Лежа си един ден на дивана и чета книга – „Особени сезони“ на Стивън Кинг.

По някое време си викам „Абе, защо не взема да стана писател?“

Сетих се за един образ от близкото минало, който след задълбочено слушане на King Dimond, достигнал до заключението,  че щом Ким може да пее и свири на цигулка, значи и на него нищо не му пречи. И аз си помислих същото, но за писането. Какво толкова.

Оставих книгата настрана и взех от чекмеджето тетрадка и химикал, защото съгласете се, че какъв писател може да сте, ако не ползвате хартия.

Придърпах стола, седнах, и си нагласих удобно лактите на бюрото. Подъвках химикалката 1-2 минути, докато ми се избистри мисълта и започнах…

Тридесет минути по-късно бях изписал подобаващ (по собственото ми усмотрение) брой листа и доволен се отпуснах назад. Погледнах с блаженство първото ми литературно отроче – брилянтен разказ. Даже брилянтен е меко казано, но не намирах друга дума.

Нищо не ми пречеше да пиша по няколко такива на ден и само след седмица щях да съм готов със сборник.

Беше време да звънна на един приятел.

-    Боци, какво правиш, чича ми?

-    О, здрасти, Вергиле. Откога не сме се чували?

-    Поне от три месеца. Абе, знаеш ли, че започнах да пиша?

-    Ти? Сериозно?

-    Да, то било лесна работа. Скоро ще събера достатъчно материал за книга. Искаш ли като я завърша да сложиш едно рамо? Издавате какви ли не глупости, които отгоре на това и се купуват, така че защо да не излезе под шапката ви и малко творчество от стар приятел?

-    Книга? – продължаваше учуден Боци.

-    Да, с разкази. До края на седмицата ще съм готов.

Последва дълга пауза, в която си помислих, че връзката се е разпаднала.

-    Там ли си?

-    Да, да. Добре, прати като си готов.

-    Мерси, брат ми. Задължен съм ти!

Знаех си, че съм роден да запълня дупката в литературния пазар.

Амбициран, не можех да се спра. Не бяха изминали и два дни от внезапния ми писателски порив, и вече бях готов. Че то аз съм по продуктивен от Стивън Кинг!

В понеделник нахълтах в издателството и се насочих към Боци.

-    Ето, вземи този шедьовър, чича ми.

Боци малко се притесни от насмешливите погледи на колегите му, но аз го отдадох на вълнението, че скоро не сме се виждали.

Взе тетрадката и я отвори. Обаче в този момент звънна телефона и той с цялата си наглост остави настрана безценния ми труд.

-    Извинявай, после ще погледна. Имам важен разговор.

С това искаше да покаже, че срещата ни е приключила. Мислех да му тегля една, ама можеше да се обиди. Нали вече беше столичанин. Да го таковам в…

-    Нищо, нищо. Когато можеш – казах, смигнах му и си излязох.

Боци изчакал да затворя вратата, после дал тетрадката на колегата му.

-    Занеси това на Митко редактора. После нека ми звънне, да каже какво му мнението.

Седя си у дома, слушам Pungent Stenche, и чакам Боци да се обади.

След два часа телефона звъни и чувам познатия глас на приятеля ми, който звучи някак посрано.

-    Ъъъ, здрасти. Митко редактора иска да говори с теб. Имаш ли нещо против?

Какво против да имам. Разбира се, че ще иска да говори с мен. Вероятно, за да изкаже възхищението си.  Едва ли скоро е чел нещо подобно.

Впрочем, оказах се прав. Поне за последното.

-    Здравей! Имаш ли време да се видим. Държа да се видим!

Ще държи, къде ще ходи, след като се е сблъскал с новия Крал.

-    Имам. Кажи кога и къде?

Срещаме се на тяхна земя – в издателството. Митко ме гледаше с ококорени очи, пристъпи леко към мен, сякаш се боеше да прави резки движения и ме пипна по ръкава. После ме щипна по бузата. После щипна себе си. После си удари шамар. Първият лек, следващия изплющя.

„Тоя пък какъв театър ми разиграва?“ – си викам на ум.

-    Нали тетрадката е твоя? Имах нуждата да потвърдиш. Лично. Докато ме гледаш в очите.

-    Естествено, че е моя. Наскоро открих дарба у себе си и реших, че трябва да я споделя със света.

-    Чел ли си ги? Кажи ми, чел ли писанията си?

-    Да, струват ми се доста добри. Бих казал – изключителни!

Боци мълчеше, навел глава, и само подръпваше от цигарата си. Митко се обърна към него, леко се наведе и го погледна отдолу, но онзи не реагира. Редакторът го побутна. После го раздруса.

-    Боци, откога се познаваме?

-    Откакто работим заедно – вече пет години.

-    Кажи ми, някога да съм те обидил с нещо? Да съм те наранил? Да съм те засегнал по какъвто и да било начин?

-    Не си – смотолеви Боци.

-    Тогава? Защо? Кажи ми, защо ми го причиняваш?

Гледах ги объркан и не можех да разбера какво иска да каже този човек.

-    Алооо, аз съм тук. Обърнете ми малко внимание.

-    Да, тук си, виждам. ВИЖДАМ! – рязко се обърна към с изцъклен поглед редакторът. – Ти си бездарен тип! Не, ти не си тип, ти си литературна тор! Ти си безумен некадърник, който е решил, че може да се изгаври със светостта на буквите, на словото… Ти си всичко онова, което не може да се опише с думи, но не ти пречи да се имаш за талант. За талант??? Пишел изключителни неща? Изключителни глупости! Видях те. Вече те видях с очите си! Махай се! Моля ти се, махай се, не мога да издържам!

Човекът беше почервенял и се задъхваше. Чак се притесних за здравето му и не обърнах внимание на отровните думи, които изсипа по мой адрес. Вероятно не беше добре, затова така говореше.

-    Боци, ще ти звънна по-късно, да ми кажеш какво мислиш за разказите. Колегата ти явно нещо не е разположен.

-    Махай се! Господи, махай се! – плачеше редакторът.

-    Добре де, добре. -  И, Боци, не давай на такива хора да ми четат нещата. Видимо не могат да ги оценят!