Възрастна жена, със сандвич в ръка,

тича след невръстния внук запъхтяна…

Внезапно преплете крака,

строполи се, без да помръдне!...

Спуснах се да помогна…

По гръб я обърнах,

под глава ù подложих коляно…

Тя се раздвижи внезапно -

потърси с поглед детето,

отстрани ме с ръка.

Без да продума, на колене скочи,

трескаво засъбира останки от сандвич.

Помогнах да се изправи…

А тя ме стрелна с поглед уплашен!

После хукна след малкия палавник…

Понечих да помоля за прошка…

И защо ли!

Отсреща детето от смях се превива!...

*

Замрях…

Стоях втрещен сред тълпа

от хора…

Недоумявам!…

Едно движение с ръка,

нежелание за помощ!…

Оглеждам се…

Очи отвсякъде вторачени във мен!

В очите страх!

Не трепват,

безучастно блестят,

като в абсурден театър!

Крещях:

жената изгуби съзнание!

Сигурен бях:

имаше нужда от помощ,

можеше така да остане…

Защо детето отсреща скача от радост!...

Защо краката ми се подкосяват…

Защо усещам някаква гадост…

Не, вече не усещам…

Точка.

*

Годината беше… 1947-ма.

Безгрижно препускаме по безлюдните прашните селски пътища…

На обяд поглъщахме лакомо дебели филии с посолена свинска мас.

Вечерта се прибираме капнали и прегладнели…

С двете по-големи сестри сядаме на колене около синията…

Тайно се прекръстихме и зачакахме вечерята.

Баща ми седна на трикракото столче.

Дядо го няма – както винаги е на саята.

Татко поотри длани, понамести рамене и смотолеви:

- Няма ли… да хапнем!...

Надяваше се неговият вълчи глад да достави удоволствие на домакините.

Баба и мама обаче стърчат и мълчат като истукани!

В полуздрача синията се мръщи неподвижна и празна.

- Няма какво… - отсече баба.

- А така…

(Убийствена мъртва пауза)

- И хляб ли?

- И хляб…

Газената лампа затрептя...

И газта се кани да свърши!

*

Свряхме се един в друг.

Мама изхлипа и изтича навън…

Сестрите подсмърчаха, баща ми изпъшка…

Ами ако и утре се окаже, че няма какво да ядем!...

Как мама и татко ще жънат и връзват снопи само с вода, оцет и чесън!...

Дишахме на пресекулки, изпитваме необясним, непреодолим страх…

След малко мама застана на прага и подаде с две ръце брашнено сито.

Зад нея, прегърбена с тояжка, се усмихва майка ù - баба Гана.

Баба грабна ситото и чевръсто започна да бърка качамак.

Царевичен качамак…

Лигите ни потекоха…

Докато го извърти, изскочиха очите ни…

Дори въздухът, който дишахме, беше сладък!

Никога не бяхме яли така, без да бързаме за никъде…

Сякаш се страхувахме да останем насаме с черното дъно на тавата…

Ядохме на корем…

*

Сутринта малката сестра твърдеше, че качамакът не бил постен!...

Уж, дядо донесъл от саите овнешки пръжки!

Глупости!...

Баба пък ги претоплила в големия тиган и поляла качамака...

Хм!...

Заоблизвахме пресъхнали устни!

Тюхкахме се: Как така стана да проспим вкусотията!...

Сестра ни, вцепенена в тавата, продължаваше да „нарежда“ своя сън...

*

На следваща нощ подскочи голямата сестра:

- Ама вярно бе, дядо наистина донесъл пръжки!...

- Ха, сега де! - не издържах и аз.

Баба я сръчка да спи…

Аз пък сръчках баба да не разваля съня ù - заранта ще има какво да разказва?

*

На третата вечер чудото се случи!...

Дядо наистина донесе гърне с овнешка саздърма!

Неописуема глъчка заля къщата – сънищата се сбъднаха!...

Сестрите запяха ритуалната песен за качамака:

Качамак, качамак,

Вчера ядох, днеска пак!

Качамак, качамак,

Днеска има, утре пак…

Обикаляхме синията и повтаряхме текста до припадък…

Баща ни отново самодоволно поотри длани.

На трикракото столче вече седеше дядо.

Останалите бяхме насядали на колене около софрата.

Но качамак… днеска няма!

Налапахме се с гореща топена саздърма!...

Стана страхотен курбан, само дето нямаше хляб…

Накрая дядо ме плесна с мазни пръсти по врата:

- Айде, дядовото, твой ред е да сънуваш… белким оня горе се смили...

*

Бях толкова развълнуван от думите му, че нощта не мигнах…

След вълшебните сънища на сестрите се страхувах да не се издъня.

Не клепнах…

Цяла нощ пред очите ми беше дъното на черната тава...

Няма как: довечера ще дремем пак на празна ясла…

Заранта се сврях в големия долап - плаках без глас…

Не можах да изпълня заръката на дядо, идеше ми вдън земя да потъна…

По обяд се изнизах и запилях по чукарите…

Стигнах до Таковата язма – пих до насита лековита вода…

На тръгване окачих конец върху стария дрян!

За късмет и здраве, така казва баба...

*

Прибрах се по здрач.

Всички бяха около софрата и ме чакаха...

За първи път баба не ме нахока:

- Сядай, чедо! Господ чу молбите ти...

Върху синията тежко дишаше тава с качамак, залят с овнешка саздърма!...

Свлякох се на колене… и се прекръстих!

*

През годините разказвах тази случка на децата си!

Те твърдяха, че това са глупости от „Хиляда и една нощ“.

Сега годината е 2011-та.

Дъщеря ми често са опитва да подлъже внука с моята приказка…

А той недоверчиво клати глава и се усмихва.

*

- Прескочил е трапа за втори път - дочух плътен женски глас.

Притворих очи - около мен сновяха хора в бели престилки.

- Остава фаталният „трети”, си помислих аз.

И заспах…