Приказка за художника, чиято картина оживяла

     Живял някога в едно малко градче по поречието на река Дунав беден художник. Той често рисувал света, но никой не можел да разпознае изобразените върху платната места. Докато предлагал картините си в градската градина, той виждал в очите на хората безразличие, отвращение, присмех или съжаление, но никога – одобрение. Това го натъжавало, но не губел надежда, че някой, който имал не само очи, но и способност да вижда, щял да спре пред неговите творби и да ги оцени не с пари, а с признание. И както се случва в приказките, веднъж пред него спряла каляска. От нея излязла красива млада жена. Дългите ù руси коси падали свободно чак до тънкия ù кръст, пристегнат със сребърен пояс. Роклята ù била извезана с изумруди, които подсилвали блясъка на зелените ù очи. Когато заговорила, всички затаили дъх, защото гласът ù напомнял майчина песен.

-         Кога беше там, художнико? Нарисувал си го така, че отново се почувствах малко момиченце. Ето го дървото, на което е висяла люлката ми. Тук, на тази поляна берях цветя и тръни, а моята дойка ме учеше да ги сплитам във венци. Ах, моята любима хрътка! Нима през цялото време е била там, под шипковия храст? Къде ли не я търсех!

     Постепенно хората започнали да се струпват около картините на художника. В очите им започнало да се чете искрено възхищение, а градината била огласена с радостни подвиквания.

     - Днес е щастливият ми ден! Мога да закупя всичките картини – продължила хубавицата. – Качи всичко на седалката до кочияша. Ей сега идвам.

     Докато изпълнявал поръчката, художникът забелязал, че очите на кочияша били съвсем същите като на красивата му благодетелка. „Всъщност, не само очите. Все едно това е самата тя, но в мъжки образ. Колко странно! Но не е ли странен целият този ден?” – мислел си художникът, обзет от вълнение за това как съдбата му се била преобърнала само за няколко секунди.

-         Заповядай, художнико! Кесията е пълна със злато, няма нужда да проверяваш. В кутията пък има бои, с които ще те помоля да нарисуваш това, което сънуваш през следващите три дни. Точно след една седмица ще дойда да взема картината от дома ти.

-         Но какво да правя, ако не сънувам, прекрасна Господарке? – събрал смелост, попитал художникът.

-         Ще сънуваш, повярвай.

     Тогава сякаш хубавицата се стопила във въздуха, а каляската потеглила толкова бързо, че никой не видял подробности. Изведнъж, с нищо незабележимият художник станал център на вниманието на своите съграждани. Те нежно му пожелавали лека нощ и красиви сънища, а сутрин го питали загрижено: „Спа ли добре, художнико?” Никой не знаел какви сънища били споходили художника, но на четвъртия ден той не се появил. Нито през следващите три. Когато настъпил седмият ден от срещата с великолепната красавица, почти целият град се събрал пред дома на художника. Не толкова заради него, а за да се насладят на нежната ù красота и опияняващ глас още веднъж. Какво било разочарованието им, когато пред дома на художника спрял обикновен конски впряг, а от него слязъл мъж на средна възраст. Хората постепенно се разотишли и гостът почукал на вратата. Художникът отворил, но само той видял онези изумрудени очи, които виждал насън и наяве. Той поканил посетителя си и двамата се настанили на дивана в дневната.

-         Е, художнико, готова ли е картината? – дрезгавият глас нямал нищо общо с медените трели в гласа на красавицата, но художникът знаел кой му говори.

-         Да, готов е, но не смея да го погледна. Струва ми се богохулство. Аз... май се провалих.

-         Не си, зная, че не си. Да отидем в ателието ти и да я погледнем заедно.

     Художникът отворил вратата, която ги отвела в една стая, единствените мебели в която били статив, покрит с бял плат и стар скрин, върху който била оставена кутията с боите. Творецът дръпнал платното и застинал. Оттам нежно се усмихвала красивата жена, която променила живота му за няколко секунди. Изведнъж се случило нещо странно. Фигурата се раздвижила, протегнала крак от платното и поела протегнатата ръка на гостенина. Двамата се съединили в едно и пред очите на художника стояло странно създание – наполовина мъж, наполовина жена. Той, обаче, не можел да откъсне поглед от изумрудените очи, с които го гледало това същество.

-         Ти пътува извън пространството и времето в трите си съня, художнико. Видя ни такива, каквито бяхме, когато човечеството още не си задаваше излишни въпроси. Сега, благодарение на твоята картина, веднъж на всеки 77 земни години ще имаме възможност да се слеем в едно. Това е първото ни сливане и ти ще получиш своя дар. Веднъж на всеки 7 години ти ще бъдеш наш гост. Кой от двамата ще те посрещне, не е от значение. Ти оцени красотата и повярва в чудото, без да търсиш обяснения. Бъди!

-         Сега разбирам, че всичко това, което преживях през това време, не са били бълнуванията на един луд от любов художник. Ти ми върна вярата в себе си. Благодаря ти! Ще заслужа наградата си. Може ли да продължа да рисувам?

-         Ти трябва да рисуваш, но никога повече онези пейзажи. Рисувай портрети на хора. Имаш дарбата да виждаш душите. Само ти забеляза очите на нашето цяло аз.

-         А боите...

-         След седем години, когато ни дойдеш на гости, ще ги използваш отново. До тогава, приеми земната си участ.

     Художникът се поклонил, а когато вдигнал глава, ателието му било отново празно, а на статива стояло бяло платно. Приготвил той нещата, които му трябвали и излязъл в градската градина. Никой не посмял да го попита за необичайния му гостенин, но всеки искал да бъде нарисуван от художника. Имало толкова желаещи, че кметът се принудил да направи списък, за да въведе малко ред. Така седем години се изнизали неусетно и една сутрин художникът просто не се появил. Какво станало с него ли? Никой не знаел. Един от търговците на града казал, че го бил виждал да рисува на брега на едно море, но кое точно, не можел да си спомни. Така, постепенно, градът възвърнал обичайния си ритъм, но никога повече не допуснал някой да рисува. Това било проклятие, което никой родител не искал да причини на детето си.