Жигосване
1 min reading
Жигосване...
Странно как ми се прииска да те гушна. Просто да те притисна до себе си. Вината за това, че в момента съм сама, безмълвно се жигосвам, изписвайки твоето име, е моя, единствено моя. Нямах сила да се преборя със страха си. Ти ми предложи любовта си, но в този миг едно момиче, което наричам своя приятелка, бленуваше за нея и за пореден път очите й изпълваха се със сълзи. Ти не знаеше за нея... тя не знаеше за нас... Аз бях в средата на огромна пропаст. С последни сили молех... но не Бог... не и него... хиляди пъти съм усещала отвратените погледи на до болка вярващи хора - не се срамувам, аз съм неверница - да, наречете ме така. Аз не вярвам в невидимото, не се вмествам във вашите критерии за вяра. Защото моят Бог е моят разрушител - този, когото в момента копнея да докосна - той взема с пълни шепи, ограбва душата и тялото, ръцете му изгарят и оставят следи - почти същите като тези от нажежената игла в ръката ми, но видими само за мен.
Винаги ще се питам - нямаше ли да е по-лесно, ако просто бях разкрила на нея, че двамата с теб се влюбваме, а на теб, че тя те желаеше преди мен? Закривам с ръка белега от горещата игла и си мисля - това е моята малка гадна тайна, Бо и дори да те отблъснах заради другата, която ми е истински скъпа, ще те нося в мен, ще пазя малкия белег - жигосаното ти име, ще се моля някой ден да го излекуваш с нежните си ръце, защото твоето име е там, не само върху тялото ми, но и в биещото ми сърце... за теб...
Странно как ми се прииска да те гушна. Просто да те притисна до себе си. Вината за това, че в момента съм сама, безмълвно се жигосвам, изписвайки твоето име, е моя, единствено моя. Нямах сила да се преборя със страха си. Ти ми предложи любовта си, но в този миг едно момиче, което наричам своя приятелка, бленуваше за нея и за пореден път очите й изпълваха се със сълзи. Ти не знаеше за нея... тя не знаеше за нас... Аз бях в средата на огромна пропаст. С последни сили молех... но не Бог... не и него... хиляди пъти съм усещала отвратените погледи на до болка вярващи хора - не се срамувам, аз съм неверница - да, наречете ме така. Аз не вярвам в невидимото, не се вмествам във вашите критерии за вяра. Защото моят Бог е моят разрушител - този, когото в момента копнея да докосна - той взема с пълни шепи, ограбва душата и тялото, ръцете му изгарят и оставят следи - почти същите като тези от нажежената игла в ръката ми, но видими само за мен.
Винаги ще се питам - нямаше ли да е по-лесно, ако просто бях разкрила на нея, че двамата с теб се влюбваме, а на теб, че тя те желаеше преди мен? Закривам с ръка белега от горещата игла и си мисля - това е моята малка гадна тайна, Бо и дори да те отблъснах заради другата, която ми е истински скъпа, ще те нося в мен, ще пазя малкия белег - жигосаното ти име, ще се моля някой ден да го излекуваш с нежните си ръце, защото твоето име е там, не само върху тялото ми, но и в биещото ми сърце... за теб...
© Симона All rights reserved.
