- Каква си ти? - попита ме един ден той - Ставаш ли за обичане?

Дълго се страхувах от този въпрос, защото не знаех каква е жената за обичане според него. Но едно знаех със сигурност -  не беше такава, каквато съм аз. Никога не чаках да ми отворят вратата и сакото си обличах сама. Егоцентрична, дръзка, самодостатъчна! Някога си мислех, че това да бъдеш силна жена е похвално, после разбрах, че е досадно. Не можеш да бъдеш силна жена в свят на слаби мъже. Да, затова избрах да ги влюбвам и после...край! Обожавах комплиментите и букетите от рози също, колекционирах  ги заедно със сърцата на мъжете, които ми ги подаряваха. Не вдигах телефона и не канех на кафе в дома си, нямах нужда от прегръдка в студените нощни нито от чадър, когато завали. Понякога, когато наранявах си мислех, че това не е правилно и, че все някъде има някой, който заслужава усмивката ми... И после се сещах - нараняваш, за да не бъдеш наранена.
 

- Стават за обичане само тези, които никога не са обичали - отвърнах му аз - останалите вдигат наздравица с вино, точно като мен и теб сега!