрепятстван след сблъсък с нещо. С някой.

- О, скъпи, къде се изгуби. – чу женски глас.

Проснат на земята, Хигс отправи взор към източникът на гласа. Ослепителна брюнетка с изящна рокля и опалова огърлица му се усмихваше насреща. Тя понечи да му помогне да се изправи, а той не сваляше очи от нея. Този поглед ...

Проблесна острие в ръката й, което с бързо и сръчно движение се плъзна няколко пъти през плътта на шията му.

Докато лежеше на паважа и душата му го напускаше бавно и постепенно, чу отново думите ѝ:

- Винаги ще съм там ...

Отвори очи. На лицето си имаше кислородна маска. Усети абокати в ръцете си. Машина ритмично писукаше с ударите на сърцето му. Изплашено се надигна. Беше в болница. Позна стаята. Болница Сандърс – планета Сион. Отпусна се на леглото с привидно успокоение.

Влезе сестра и се приближи до леглото му.

- Сестра?

- Слушам ви, капитан Хигс? – отвърна тя, докато оперираше с медицинските апарати.

- Коя година сме?

- 4307ма. – отвърна сестрата.

Хигс чу изщракване някъде в страни. Обърна се. След малко мека топлина се разля по вените му.

- Животът е дар капитане … – чу отново гласът на сестрата, но някак далечно и заглъхващо.

Опита се да се съпротивлява. Силите го напускаха. Светът пред очите му се разми. Машината следяща пулса заглъхваше и постепенно спря.

Това се повтори още седем-осем пъти. Озоваваше се някъде и някой му отнемаше живота изведнъж.

Чу крясък и пукот от шамар.

- Събуди се!

Хигс се съвзе. Пареща болка проряза бузата му. Отвори очи. Седеше в неравномерно осветено помещение, облегнат на метален стълб и с ръце завързани зад гърба. Дишаше учестено. Трепереше. Нямаше ни най малка представа къде се намира. Пред очите му се разминаваха бясно размазаните образи на хората отнели живота му във всяко едно негово пътуване и накрая се събраха в едно – синьокожа линиакска. Беше клекнала срещу него пронизвайки го с кръвнишки поглед.

- Къде съм? – прегракнало попита Хигс, мижейки срещу прожектора, блеснал в лицето му.

- В правилното време. – изсъска извънземната и вдигна ръка в която блестеше стоманеното острие – но не за дълго ...

- Не! – извика умолително Хигс. Ножът спря ход. – Спри. Моля те.

Погледите им се срещнаха.

- Не мога повече. Не мога да понеса още .... Стига толкова. – ситни капчици пот бяха избили по челото му. Почти хлипаше.  –Не мога повече. Какво става? За какво е всичко това, Меар? – дъхът му излизаше на пресекулки. Тялото го болеше. Душата го болеше.

- Не се сещаш? – тя повдигна вежда. – Ами нека ти припомня тогава. Кой започна войната според теб?

- До колкото знам вие …

Мощен шамар го зашлеви отново. Пукотът отекна в помещението. Хигс изохка когато главата му отлитна в страни от удара. С мъка вдигна поглед и срещна лицето на Меар опасно близо до своето.

- Дали? Или вярваш безропотно на това което ти казват? Вашите глупаци си намериха оправдание да тръгнат да ни „освобождават“, защото разбираш ли, ние сме били роби на собственият ни водач. -засмя се огорчено. Сълза се отрони от черните ѝ очи. Хигс усещаше топлината на дъхът ѝ. - Вашите управници дойдоха с гръм и трясък, посипаха градовете ни с бомби, избиха мнозина от нас. Завзеха ресурсите ни, но искат още. Нямат насищане. – гласът ѝ бе станал дрезгав – „Освободиха“ ни, като ни поробиха по нов грозен начин. Пресират ни и се опитват да ни внушат, че сме свободни. Но ние не сме! А когато понечихме да се освободим от тяхната тирания, те го възприеха като покана за война. Народът ми продължава да измира ден след ден, заради прищявката на някой. Какъв ще бъде изходът според теб?

Хигс не беше поглеждал нещата така. Клатеше глава невярващо. Това не можеше да е истина. Но пък прехвърляйки събитията в главата си, разбра че линиакската бе права. Гласът на Меар издаваше неимоверна болка, която той усещаше. Явно бе загубила много. Той самият бе загубил ужасно много в мига в който войната бе избухнала. Меар най-сетне отдръпна лицето си от неговото и се изправи.

- Брутален. Войната е към краят си капитан Хигс. Заедно с почти цяла цивилизация.

- Аз… Аз … - запелтечи той с очи разширени от ужас - … не знаех…

- Естествено, че няма да знаеш. Нали ви промиват главите за да изпълнявате дългът си към нацията ... – изсумтя тя.

Настъпи тишина. Хигс усещаше куп погледи вперени в него някъде зад линиакската, но не можеше да ги види заради силната светлина от прожектора. Меар му бе обърнала гръб.

- А това всичко … миналото? – плахо запита– истина ли беше?

- Абсолютно.

- Как?  

- Технология, която твоите управници искат, но никога не трябва да получат. А сега да се върнем на темата … - Тя грациозно се обърна към него. -... как сега ти се струва смъртта капитане ?

Душата му бе осакатена. Пуста. Чувстваше се измамен. Предаден от собственият си народ. Нямаше място повече сред тях. Трябваше да направи нещо.

Хигс срещна погледът ѝ с ясна и твърда решителност. Стисна юмруци зад гърбът си. Меар сякаш прочете мислите му и през лицето ѝ пробяга крива усмивка.

- Виждам, че желанието за живот не те е напуснало въпреки преживяното капитане. Добре дошъл в бунта !