Кадифе
Светлината се процеждаше мъчително, на вълни и болезнено ярка през стиснатите ù клепки... Усети, че се пробужда и я връхлетя ужасът, че болката отново ще се върне – изгаряща отвътре, неконтролируема и безмилостна. Вслуша се в себе си, леко се размърда и опита да премине през всяка частица от измъченото си тяло. След толкова операции вече не вярваше, че ще оздравее. Болестта всеки път се притаяваше някъде, изчакваше времето си и отново я превземаше – силна, жестока и безразлична към крехката надежда в сърцето ù. Първо умъртвяваше нея и после тръгваше победоносно по пътя си.
Елена знаеше, че при другите не е така. Виждаше болни, които не вярваха, че ще им се случи най-лошото и имаха надежда до последния миг. Това беше толкова трогателно, че тя често си поплакваше, защото не можеше да проумее детската им наивност. За нея войната беше загубена, но продължаваше да участва във всяка нова битка, защото беше войник по природа и не беше свикнала да се предава. Никога нямаше да се примири ...