Винаги съм мразила големите градове заради навалицата в тях, задръстванията по улиците, закъсняващите хора и чакането... Всичко това ме подтискаше до лудост, макар да знаех, че един ден ще трябва да се отделя от своето малко градче за да стана студентка.
Разхождах се по улиците на Варна. Не познавах почти никого, освен хазяите си, които бяха добри, но мълчаливи хора. Незнайно как се озовах пред морската градина. Седнах на една от пейките и се чудех от къде да се подхвана, че да се окуража. До мен се приближи мъжка фигура:
- Имате ли огънче?
Бързо извадих от джоба си една запалка и я подадох на господина. Беше на около тридесет, със впито и бледо лице. Носеше със себе си един сак, в който си личеше, че има дрехи. Мъжът седна до мен. Отначало се притесних, но някакво вътрешно чувство ме успокои.
- Извинявай, ако ти се натрапвам, но имам нужда да говоря. Знам, че и ти си имаш хиляди грижи, но моля те, отдели ми малко време!
Така заслушах разказа на Сашо.
„Бях 25 годишен наперен младеж. Край мен винаги беше пълно с красиви жени и шумни компании. Хората ме обичаха и всички ми бяха приятели или поне така си мислех. По цели нощи не се прибирах в дома, че защо, след като казиното беше денонощно. Започнах да пия. Отначало по малко, но всяка капка ми се услаждаше все повече и неусетно количеството алкохол, което поглъщах, ставаше по-голямо. Живеех ден за ден. Майка ми се опитваше да ме контролира като малко дете и аз просто я игнорирах от живота си, а сега разбирам колко глупав съм бил. Дори си спомням, веднъж я ударих. Собствената си майка! Аз, глупакът...”
От очите на събеседника ми потекоха сълзи, но той продължи да говори.
„С времето се влюбих в Нася. Беше най-красивото момиче от компанията, с дълги руси коси, а очите и - водопади от любов и страст. Действаше ми като хероин - без нея просто не можех. Тя си беше игрива... кучка. Замечтах се за семейство, за деца и се зарекох, че ако Нася се съгласи да създадем уютен дом, бих се отказал от всякакъв хазарт и запoчнал някоя нормална работа. Дори често си представях, че пристъпвам любимия праг и тя ме посреща с прегръдка на вратата.”
Събеседникът ми запали нова цигара. Ръцете му трепереха, а очите... извор на чувства, които пареха, безпoщадно пареха.
„С времето, Нася започна да излиза често и все по малките часове. Много пъти дори се правех на заспал, за да видя дали ще ми каже какво става, но нямаше полза. Една вечер реших да я проследя. Не щеш ли, на две пресечки от нас тя се отби при най-добрия ми приятел, Вальо. С какво ли не се успокоявах. Казвах си, че може да му помага с нещо, но какво ти помагане в 02:00 часа през нощта?! Той я взе в обятията си все едно цял живот я беше притежавал. Гледах като идиот през прозореца как се наслаждават един на друг. Усетих гняв. Тогава нахлух в къщата. Грабнах кухненски нож и се опитах да ги убия, но не успях. Тогава наръгах себе си. Последваха жалби, съд... Осъдиха ме по бързата процедура на 5 години затвор. Животът там беше непоносим. Храниха ни с помия, караха ни да вършим какви ли не неща. Никога няма за да забравя Чукача - шефа на затворниците. Беше гологлава мутра, осъден за няколко убийства. Той подчиняваше останалите затворници да вършат какви ли не гнусотии. Помня даже отначало как не му се харесах, задето съм го гледал в очите. Всяка нощ идваше в килията ми и ме пребиваше. Изнасилвал ме е. Мъж да плаче? Има ги много, момиче. В затвора всякакви ги има... Отначало се оплаквах на дежурните полицаи, молих ги по някакъв начин да ми помогнат, а те през смях ми отвръщаха, че на убийците така се падало. Разбира се, че това не бяха ченгета, поне не истински, защото бяха купени. Любовницата на Чукача се грижеше за него, както майка за дете. С много усилия ме преместиха в друг затвор. Нещата там бяха по-спокойни. Макар и на другия край на България, далеко от милата Варна, не жалех, за нищо не жалех. Всеки ден се надъхвах единствено да изляза и да започна наново. Правех планове, чертежи на живота си, дори сънувах как и какво да правя и ето, ето ме пред тебе. Върнах се в града си, но май нямаше смисъл. Сега всичко е толкова сложно. Не знам от къде да започна и какво да правя. А при кого да ида? Единственият ми роднина, святата ми майчица, почина, а аз дори не можах да се сбогувам с нея. Не я заслужавах! Бог да я прости! Бог да прости и мене, а ти извинявай, сега ще тръгвам, че все от някъде трябва да я подхвана.”
Мъжът се загуби в силуетите, вървящи в морската градина, а след него бездушен се рееше и погледът ми. Колко му трябва на човек? Парченце обич, топла ръка и усмивка за късмет. Другото идва с времето.