(Small Time Shot Away – Massive Attack)

Днес…

Събуждам се и усещам вкуса на деня в устата си… Знам, че ще е цветен… Денят е пъстър и ме въвлича в себе си, засмуква ме… Обличам дрехите и поглеждам през прозореца си – тъмнина… Но само една светлинка в далечината жужи… Кръжи в нищото и блуждае… Това е онзи съсед, който всяка сутрин става в четири и слуша „Малка нощна музика” на Моцарт… Аз… Като се събуждам слушам ритъмът на деня си – той е забързан и пулсира в главата ми… Защото знам, че ще е цветен… В далечината се промъкват откъснати моменти от „Малка нощна музика”… Днес… Събуждам се и знам – денят изпълнен е със смисъл…
Излизам през моите две врати… Ти сигурно също излизаш през две врати… Едната – входната, а другата е вратата на съня ми… Прекрачвам прага на своята заспалост… Не… Излъгах… Аз не го прекрачвам изцяло, винаги оставам с единия крак в съня, а с другия ходя по бордюра… Защото днес денят има смисъл… Няма цветове все още. Много е тъмно и онази неонова лампа на ъгъла на „Денкоглу” и „Борис” осветява мислите ми… В ушите ми звучи моята музика… Пристъпвам бавно и мудно… Защото нямам от онези клечки за зъби… Аз имам своите причини да пристъпвам бавно, да се разливам, да не искам да се събуждам… Ти сигурно също имаш своите причини да не се събуждаш… Всеки път като минавам покрай този ъгъл, всеки път като завивам, виждам как Трамвай номер 5 (или 10) се задава… Чувам как скърца… Хората в него също скърцат със зъби и бързат за работа… Защото техният ден е сив… Облечени са сиво… И погледите им са сиви… Те отдавна са забравили музиката на деня си…

…

В маршрутката сме наблъскани като сардини… Всички… Накуп… В едно… Безмилостна и задушена сама в себе си Тълпа… Какъв е смисълът? А, да… Спомних си… Всички искаме да стигнем до едно и също място – Епицентъра на Деня си… Сцената на пиесата си… Унил съм…

…

Чакам жената да каже: „Внимание, вратите се затварят! Следваща станция…” Следващата станция винаги е някоя друга, но никога тази, която искам… Искам веднъж да каже: „Следваща станция - Бон…” и да се събудя… Така ще е най-удобно, не мислиш ли? Не ти ли се е искало понякога, като седиш в метрото и слушаш тази електронна жена, тази роботка, която ти съобщава с железния си глас, че вратите се затварят, просто да млъкне… И това Метро да изчезне някъде… И да се озовеш на някое различно място…
Но аз забравих… Сега денят ми е мрачен, но това е само, за да мога да открия цвета му малко по-късно…

