- Ей, лови окото, още лови окото. Каква жена, а?
Седят двамата с мъжа ми на терасата. Стари приятели, от студентските години. Отпиват от чашките, боцват в чинийките и клюкарстват. Като празноглави махленки по пейките в кварталните градинки.
- Прав си, Цецо, Много си прав. Още лови окото.
- Ти какво, сега ли го откриваш? Аз ли ти отварям очите?
-Не бе, отдавна съм го осъзнал. Позаглеждам я и аз.
-Позаглеждаш! Такава жена не може само със заглеждане.
- И аз това казвам. Не минава само със заглеждане.
- Хайде бе! Какво говориш? Още ли?
Последва самодоволен утвърдителен отговор.
До този момент слушах с отегчено любопитство. Шетах из кухнята, миех чинии и чаши и следях през отворената врата дали и колко ще изпият. На техните почти седемдесет, без строг контрол може и да пооплетат конците. Като чух, че коментират някаква жена, че тя представете си „ловяла окото” и че моят не само я заглеждал ами... женската ми същност възропта. Да ми седят на терасата, да им правя мезета и да им наливам чаши ...