Мъжете яздеха и се шегуваха. Само един от тях някак си странеше и не се включваше в разговора. Той единствен от четиримата не беше брониран и въоръжен. Неговото ездитно животно бе муле, докато останалите бяха възседнали коне.
Най-възрастният мъж, чието име бе Брукетус, попита:
- Бренъс, Бригонос, кой от вас мисли да победи в турнира?
- Аз съм махмурлия от снощи. – отвърна Бригонос. Нека малкия да спечели.
- Не се шегувайте момчета. Татко ви е спечелил по-голямата част от земите си, именно на турнири. А ти, Аонгус, как мислиш – по-големите ти братя ще се сдобият ли с победа или ще ги катурнат през седлата?
- Уважаеми татко – отвърна младежа. – искаше ми се да съм достатъчно голям за да бъда посветен в рицарство. Жадувам за битка – в състезание или на бойно поле.
Черна грамада, поставена встрани от пътя привлече вниманието на мъжете. Беше блок от черен мрамор. В средата му беше забит до дръжката плазмен меч. Отдолу имаше медна табела, на която със златни букви беше написано:
“КОЙТО ИЗВАДИ МЕЧА ОТ ТОЗИ КАМЪК ЩЕ СТАНЕ КРАЛ НА АГАРТА”.
Брукетус замислено засука рижите си мустаци:
- Какво ще кажете момчета? Да пробваме ли?
- Не знаем дали тук се иска сила или ловкост. – каза Бренъс.
- Боли ме главата. Ако се напъна ще ми се завие свят. – оплака се Бригонос.
- Синове мои, винаги измисляте усложнения. Или просто сте мързеливи. Някой от нас може да стане крал на Агарта. Слизайте от конете!
Аонгус остана на мулето си. Той беше едва седемнадесет годишен, не беше посветен в рицарски сан и винаги даваше предимство на по-големите си братя. Или те си го извоюваха чрез насмешки.
Бренъс и Бригонос се препотиха, а жилите им на вратовете и слепоочията искочиха. Но не успяха да извадят меча от камъка.
Сър Брукетус се възмути:
- Синове мои, никой от вас не е достоен да стане крал.
- Уважаеми татко, може би вие ще издърпате острието? – подигравателно попита Бригонос.
Възрастният рицар се намръщи, но за всеки случай отиде и той да опита. Върна се омърлушен.
- Да вървим в Талиезин, момчета, тъкмо насъбрахме яд за турнира!
Аонгус погледна към камъка и се замисли. Той беше най-малък и щом неговите по-големи братя и уважаван отец не успяха да издърпат острието, изобщо не виждаще смисъл да опитва и той.

Наближаваха град Талиезин, когато шегите и закачките им взеха да утихват. Мъжете ставаха все по-сериозни. Предстояха им двубои, в които можеха да се спечелят почести и земи. Възможно бе да ги ранят или дори да ги убият, ако се окажеше че попаднат на могъщи противници.
Сър Брукетус започна да оглежда снаряжението на двамата си сина. Внезапно се плесна по челото и възкликна:
- Бригонос, пияницо такава, къде ти е меча?
Младият рицар се сепна.
- Уважаеми татко, изглежда съм го забравил вкъщи под въздействието на непосилния си махмурлук.
Аонгус предложи:
- Братя мои, и ти скъпи татко, ще се върна да донеса меча, който видяхме да стърчи побит в камък на пътя. Там от него няма никаква полза, а аз не мога да оставя обичния ми роднина да се бие въоръжен само с плазмено копие.
Преди някой да успее да възрази, Аонгус сръчка мулето и то побегна в посоката от която идваха.
Сър Брукетус се обърна към по-големия си син:
- Бригонос, май ще се наложи да ти купувам меч. Ще ти приспадна парите от годишната рента.
По-малкият брат Бренъс се зачуди:
- Как мислите възможно ли е Аонгус да издърпа меча?
- Ами, още е малък и просто иска да се докаже. – рече Бригонос.
Лицето на сър Брукетус внезапно доби замислено изражение. Наложи му се да си сложи шлема, за да го скрие от синовете си.

