Събуждаш се без капчица надежда в сърцето, без светли мечти, без радостна усмивка, с празни очи, без път напред. Събуждаш се, за да изживееш поредния дълъг, мрачен ден.  Поглеждаш през големия прозорец, за да видиш и другите глупци, живеещи на автопилот, също като теб.  Да, ти знаеш как ще свърши този ден, как ще свърши утре и другият ден, ти знаеш как ще свърши животът ти. Не очакваш, не търсиш, не бленуваш. Съществуваш като робот, изобретен от гений, забравил да му инсталира чип за емоции. Погледни се, глупако! Заприличал си на безлична сянка, на студена машина.  Живееш, за да умреш, съществуването ти протича като по скучен, мрачен сценарий на безсмислена пиеса. Поне веднъж запитал ли си се защо живееш, защо си тук, какво е любовта, а щастието, а близостта? Не, разбира се. Ти отдавна си забравил какво е да си жив, да си истински човек. Спиш, работиш, съществуваш и само една дума те кара да вдигнеш глава – ПАРИ. Само те карат белите ти дробове да се разтварят за поредната глътка въздух, те са твоето гориво, софтуерът ти ги търси постоянно.  Но не само ти си такъв, не само ти си продал душата си и си останал празен. Всички тия хора по тротоара са като теб – живи роботи.  Лъскавите ви части прикриват колко черни клеясали сте отвътре. Но знай, ти и всички роботи като теб, че туй не е живот, че мъртви сте отдавна, по-слепи сте от всеки слепец, по-празни от прогнил орех.