(приказки за (не)пораснали)

     Животът се влачи по корем и нищо чудно, че Смъртта често стъпва на врата му. Тя не е впечатлена от жалкото му съществувание и прекъсва житейската нишка, само защото не го е забелязала. Животът, обаче, има неповторимата способност да се саморегенерира и продължава напред. Мръсен, прашен, посмачкан, но Живот. Пълзейки, може и да препъне Смъртта. Докато бедната старица гори старите си дрехи в казана на ада и чака нова премяна, Животът се увива около собственото си дърво, поглежда от короната света и се усмихва. Усмихва се на жаждата, която хората изпитват по него, без дори да подозират, че той не е ручей, а безгръбначна, лесно ранима твар.

     Животът никога не може да бъде пълноценен, защото той самият е бил откъснат от цялото. Някога той и Смъртта били андрогин. Хората се срещали с единия, а другият присъствал на тази среща като отражение. Тогава царял мир и всички живеели или умирали в хармония със себе си. Колкото повече въпроси си задавало човечеството, толкова повече разделяло живота на части. Накрая, Смъртта, отвратена от направената дисекция, се откъснала от Живота с писък, който останал вграден в родовата памет на човечеството. Тя създала своя собствена реалност от криви огледала и от време на време и до днес разрешава на някой смъртен да се огледа в тях. Ето защо, всеки човек, преживял такава среща, разказва своята история – огледалата са криви и никога не повтарят едно и също отражение. Общото в разказите им е някаква светлина. Дали е от небесните сияния, от огъня в ада или нещо, за което дори не подозираме, ще разберем, когато Животът ни е изхвърлил от раменете си. Това е съдбата му – да носи нас, с всичките ни мисли и дела, върху крехките си рамене. Нищо чудно, че отдавна сме му пречупили гръбнака и той често е стъпкван или пък спъва Смъртта. Има такива сред хората, които са дарени с по-ясно от обичайното виждане и разказват странни приказки за създания, опитали да възкресят андрогина, който някога бил Животът и Смъртта в едно. Дали са верни или не, не зная, но ще ви разкажа някои от тях.

Приказка за отшелника

     Често пустинята приютявала хора, изгонени от обществото по една или друга причина. Пуст и никому ненужен е техният живот и добре, че има оазиси, които пазят тайни, отдавна забравени, но не и загубени. Една от тях е за отшелника, който така се загубил в пустинята, че стигнал до там да попита сам себе си кой е, откъде е тръгнал и накъде отива. Препъващ се в пясъци и такива въпроси, той вървял ден след ден, без да знае защо. Веднъж се случило така, че докато вървял под изпепеляващото слънце, отшелникът чул странна песен. Той вдигнал очи към небето и видял леко, пухкаво облаче. Помислил си: „Дали този малък облак не пее, за да направи пътя ми по-лек?” Усмихнал се и усетил, че краката му сякаш се плъзгат, без да изискват някакви усилия. Станало му леко на душата и отново вдигнал поглед към небето. Малкото облаче, обаче, вече го нямало, а слънцето се било скрило зад големи, тежки облаци. Изведнъж земята и небето се слели в едно и денят се сменил с нощ. Пясък и прах полетели навсякъде и отшелникът трябвало да затвори очи. Вятърът го съборил на земята и единственото, което могъл да направи, било да покрие главата си с дългото наметало, което бил намерил преди време на пътя. Минало се време и отшелникът вече си мислел, че умира, когато някой вдигнал покривалото му. Разтреперан, той бил готов да срещне смъртта и покорно останал с наведена глава. Какво било учудването му, когато нежна ръка хванала брадичката му и му се сторило, че отново е дете и чува майка си, която пее приспивна песен.

-         Вдигни глава, отшелнико. Бурята свърши и ти си спасен. Огледай се.

-         Коя сте вие, моя спасителко? – все още с наведена глава попитал отшелникът.

-         Вдигни глава.

     Отшелникът изпълнил нареждането и ахнал от изненада. Наоколо стройни палми елегантно извивали тънките си снаги и сякаш махали с листата си, за да приветстват новите си гости. Сянката, която хвърляли, била като балсам за изгорелите тяло и душа на отшелника. Малко по-надолу клокочел извор с чиста, кристална вода. Най-изумителна, обаче, била красавицата, която стояла пред него. Дългите ù руси коси падали свободно чак до тънкия ù кръст, пристегнат със сребърен пояс. Роклята ù била извезана с изумруди, които подсилвали блясъка на зелените ù очи.

-         Къде съм аз, Господарке? Коя сте Вие?

-         Ех, любов моя! Толкова дълго време сме разделени, че забрави кой си. Я иди до извора и се огледай там.

     Отшелникът едва се изправил от вълнение, но направил това, което поискала от него хубавицата. Когато видял отражението си, той се стреснал. Същите очи като на тази красавица го гледали от почернялото му, покрито с дълга брада лице. Някакъв странен спомен нахлул в главата му. От него се откъснала някаква част и той примрял от болка. За последен път видял как жената, с която живеели в едно тяло, целувала челото му и се оттегляла някъде в далечината. Той плачел. Боляло го и... последвала бяла тишина. След това се видял да тръгва през пустинята. Къде? Кога? Как? Нямало значение. Неговата половина отново била ако не в него, то поне до него.

-         Любими, ти загуби голяма част от времето да се луташ и да задаваш въпроси. На мен ми костваше много усилия да те намеря и да ти внуша всички тези мисли. Събирането ни беше възпрепятствано от магьосника на пустинята, но ние преодоляхме всичко и оттук натам пътят ни продължава. Зная начин, по който поне веднъж на 77 земни години ще бъдем отново онова цяло, което бяхме преди да ни разделят.

-         Любима моя! Благословена бъди! Без теб бяхме загубени.

-         Успокой се, скъпи! Ти изстрада всичко в тялото си, аз - в ума си. Болката свърши. Да вървим. Постепенно ще си спомниш, че има Някой, Който се грижи за нас. Ето, виждаш ли онази каляска? Тя ще ни отведе там, където ще можем да продължим заедно.

-         Да вървим, любима.

     Отшелникът седнал на мястото на кочияша, а красавицата се настанила в каляската. Странният впряг от огнени вихрогони ги понесъл по въздуха и те се приземили в един малък град.