2.
Множество хора се бяха събрали на едно поле извън стените на град Талиезин. Имаше рицари и селяни, оръженосци, проститутки, благородници за които бяха сковани дървени трибуни и крадци които избягваха градската стража, опитвайки се да се доближат до търговците.
Един напет рицар достолепно се приближи за да се запише за турнира. Кралският писар внимателно топна перото си в мастилницата, съдържаща течност извлечена от сепии. Попита:
- Име?
- Ланкстън.
- Сър Ланкстън от Езерото?
- Да.
- Извинете, уважаеми, не се вгледах в щита ви. Иначе щях да ви позная по герба.
- Няма нищо.
- Сър Ланкстън, този турнир не е обикновен. След смъртта на Орбоген Сиксгрифин, страната ни остана без владетел. В края на турнира старейшините и военни предводители от цялата държава ще изберат крал измежду най-достойните рицари.
- Дойдох да победя на турнира, а не да ставам крал.
- Макар и велик рицар, вие сте все още доста млад и моля да ме извините, но може би не разсъждавате по най-правилния начин. Народът би се радвал ако има крал като вас.
- Все още съм жаден за битки. Иска ми се да срещна достойни рицари и в единоборство да изпитам смелостта и силата им.
- Вие най-добре си знаете, сър Ланкстън. Все пак искам да ви предупредя, че на турнира ще са четиримата синове на лорд Гаетанус. Както знаете те са племенници на покойния Орбоген Сиксгрифин. Отсега разправят на всички че те имат най-близка родствена връзка с покойния владетел и че е редно някой от четиримата братя да бъде провъзгласен за крал. И ако това не стане, те моментално ще извикат всичките си бойци и васали за да обезглавят коронясания.
- Най-много да ги набия, писарю. Ще им наритам задниците и на четиримата.
Сър Ланкстън отмина напето, но не и горделиво.
Писарят го погледна и си каза наум: “Ако някой е способен да нарита едновременно и четиримата омразни синове на лорд Гаетанус, това е този рицар.”
Херолдите засвириха с роговете си. Заплющяха знамена. Задрънкаха брони. Майското слънце хвърляше хиляди отблясъци върху мечовете.
Сър Ланкстън се хвърли в мелето.
Брукетус чакаше брат си да се въоръжи и заедно да излязат на бойното поле. До тях вече долиташе мириса на изпотъпкана трева, на конска пот и човешка кръв.
Внезапно баща им възкликна:
- Аонгус идва! Носи меча от онзи камък!
Малкия им брат бе пришпорил мулето и се носеше като пиян вихър, разблъсквайки тълпата. Беше вдигнал над главата си плазмения меч със златна дръжка, който беше изтеглил от черния камък.
Някои от старейшините вероятно го забелязаха, понеже херолдите изсвириха за почивка. Битките и единоборствата постепенно спряха, а Аонгус беше постепенно заобиколен от хора. Бащата и двамата братя се присъединиха към по-младия си роднина.
Лорд Гаетанус изкрещя:
- КОЙ СИ ТИ? ОТКЪДЕ ИМАШ ТОЗИ МЕЧ?
Четиримата му сина – Галанти, Гатеру, Гелхорн и Грийнлий полека лека започнаха да заобикалят Аонгус.
Младият момък отвърна невинно:
- Изтеглих го от камъка в който беше побит край пътя.
- Лъжец! Всеки от тук присъстващите лордове и благородници се е опитвал да изтегли меча и никой досега не е успявал!
Сър Ланкстън от Езерото застана на две крачки от Аонгус. Небрежно свали магнитния си шлем, извади плазмения си меч, активира го и го заби една педя в земята.
Процеди през зъби:
- Щом човека казва, че е изтеглил меча от камъка, аз съм готов да му повярвам. Ако някой мисли, че думите на Аонгус са лъжа, нека се бие с мен. Правото е на страната на победителя.
Лорд Гаетанус предпазливо огледа Ланкстън. Каза:
- Сър Ланкстън, без съмнение въпреки че сте много млад, вие сте най-напетият рицар, който са виждали очите ми. Нима искате да загинете от ръцете на моите четирима сина, за да докажете правотата на човек, който дори не познавате?
Сър Ланкстън каза безгрижно:
- С голи ръце. Ще победя вашите четирима сина без оръжие. Нека те ме нападнат с плазмени мечове или копия. Аз ще ги натикам в калта. Когато това стане, Аонгус ще бъде провъзгласен за крал. Имам ли думата ви на лорд?
- Имаш думата ми, безумецо. Трупът ти ще бъде погребан в сянката на Големите Камъни. Галанти, Гатеру, Гелхорн, Грийнлий – УБИЙТЕ ГО!
Четиримата синове на лорда активираха плазмените си мечове и започнаха да заобикалят смелия рицар от всички посоки.
Сър Ланкстън пусна магнитния си щит на земята. Той издрънча гръмовно и накара тълпата да се смълчи, а четиримата нападатели се стреснаха и забавиха крачка.
После сър Ланкстън започна да се движи с ненормална за такъв едър човек бързина. Гмурна се под удара на Гелхорн и го хвана с лявата ръка за дясната китка. Подложи рамото си под корема му и рязко изправяйки се, го вдигна и го заби в земята с такава сила, че Гелхорн не само че изтърва меча, но и изгуби дар слово. Започна да хълца и да пъшка опитвайки се да поеме въздух и да се хване за гърба където чувстваше нетърпима болка.
Сър Галанти се опита да намушка Ланкстън. Рицарят от Езерото се отдръпна и нанесе удар подобно на кука с десния си брониран юмрук в шлема на Галанти там където би трябвало да се намира брадата му. Синът на лорда се строполи и не помръдна.
Гатеру и Грийнлий едновременно замахнаха към Ланкстън. Той се шмугна между двамата и за по-кратко от едно мигване успя да ги хване за вратовете и да блъсне главите им една в друга. Двамата паднаха едновременно и се изпружиха като мъртъвци.
Сър Ланкстън се обърна към лорд Гаетанус. Тъмнорусата коса на рицаря от Езерото бе разчорлена, а по изпъкналата му брадичка се стичаше пот.
Ланкстън излая:
- Е, сър Гаетанус? Ще бъде ли Аонгус провъзгласен за крал или трябва да унижа и вашата благородна личност? Впрочем като се замисля, май досега не съм бъхтил лорд.
Гаетанус неуверено се се огледа. В тълпата имаше най-малко още петдесет негови васали, рицари или обикновени войници...
Сър Ланкстън от Езерото пристъпи крачка напред. Лорд Гаетанус неуверено отстъпи, дори залитна в бързината.
В този момент тълпата започна да крещи. Виковете и в началото бяха единични и слаби, но постепенно започнаха да набират мощ, докато като тътен от гръмотевица огласиха цялото бойно поле. Едни и същи гръмовни думи:
- ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС! ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС! ДА ЖИВЕЕ КРАЛ АОНГУС!

