Накъде отива този свят, накъде отива България?
Всичко около мен се руши, животът умира. Някога великите български герои са възпявали мислите и идеите си в поеми, в съчинения, в романи, в песни... Днес съществуват екземпляри (не мога да ги нарека хора), които дори не са чували за имената на тези велики хора, или по-лошо не искат да чуват. 
Хора какво правите?! Осъзнайте се! Сърцето ме боли, когато пиша тези редове! Душата ми се стопява под ударите на реалността! Някои просто не биха издържали под натиска на тази реалност, биха напуснали този свят, за да открият нещо по-добро, някъде в някоя паралелна вселена. 
България изчезва бавно и мъчително, а ръцете ми сега треперят и очите ми са замъглени от сълзи!
Понякога ми се иска да си бях останала дете, за да не се сблъсквам със този груб, жесток живот. Но сега си мисля, че може би дори и децата, със целия си оптимизъм и с пламъчета в очичките, ще погледнат родителите си и ще ги попитат: „Защо светът е толкова жесток и защо има толкова лоши хора?”...
Колкото повече растях, гледах как родителите ми и още много хора изнемогват от работа и полагат свръхусилия, за да оцелеят и да осигурят по-добър живот на децата си и на бъдещите поколения. Години наред гледах хора, които изобщо не си мръдват пръста и се хранят от парите на обикновените граждани. Аз пораснах и започнах и аз да се трудя, за да осигуря своя живот, за да улесня своите родители. Положих много усилия, учих си уроците в училище, опитвах се да бъда добра, за да се гордеят с мен родителите ми. Опитвах се, със всички сили да им помагам и да ги направя щастливи, исках един ден да постигна нещо истинско в живота си и да продължа да бъда добър човек. Сега съм студентка и продължавам да се старая, прилежно уча уроците си. Когато мога, работя, за да изкарвам средства, с които да подпомогна обучението си. Имаше дни, когато нямах възможност да продължа образованието си, но сега правя всичко възможно това да не се повтори. Работя, за да мога да уча, но често се случва така че дадена работа ми пречи на учението. Всеки иска нещо от теб, но никой не го интересува дали имаш възможност да го изпълниш. 
Аз не съм единствената с подобна история, съвсем не искам да се самоизтъквам. Аз искам да покажа че има много умни, всеотдайни и добри хора в България, но за нещастие те биват тъпкани от глупаци, които не са чували за Левски или за Ботев. Светът загива, България загива, заради идиоти, които не желаят да се образоват, а директно искат да грабят, за да хранят собствените си нужди. 
Мисля че някога престъпниците – крадците и убийците, обитаваха затворите. Сега истинските престъпници, обитават висшите общества на държавата, и най-вече Парламента.
Следя протестите, следя развитието на обществото и надигането на народа. Гордея се, че не всички са слепци, в тази държава, но ме завладява и страх... Загиват хора, жертват се за благото на страната. Но всичко е толкова мрачно, сърцето ми се свива, като си помисля че саможертвата им един ден може да бъде напразна. Някога отново са загивали герои, жертвали са се за доброто на народа. България е успяла да постигне много победи, успяла е да се издигне от прахта на робствата... а сега отново е в калта и е по-страшно и от преди. Някога са загивали хора, деца са гледали как посичат родителите им; майки са плакали, над посечените си деца; млади момичета са повяхвали заради загубата на своите съпрузи или възлюбени... Дотам ли трябва да стигнем отново, за да направим пробив към победата.
Аз не съм велик поет, но най-добре се изразявам когато пиша. Затова реших да напиша това накратко и простичко, надявайки се, че всички ще ме разберат. Надявам се, че ще спра да слушам за младежи, които оскверняват паметта на великите българи, живели и умрели за Родината. Надявам се че утре ще се събудя в една по-добра атмосфера, в една държава, уважаваща обикновените хора от народа и техния живот. Надявам се че България няма отново да се пропие от кръвта на невинни жертви, и се надявам че тези които вече са се пожертвали няма да са го направили напразно и един ден паметта им ще продължава да се тачи и няма да има глупаци, които ги хулят и не желаят да познават собствената си история. 
Живеем в трудни времена, но надеждата ми няма да умре, ще продължа да вярвам. Не вярвам в Бог и не подкрепям никоя религия, но ВЯРВАМ в човешкия дух, ВЯРВАМ в българския народ, ВЯРВАМ че родината ми ще бъде възхвалена и невинните жертви ще бъдат запомнени и отмъстени. ЧЕСТТА на българина трябва да бъде отмъстена. 
Аз не съм велик поет, аз не съм като Христо Ботев или като Иван Вазов, но знам едно, бих дала живота си за Родината; ако се наложи, бих умряла, за да защитя семейството си; бих дала живота си, за да видя усмивките на утрешните поколения и бих дала всичко, дори и душата си, за да създам едно по-добро място, където да израснат моите деца!
Аз съм просто едно момиче, което през деня дава всичко, според възможностите си, а вечер се прибира и плаче за жертвите на реалността; плача, заради всичката болка, която виждам около себе си; плача за България и за чедата ѝ; плача за своите братя и сестри... 
На сутринта посрещам изгрева с нова надежда и с нови сили, да продължа да се боря. Аз съм българка, гордея се с това, гордея се със своята история, гордея се с героите на страната си, гордея се с българския дух...