…

Моите приятели имат много имена… Но в главата ми аз имам много повече имена за тях, отколкото те си мислят… Днес виждам много хора… Все неприятни, обаче… Ето я моята сграда… Бялата сграда, в която влизам всеки ден… Някъде в промеждутъците от време осъзнавам колко е безсмислено да се подпирам на чина и да определям от кой залог е причастието на еди-кой-си глагол… И се заравям навътре в себе си… Рисувам в главата си… Рисувам спомени… Мога да ги моделирам… Да бъда скулптор на спомените си…
Гадното звънене ме събужда…
Днес госпожица By-the-way не е на училище… Тя ми липсва много, защото нейните очила й къдрици ми напомнят, че я обичам… Обичам я с всичките й извивки и извити почерци… Тя има лице, което, като се усмихне, те залива с топлината си… Но днес госпожица By-the-way не е на училище… Тя избяга далече при нейния Принц на Илюзиите… А защо? Защото той й показа в шепата си хиляди красиви образи, изгради пред нея цял един нов свят, нашепна на ухото й чудни обещания… И ето, че госпожица By-the-way изчезна… Няма и помен от нейните къдрици… От нейните очила… Аз виждам само едно нещо, което ми напомня за нея – празният стол на чина.
Влюбената дойде и каза:
- Толкова го обичам.
- Защо?
- Аз… Никога не съм обичала така никого… Не мислиш ли, че не заслужавам толкова много?
- Напротив, ако има някой, който да заслужава, това си именно ти!
Влюбената не се усмихна, а само ме погледна сериозно, сякаш искаше да ми каже: "Не, това не трябва да е така…"
- Не може само аз и госпожица By-the-way да сме щастливите тук…
Тя имаше предвид мен… Или поне така ми се искаше, де. В погледа си тя ми говореше за мен.
- Не забравяй и Дамата с Камилите…
- А, да… Тя й нейният Смъкнат… Разбираш ли, това не е честно?!
- Никой не е казал, че ще бъде честно…
Влюбената спря да говори, защото точно в този момент я връхлетя Антоан… И те изчезнаха някъде, в някакъв друг свят, обвит с неговата къдрава коса… Защото Влюбената умираше от щастие всеки път, когато той я обвиваше със своята мокра, къдрава коса… Те стояха там, на чина, но всъщност не бяха никъде другаде освен в своите собствени мисли… Аз не искам да гледам това, помислих си… Не искам да виждам това… Защото ми напомня прекалено много…
Слизах надолу… По стълбите… И в същото време си мислех, че трябва да изпия една чаша кафе… Една чаша кафе… Един испанец… Да изпия едно кафе от испанец… Да изпия един испанец… Мамка му! Налях си в чашата един испанец… Изпих го веднага, без изобщо да се замислям дали е със захар, дали е сладък или не е… Аз го исках и толкова! Беше топло… Но и горчиво-сладко…
Аз ще направя Бал, казах си. Ще направя Бал и ще забравя всичко… Или поне така се надявам… Седнах във фоайето и зачаках следващия час… Дойде Бисквитата…
- Какво си се умърлушил?
- Изпих испанеца… Дали постъпих добре?
- Постъпил си идеално… Тъкмо ще го изхвърлиш от себе си веднъж завинаги…
- Остава дъхът…
- Дъхът винаги остава…

…

Излизаме навън. Времето грее и ни залива с топлите си вълни. Дърветата са красиви… Червено-жълти… Контрастират на лазурното небе… Това е цветът на деня ми – червено-жълто, контрастиращо с лазурно небе… С Бисквитата ходим бавно и тромаво… Ходим мудно… Ние имаме своите причини, за да ходим така… Сигурно и ти имаш своите причини, за да ходиш така, нали?
Всички изглеждат красиви и цветни, оплетени в деня си… Но аз съм оплетен в Дъха на кафето, което изпих… Няма облаци… Има само небе… Минаваме през дупката на оградата и вървим по калния път… Отнякъде се появи Гушко…
- Защо винаги мислиш само за докосването?
- С докосването показвам любовта си…
- Но ако няма любов, докосването е по-грубо и по-сухо… Не мислиш ли?
- Аз… Не мога да мисля изобщо… Най-добре чувствам… Хайде да изпеем Песента и ще забравим… Поне аз, де…
- Чакай само да ти кажа… Днес видях А…
- О, моля те… Не ми говори за това… Не искам повече! Не разбираш ли?! Не искам повече! Това трябваше отдавна да е свършило…
- Ама само да…
- НЕ!
Запяхме Песента… Забравих… Но само за малко…

…

Принцеса Несмеянка маже гърлото ми с гранофорин.
- Няма да правиш Бал, ако си болен.
- Не съм болен.
- Какво си пил?
- Кафе от испанец…
- Това обяснява нещата…
Тя е разочарована… Виждам в очите й… Още малко ще заплаче… Само още малко… Или просто така ми се струва от светлината в банята… Светлината в банята е толкова мъртва… Мъждука едва-едва… Контрастира на Деня ми…
- Все пак гърлото ми е по-добре от преди.
- В това няма спор – казва Принцеса Несмеянка и се гмурва пред Монитора си… Там, в нейния малък, красив електронен замък… В своята работа тя намира спокойствие… Или по-скоро не… Забързаност, което отнема времето за безпокойство…

…

Отивам в тоалетната… Изхвърлям испанеца в канала веднъж завинаги, както Бисквитата каза… Завинаги… Защото ако не днешният ден, то поне утрешният ще има цвят…