Ланкстън се събуди. До него в палатката споделяха ложето му три благородни дами. Усещаше топлината и сладката им миризма. Отвън слънцето се мъчеше да си пробие път през пролуките на палатката. Почти недоловимо се носеше аромата на трева и животински изпражнения. Чучулигите и славеите цвъртяха и тяхната песен галеше ухото.
Ланкстън се замисли. Вчера беше последният трети ден на турнира. Беше сразил трийсет рицари. Обявиха го за победител на целия турнир и му дадоха кесия със злато.
Рицарят от Езерото се огледа. До него лежаха три красиви дами преситени от любовните му ласки. Най-малката беше на двайсет години – кестенява, нисичка и добре, може би малко прекалено щедро сложена. Другата бе на двайсет и четири – с черна коса, слаба и висока почти колкото него. Тя бе и най-красивата. Третата бе на двайсет и осем – руса и напомадена с различни белила и мазила. Изглеждаше превзето дори когато спеше.
Ланкстън бе прекарал великолепно по-голямата част от нощта с трите си обожателки.
Тогава защо се бе събудил толкова рано? И защо се чувстваше бесен?
“Аонгус спечели кралството. Аонгус извади Меча.”
Някой вътре в него се опитваше да му говори и този вътрешен Ланкстън го караше да се чувства зле.
“Къде беше ти, когато мало и голямо се опитваха да извадят меча от камъка?
В съседното кралство. Предизвикваше всеки срещнат рицар на двубой. И го побеждаваше. Печелеше битки и слава.”
“Защо се застъпи за Аонгус? Можеше да оставиш синовете на Гаетанус да го убият и след това да заколиш и тях и баща им пред хората. По-голямата част от тълпата щеше да те приветства. Хората се прекланят пред силата.”
“Зашото съм трето поколение благородник. И защото лоялността и рицарската чест са се просмукали в костите и кръвта ми. И защото винаги съм защитавал слабите. А макар и законен крал, Аонгус беше слабият.”
“Тогава какво правиш? Къде отиваш сега?”
“Знам къде отивам.”
Сър Ланкстън от Езерото стана рязко от постелята. Навлече кожените си бричове и натъпка бялата си безформена памучна риза в тях. Обу ботушите си. Отиде до ъгъла. Стоманената му магнитна броня беше там. Ланкстън взе само бронираните ръкавици и внимателно ги постави на ръцете си.
Дрънченето събуди най-малката благородна дама – лейди Джилда. Винаги усмихната, безразсъдно влюбена в него, тя се опитваше да отгатне желанията му и да ги изпълни още преди да ги е изрекъл на глас.
Джилда се вкопчи в него. Промълви изплашено:
- Какво става, Ланкстън? Къде отиваш?
Рицарят от Езерото внимателно я целуна по челото. Тя се впи в него още по-силно и попита на по-висок глас:
- Къде отиваш, Ланкстън? Какво ще правиш?
Най-възрастната благородна дама – лейди Елуин се събуди и мигом прецени обстановката. Именно мигом. Изпедепцана и хитра, с голям опит в живота, тя можеше да купи и да продаде абсолютно всеки.
- Къде отиваш, Ланкстън? – за трети път повтори Джилда.
Лейди Елуин се обади:
- Остави го, Джилда. Рицарите знаят само едно – да се бият и да рушат.

Сър Ланкстън язди, докато наближи черния камък, който стърчеше до пътя.
“Ето го. Тук е бил побит Меча. От тук го е извадил Аонгус. А защо не го направи ти?”
Рицарят от Езерото скочи на земята. Приближи се до черния камък и сви бронирани юмруци.
Удари камъка с дясната си ръка и по него се появиха пукнатини. Удари с лявата и се отрониха дребни камъчета. Сър Ланкстън продължи да удря. Отново и отново.
Докато накрая от мрамора останаха само парченца големи колкото трошици.

Когато по-късно хората видяха поломената на дребни късчета скала, решиха че синовете на лорд Гаетанус са наели дузина каменоделци да начупят черния камък.
От яд че не са спечелили трона.